Джон Кийтс е представител на романтизма. Той е една от главните фигури в поезията на романтизма заедно с Лорд Байрон и Пърси Биш Шели. По време на краткия му живот поемите му са сравнително добре приети от критиците, но той не се радва на голяма популярност. Чак в края на XIX век, години след неговата смърт, получава признание и се превръща в един от най-обичаните английски поети. Днес Кийтс е считан за класик. Хорхе Луис Борхес казва, че най-значимото му литературно преживяване е когато за първи път прочел неговата поезия. Известни произведения на поета са „Ода за славея“, „Ода за Фани“, „За морето“ и др. Умира едва на 25-годишна възраст през 1821 г.
Цитати и стихове :
„Дайте ми книги, френско вино, плодове, хубаво време и музика на някого, когото не познавам, която да се чува през вратата.“
„Не съм сигурен в нищо друго освен в светостта на сърцето и искреността на въображението.“
„Нищо не е истинско докато не се преживее.“
„Поезията на земята никога няма да умре.“
„Никога не съм се страхувал от провала. По-скоро бих се провалил, отколкото да не бъда сред великите.“
„Моето въображение е манастир, а аз съм неговият монах.“
„Нищо не е сигурно в този свят.“
„Лорд Байрон описва това, което вижда, а аз – това, което си представям. Моята задача е най-трудна.“
„Красотата е истина, истината е красота.“
„Любовта е моята религия – бих умрял за нея.“
„Шокиран съм, че хората могат да умират като мъченици.“
„Хората си мислят, че мъртви най-много ще страдат.“
„Доброто писане, сравнено с да не правиш нищо, е най-хубавото нещо на света.“
„Четенето прави всички ни имигранти. Взима ни от дома и ни отнася далеч, но най-важното – намира ни дом навсякъде.“
„Философията реже крилата на ангела.“
За морето
С предвечен шепот идва и се мята
по пусти брегове — поглъща, смила
безчетни пещери, дорде е в сила
магията подлунна на Хеката.
А друг път дълги дни мълчи в прехлас
и раковините стоят, където
развързаният вятър на Небето
отдавна ги е разпилявал с бяс.
Ако е мрачен, морен твоят взор —
насищай го с просторна морска хубост
ако слухът ти е препълнен с песен
или е приглушен от глъч и грубост —
край стара пещера седни унесен,
дорде се стреснеш: нимфи пеят в хор.
Ода за Фани
1
Природо-лекар! Да кърви духът!
Сърцето облекчи от гласове,
хвърли ме на олтара — в мойта гръд
да стихне приливът от стихове.
Природо! Тема, тема дай ми ти,
сънят ми пак да полети.
Аз идвам, аз те виждам тук, пред мен.
Не вдигай длан във въздуха смразен.
2
Любов, най-сладък дом на моя страх
на радост и надежда, и печал!
Ще донесеш ти в идващия мрак
усмивката на сладостта,
брилянтна като утринта.
С очи смирени, грабващи без жал,
изгубени в учуден час,
се вглеждам аз, се вглеждам аз.
3
Кой с алчен поглед моя пир отне?
В какво се втренчва бялата луна?
О, тия длани запази поне!
Любовен огън ще пламти,
ала към мен моли се ти,
сърцето твое да люлей вълна.
Ах, пулса бърз и вдъхновен
смиляващо спаси за мен!
4
Любов, спаси го, сякаш дъх звънлив
и сластен образ в топлия простор,
венец танцуващ сред поток пенлив.
Бъди като априлски ден
усмихнат, сумрачен, студен,
спокойна лилия във скромен двор!
О, небеса, подир това
ще грее юнска синева!
5
Нима туй, Фани, са лъжи?
Прозрачна длан на бялата си гръд —
сърцето дето бие — ти сложи!
Но не жена — сега бъди
перце сред морските води,
от всеки вятър люшкано без път,
глухарче и тичинков прах,
несигурни във полета си плах.
6
Аз знам това, отчаян, че го знам.
Сърцето ми трепти, сладка Фани;
когато си далеч, то скита там
или пък пази тоя дом
на скръб и незаглъхващ стон.
Любов самотна с болки и терзания!
Свободен ти ме запази
от тъмна ревност и сълзи!
7
Ако духа ми покорен скъпиш
пред вехнещата гордост на мига,
любовния ми взор не ще смрачиш.
Или пък грубо разчупи
светия хляб, за да блести
цветецът, недокоснат досега.
Ако ли не — да се склопят
очите ми за сетен път!
Ода на славея
I
Боли сърцето, тлеят сетивата,
попили бучиниш и притъпени;
изпит е опият — сега душата,
към Лета тъне, сляпа и сломена…
Щастлива си — не завист ме измъчва,
а щастие от щастието твое, —
затуй че ти, Дриада лекокрила,
в кое ли кътче сладкозвучно
на сенчестото буково усое
възпяваш лятото с безгрижна сила.
II
О, глътка упоително вино,
лежало в земна хладина дълбока,
с вкуса на Флора, с мирис на сено
и танц на провансалка черноока!
О, чаша, пълна с топлина от Юга,
о ти, пламенобуза Хипокрена,
с блещукащ ръб от пенести мъниста
и устни — влажна теменуга;
пиян да съм; светът — незрим за мене,
и с теб да се изгубя в мрак разлистен.
III
Изгубен и погълнат, да не знам
това, що ти в букаците не помниш:
умора, треска, страх и ужас — там,
где хора лазят, тежки вопли ронят,
белеят власи над чела сковани,
где призрак младостта е блед, злощастен,
где мислите пораждат скръб бездънна,
оловнооко отчаяние,
где Красота не пали взора ясен,
не люби Любовта, докато съмне.
IV
Далеч оттук! — ще литна, ще те стигна,
не с леопардите на Бакхус славен;
незрима, бързокрили, ще повдигне
Поезията моя мозък бавен:
най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети
всред хоровод от звездочели феи;
но долу не поглежда тя —
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее.
V
Не виждам аз ни младата поляна,
ни сладкото на клоните кадило,
отгатвам само в тъмнина уханна
с какво тъй щедро месецът дарил е
треви, шубраци и дивачки плодни:
млад шипков цвят и алена глогина,
листати теменужки в цвят последен
и роза, рожба първородна
на Май разцъфнал, пълна с росно вино,
жужило от мушици в здрача летен.
VI
Тъй тъмен слушам; нощи, не една,
Смъртта обиквах, молех я за отдих,
наричах я с най-нежни имена,
дано в небето моя дъх проводи;
но тук — сега, по-дивна смърт е таз,
да спра в среднощ пречистен и спокоен,
дорде изливаш ти душа от звуци
в такъв екстаз! —
да пееш ти и аз да съм за твоя
тържествен реквием надгробна буца.
VII
Ти няма да умреш, безсмъртна птичко,
под стъпките на хищни поколения;
тъй твоят глас дървото е обкичвал
при древни императори и селяни;
и тъй насред Боазовата ръж
си пяла ти за бащин дом на Рут,
ридала с горест в чуждите имоти;
магичен отвор неведнъж
отключвала си в пенестия скут
на тайнствени морета, в край самотен.
VIII
Самотен! — не е дума, а камбана —
при себе си, пробуден, идвам с нея!
Прощавай! Не умеела да мами
фантазията ни — лъжлива фея!
Замира твоят химн, прощавай, сбогом! —
покрай върбите, над потока лунен,
по хълма, после долу, нейде татък
погребан е сега дълбоко:
сега ли спя, или се будя сънен?
Ни звук, нима бе сън — и толкоз кратък?
Ода на гръцката ваза
I
Ти, млада, незачената невясто на покоя,
отгледа те забравата и времето безбрежно;
ти, горска летописнице, кой в слово, в рима кой е
създал сред нас история по-дъхава, по-нежна?
Каква легенда в теб витае, лавролистен съд?
дали за божества, или за хора простосмъртни,
или за храм в полята на Аркадския простор?
Що за герои, богове? И деви непристъпни?
Що за гонитба, страст и бягство с разтуптяна гръд?
Какви тръби, дайрета? Що за луд възторг?
II
Пленяват чути песни, ала как е дивна тая
нечута песен! Затова свири, тръба, в захлас;
услаждай не слуха, не сетивата — а в омая
със своя химн духа обвей и пей без звук, без глас.
Прекрасен момко под дъба, запели, твоите устни
не ще замлъкнат, нито мраз листата ще пропъди;
любовнико, а ти — не ще догониш никой път
мигът мечтан — целувката, но не жали напусто;
не ще увехне тя, макар да страда твойта плът,
ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде!
III
О, дървеса благословени! О, завидна орис!
Безсмъртна пролет разлюлява кичести върхари;
благословен свирачо — неуморен песнотворец,
завинаги ще пееш ти с ликуваща цафара;
благословена триж любов! Със вечните огньове
ти ще даряваш миг след миг изгаряща възхита,
неизтощим копнеж по теб, задъхан, вечно млад;
над всяка земна страст си, над тлетворните любови,
връхлитащи духа с клеймо на горест и пресита —
с чело изпепелено, с гърло сгърчено от жад.
IV
Какъв народ за жертвата свещена там пристига?
О, жрецо тайнствен — чий олтар, кой бог, кому е дан
юницата, що в небесата жален глас издига
и всеки хълбок е обкичен с хвойна и бръшлян?
Кой град е? Там река или море талази мята?
Или сред мирен кът планински градската стена
напущат тия — стари, млади — в утрин благочестна?
Ти, малък град, безлюдна ще е вечно тишината
на улиците твои; да разкаже ни една
душа защо си пуст, отнийде тук не ще се веене.
V
Атинска форма! О, непостижим овал! Населен
с герои и със деви — ваян в мрамор хоровод;
с клонаци и треви, под стъпки стръкове навели;
тих съд, пред тебе разумът е ням, не дава плод —
като пред вечността: какъв замръзнал пасторал!
Когато свърши времето ни, пътят ни обречен,
ти ще пребъдеш тук всред нова скръб и суета,
ти, спътнице на смъртните — безсмъртен идеал,
ни казваш: твойта истина — това е красота
и красотата истина е — запомни, човече!
La belle dame sans merci
О, що ти липсва, бледен рицар,
де скръбно твоят взор се рей?
Повяхнаха треви и птица
в леса не пей.
О, що ти липсва, бледен рицар,
така самин, от скръб терзан?
Настана есен, всеки плод е
в полето сбран.
Бял крин, в роса от страх и треска,
върху челото ти цъфти,
А на страните — бледна роза
без цвят почти.
Далеч една девойка срещнах,
тъй хубава — и само чар,
с коси вълнисти, с лека стъпка,
очите жар.
Венец от рози аз й сплетох,
в сърцето си сградих й трон;
тя гледаше ме тъй любовно,
и с нежен стон.
При себе си на коня взех я,
и вече глух бях, за света;
вървях така — вълшебни песни
ми пейше тя.
Тя сладки корени ми даде,
див мед и манна; с нежен глас
на странен говор тя ми рече: —
теб любя аз!
Тя в свойта пещера ме введе,
и там безумно зарида —
и там безумно аз целувах
очи, уста.
Там с тихи песни тя приспа ме.
И сън видях — ах, сън проклет!
И тоз последен сън сънувам
аз навред.
Царе, князе и воини бледни
там видях — страх, лица, омрази;
те викаха ми: в плен си ти у
la belle dame sans merci.
Там видях ледни устни в мрака,
очи раззинати без звук —
и аз събудих се — ето
днес сам съм тук.
Затуй сега блуждая бледен,
и в болка погледа тъмней;
увяхнаха треви и птица
в леса не пей.
Душата синя на небето
Отговор на сонет, завършващ така:
„… са по-прекрасни тъмните очи,
а не онези като див зюмбюл.“
Дж. X. Рейнолдс
Душата синя на небето — дом
за слънцето, за бледата луна
с Вечерницата, с целия й сонм
сред златни облаци и тъмнина.
Душата синя на морето — кът
за всички ручеи и езера —
понякога беснее, но гневът
се стапя в тъмносинята игра.
В цветята също синьото гори:
в гората, под зеления си тюл,
потайна Виолетката цари,
в полята — Незабравка и Зюмбюл.
Прекрасно е, в очи със този цвят
когато виждаш бъдния си свят.
5