От втората половина на 40-те докъм края на 50-те за Македония се говори едно. При променената линия от края на 50-те е било възможно с оглед на определена целесъобразност и Историята да бъде целесъобразна. Веднъж историята на Македония е българска, но ако се наложи, ще я броим и за различна. После пак ще си стане българска.
ИЗГУБЕНИ В СПОРА ЗА „ОБЩАТА ИСТОРИЯ“
Както стана ясно от съобщения в българските и македонските медии от последните дни, Смесената мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси е „зациклила” сериозно не само на темата за Гоце Делчев, но и доколко и как точно трябва да се интерпретира видимо наложената от българската страна през лятото на 2017 г. формулировка за „обща история“ в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между София и Скопие. Казвам наложена от българската страна, защото само ден-два след като бе постигнато в края на юли 2017 г. съгласие по текста на договора, в предаване на БНТ доц. Наум Кайчев (бъдещ член на смесената комисия и неин зам.-съпредседател, който официално твърди, че не е участвал в изработването на самия договор) обясняваше как двете държави имаме „обща история“, „единна история“, видимо мислейки за целия исторически поток до 1944 г.
В края на първия ден от последната, вече девета среща в София, състояла се на 28 и 29 ноември 2019 г., съпредседателят от българска страна проф. Ангел Димитров обяви: „Разминаването е преди всичко с тяхното несъгласие с формулировката в самия Договор, че имаме обща история“. Добави и още, че голямото разминаване между двете страни е по въпроса доколко през IX в. и след IX в. в Македония „се формира българската народност в територията на българската държава“. Съпредседателят от македонска страна проф. Драги Георгиев също поясни: „Проблемът е около тълкуването на термина обща история“. За да допълни още: „Не виждам за Средновековието къде е тази обща история“. Заставайки на позицията, че „идентичностите са динамични процеси“, той добави, че няма как да се приеме траенето на този „идентитет“ като непроменима величина от IX в. до 1944 г. и това да се приеме за „обща история“.[1]
За македонската медия „Курир“ друг член на комисията от македонска страна проф. Ванчо Георгиев заяви в началото на декември как българските му колеги налагали при работата „някаква политическа концепция и някаква идеология“, като извеждат тази обща история от Средновековието до 1944 г. Така се натрапвала идеята за наличие на „един народ, който имал един език, една история, едно минало“. За самия Георгиев обща била единствено историята „през периода на Средновековието, когато Македония е била част от българската държава, след това периодът от 1915 до 1918 г., когато по време на Първата световна война територията на Македония е окупирана от България и периода от 1941 до 1944 г.“. Накрая Георгиев завършва с категоричност: „Само това може да бъде обща история, другото е споделена история“[2].
Разбира се, както го потвърждава и работата на смесената комисия, историческата наука не от вчера е в плен на политическата целесъобразност. Както решенията свързани с миналото, така и чисто кадровите решения в институциите за производство на исторически знания и историческо образование, както в България, така и в Македония, се вземат твърде често и дори най-често не толкова от гледна точка на някаква чиста експертност, а именно на базата на политическа или институционална целесъобразност, свързана и с определен държавен или чисто корпоративен интерес. Тук твърде често титлите „професор“, „академик“, „чл.-кор“ имат по-скоро сакрално въздействие, което трябва да легитимира политико-идеологически решения, взети на политическо и държавно равнище или пък да крепи йерархическите правила в научните институции. Ето защо точно както е проблематично твърдението на проф. Ангел Димитров за формирането на някаква самоосъзната единна общност под формата на „българска народност“ още през IX в. (за всеки случай и преди това за българската историография това са „славяни от българската група“)[3], и след него, по същия начин е проблематично отхвърлянето от проф. Ванчо Георгиев на периода поне от средата на XIX в. до края на Първата световна война като време на една „обща история“, доколкото границите между българското и македонското тогава са твърде неясни и напълно преплетени. Единствено политическата целесъобразност на днешния ден и определени политически цели от днешна гледна точка на София и Скопие могат да обосноват подобен престорено експертен възглед, който не може да се приеме от сериозната историография или от хуманитарните и социални науки.
РАЗМИТАТА „НОВА И НАЙ-НОВА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ“
Всъщност подобна целесъобразност в погледа спрямо миналото се налага и понякога, когато се прави определен кадрови подбор при назначаване на историци на работа. В такива случаи също може да се достигне до различни перспективи и аршини. Интересното е, че това е можело да стане включително и по въпроси като „обща история“ между България и Македония. За един такъв случай от далечната 1972 г., когато Факултетният съвет на тогавашния Философско-исторически факултет на Софийския университет решава, че между историята на България и историята на Македония няма нищо общо и как историята на Македония не е част от историята на България, искам да разкажа в следващите страници.
В началото на 1972 г. се отваря поредния конкурс в тогавашния Философско-исторически факултет на Софийския държавен университет „Климент Охридски“. Той е за асистент по „Нова и най-нова българска история“. За тези, които са извън бранша – да поясним. Обикновено под „нова българска история“ се разбира днес времето от Освобождението до 9 септември 1944 г. Времето на XVIII-XIX в. е прието да се означава като „Българско възраждане“, щото тогава се била възраждала създадената още в края на IX в. „българска народност“ и се формирала „българската нация“. (По време на развитието на тези събития през 1972 г. обаче понятието „нова българска история“ определено включва и периода, който днес се означава като „Българско възраждане“). По принцип в професионалната компетентност между „новата българска история“ (закована в учебните програми до 9 септември 1944 г.) и „най-новата българска история“ (всичко след тази дата) не съществува някаква специфична разлика. Времето пък след 9 септември 1944 г. се води „най-нова българска история“. (Това ме подсеща за разговор с хърватски колега историк, който заяви как в определяне на границата между двете истории в Хърватия е налице голямо разномислие. Едни я поставят през 1918 г., защото тогава се образува Кралството на сърби, хървати и словенци, което един ден ще стане Югославия. Втори виждат като граничен края на Втората световна война, защото тогава държавата е била преобразувана във федерация на отделни републикански единици, от които една е Хърватия. Трети обаче виждат като гранична 1991 г. доколкото тогава се създава независима Хърватия, която се отделя от бившата комунистическа Югославия).
Всъщност в цял свят под „най-нова“, или както напоследък е известна у нас – „съвременна история“, обикновено се разбира периода след края на Първата световна война. Свързва се с появата на тоталитарните идеологии на фашизма, комунизма и националсоциализма. В комунистическа България обаче „най-новата“ история се свързваше с Октомврийската революция от 1917 г. („Велика социалистическа“) в Русия. Поради тази причина се приемаше, че за България ролята на Октомврийската революция се изпълнява от преврата, осъществен на 9 септември 1944 г. Поради тази причина и времето след него трябвало да бъде „най-нова българска история“. Интересно е, че вече тридесет години след промените от 10 ноември 1989 г. никой не се притеснява и не поставя въпроса за предефиниране на понятието „най-нова българска“ или „съвременна българска“ история. Ето защо тя продължава да бъде напук на останала Европа пак след 9 септември 1944 г., като особения идеологически статут на датата на практика се запазва под друга форма и сега. Ала достатъчно е само да отворим страниците на световноизвестния „Journal of Contemporary History”, за да се уверим в тази безумна аномалия – все едно България е някакъв отделен исторически оазис и нейната история няма нищо общо с европейската и световната. Изданието не само, че и в последната си книжка има публикувани материали, отнасящи се до 20-те години на XX в., но като цяло смята определено и 30-те години като част от „съвременната история“. Всъщност в последните години на някои у нас понятията „нова“ и „най-нова“ видимо им се видяха може би прекалено „селски“ или „провинициални“, или пък прекалено руски, че и направо съветски („новая и новейшая“), та ги замениха с „модерна и съвременна история“. Ала понятието „новейшая“ е наистина един русизъм, който обаче съвсем не дължим на комунизма. Авторът на една от биографиите на Стефан Стамболов, Димитър Маринов, сам стамболовист и националист, нарича неслучайно книгата си „Стефан Стамболов и новейшата ни история“. И тук е мястото да кажем, че новите наименования обаче („модерна“ и „съвременна“) съвсем неизненадващо не доведоха до някаква автоматическа смяна на подхода и мисленето.
Всъщност разбирането за „нова и най-нова българска история“ флуктуира през годините. Известният историк от близкото минало Николай Генчев се хабилитира на 10 ноември 1970 г. като „доцент по нова и най-нова българска история“[4], за да се захване през следващите години с проблеми на „Българското възраждане“, което пък дълги години също влиза в разбирането за „Нова българска история“. (Например в своите „Лекции по нова българска история“ доайенът Димитър Косев започва изложението си от втората половина на XVIII в., за да завърши с Освобождението.)[5] Малко след Генчев, на 22 декември 1970 г., бъдещият академик Илчо Димитров пък е избран за доцент по странно звучащата днес „История на политическите партии и държавните учреждения в България“[6]. А пък на 18 септември 1973 г. Стайко Трифонов Стайков е избран за асистент по „нова и най-нова История на България“.[7]
„КАНДИДАТ ИЗНЕНАДА“ В ОБЯВЕНИЯ КОНКУРС И КАК ДА СЕ ЕЛИМИНИРА
Но да се върнем на обявения в „Държавен вестник“ конкурс. На пръв поглед нищо интересно. Поредният конкурс за редовен асистент по „нова и най-нова българска история“. Но всъщност има и няколко важни детайли. Всичко подсказва, че се е очаквало да има един вероятен кандидат – Стефан Дойнов (баща на днес известния говорител в „Нова телевизия“ Николай Дойнов), към когото са и симпатиите на контролиращите властта сред историците във Факултетния съвет. Изненадващо обаче се появява и втори неочакван и непланиран кандидат, също завършил специалност „история“ във факултета – Костадин Палешутски. И още една подробност. Наскоро Палешутски дори е защитил успешно пред същия съвет дисертация и е получил степента „кандидат на исторически науки“ (днес равнозначна на „доктор по история“). И още една подробност и видимо неприятно обстоятелство за повечето историци в съвета. Правилникът за приложение на Закона за висшето образование в своя чл. 25 предвижда предимство при наличие на кандидат със защитена дисертация „в същата област“. Следователно трябва да се отговори на въпроса дали Костадин Палешутски е изследовател „в същата област“?
За да реши случая, Факултетният съвет на тогавашния Философско-исторически факултет сформира специална комисия, която да вземе решение около подадените вече документи на двамата кандидати за асистент. Комисията е изключително респектираща. Тук личат имената на „акад. проф. Д. Косев, чл. кор. проф. Хр. Христов, доц. Е. Бужашки и доц. Н. Генчев“. Както се казва научният потенциал е просто смайващ, а когато прочете човек и списъка на Факултетния съвет, той става още по-смайващ. На 23 март 1972 г. комисията излиза с предложение пред Факултетния съвет на тогавашния Философско-исторически факултет явилият се на конкурса „Костадин Палешутски, кандидат на историческите науки“ да не ползва предвидената в чл. 25 от Правилника за приложение на Закона за висшето образование възможност за кандидатстване по документи и без явяване на изпит.[8]
Започват разискванията. Маститият проф. Христо Гандев, който в тези месеци видимо завършва труда си „Българската народност през XV в.“ (отворил идеологически вратата за насилствената смяна на имената на помаците от 1972-73 г., както и на турците в България през 1984-85 г.), започва да търси сметка на младия колега Костадин Палешутски защо си е подал документите за конкурс по „нова и най-нова българска история“, а не в катедрата по „Нова и най-нова обща история“[9]. Дали го е искал като ценен кадър за собствената си катедра? Едва ли. Малко по-надолу казва, че законът може всичко да казва, но „факултетът трябва да подбира кадрите си“[10]. По-скоро маститият историк, без да му мигне окото, иска да каже, че доколкото Костадин Палешутски е защитил дисертация на тема свързана с „Македонския въпрос“, то тя няма нищо общо с новата и най-новата българска история, по която е обявен конкурса. Правела го специалист единствено по „Балканистика“, която е в общата история, но не и по „нова и най-нова българска история“. (Да се чуди наистина човек що ще още в преамбюла на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с Република Македония понятието „обща история“?!) Нещо повече, от съхраняваното в Комисията по досиетата (онази с дългото име) дело за оперативна разработка на Николай Генчев под името „Дърдорко“ научаваме и как Хр. Гандев пита Факултетния съвет на тогавашния Философско-исторически факултет, ако утре се появи „кандидат на науките, агроном“ и него ли трябва да вземат на работа?[11] Видимо забележката на Гандев се е сторила доста несериозна и не на нужното ниво, доколкото е оставена непротоколирана от самия протоколчик на заседанието, секретаря на Факултетния съвет – доц. Е. Кирова[12]. А това, в което Гандев се опитва да убеди колегите си историци и философи, които трябва да вземат решението, е, че „Историята на България“ и „Историята на Македония“ са толкова далече една от друга, че те сякаш се съотнасят, както професията на историка се съотнася към тази на агронома. И това казано от мастития Хр. Гандев. И все пак Гандев среща отговора на педагога проф. Жечко Атанасов, че става дума за конкретен специалист – К. Палешутски, а не за агроном, поради което и подобен аргумент е несериозен и несъответен на случая[13]. А мнението на Гандев не е нещо, което лесно може да се пренебрегне. На състоялото се само след седмици учредително заседание на новия Исторически факултет Гандев ще бъде избран за председател на новия Факултетен съвет[14]. На заседанието пък от 2 октомври 1973 г. Факултетният съвет ще издигне кандидатурата му и за член-кореспондент на БАН[15].
Разискванията продължават. Появяват се и гласове (макар и не на историците в съвета, които са видимо съгласни с мнението на комисията и Гандев), че говорим за „кандидат на историческите науки“, че щом той се е занимвал в своята дисертация с „Македонския въпрос“, по думите на споменатия вече Ж. Атанасов „ще бъде трудно да се отрече, че това не е част от Историята на България“[16]. А това всъщност е и официалната позиция на българската историография до ден днешен, информираща и българската политика и наложила създаването на сега често дискутираната „Смесена мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси“. Тези обстоятелства карат проф. Ж. Атанасов да отсече: „В случай, че ФС се солидаризира с предложението на комисията (онази същата с членове Д. Косев, Хр. Христов, Н. Генчев, Евл. Бужашки – да не ползва предимството по чл. 25 от Правилника), то това би било атакуемо“[17].
Изход от проблематичната ситуация предлага Илчо Димитров. Да не се взима никакво решение от Факултетния съвет, а да се потърси „мнението на съответните висшестоящи органи“[18]. Предложението се приема с явно гласуване. Факултетният съвет задължава декана доц. Стойко Колев да се консултира по въпроса с тогавашното Министерство на народната просвета (МНП) и с юрисконсулта на Висшата атестационна комисия (ВАК)[19].
МИНИСТЕРСТВОТО ОСТАВА „НА СУХО“, А ИСТОРИЯТА НА МАКЕДОНИЯ Е ОТДЕЛЕНА ОТ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ
Добре известно е, че ако има нещо, в което тогавашното и днешното министерство, отговорни за образованието и науката, да си приличат, то е в нежеланието им да навлизат във всякакви подобни казуси. Добре се знае също, че съветите, които юрисконсултите на министерството обикновено дават на сменящите се един след друг министри, са точно тези. Преди години те посъветваха министър Тодор Танев да не се намесва в нашумелия и дотегнал казус около Стопанската академия в Свищов и скандалния ѝ ректор Величко Адамов. Единствено и само политическото решение на тогавашния Реформаторски блок накара министър Танев да действа по-енергично, в резултат на което се стигна и до развръзката.
Министерството има и друга практика да стои настрана. Когато получава сигнали за нередности, то прави всичко възможно да не дава отговори. Контактите ми с тази институция в периода между 2007 и 2016 г. ясно очертаха битуващите там от години практики, които буквално се присмиват на обикновените граждани и на хората работещи в системата. Подадените до министъра сигнали се задържат от чиновниците максимално дълго, като министерството кара подалия ги да се разходи отново до сградата и да се интерсува какво се случва междувременно. Там следват обяснения, че отговорът на сигнала бил изпратен вече по пощата. Питат ви още къде живеете. Обясняват ви, че с пощите точно в този район имало постоянно проблеми. Истината е обаче, че действителен написан физически отговор на сигнала ви все още няма в канцелариите на министерството. Само в електронния регистър е заведено, че го има с кратка формулировка. Карат ви да подадете специално ново заявление, че искате копие от уж вече изпратения отговор (макар – повтарям – да знаят, че няма такъв). И едва тогава тепърва пишат истинския отговор със съответната аргументация, която винаги ще се намери, за да остане министерството „сухо“. След което ви карат отново да се разходите за трети път до министерството и ви го дават на ръка. Ако ви харесва. Нежеланието на министерството да влиза в такива „шамари“ напълно се потвърждава и от отговора му през вече далечната 1972 г. В една държава като нашата долу-горе едни и същи фамилии контролират нещата и затова сигурно си и прехвърлят подобни практики. Тогавашният отговор пристига във факултета след около месец-месец и нещо и е съобщен на провел се Факултетен съвет на тогавашния Философско-исторически факултет от 11 май 1972 г. В случая юрисконсултът на министерството отговаря: „ФС трябва да реши дали дисертацията на Палешутски е от областта на българската история или не“[20]. Оттук нататък деканът доц. Стойко Колев кара доц. Николай Генчев да прочете вече известния доклад на комисията (онази същата с Димитър Косев, Христо Христов и самия Николай Генчев), в който се съдържа и отговорът на споменатия въпрос от юрисконсулта. А този експертен отговор на маститите български историци гласи, че дисертацията на Костадин Палешутски, посветена на Македонския въпрос, не е от областта на българската история[21]. Едно е история на България, друго е история на Македония. Прави впечатление още, че протоколът тук е малко странно лаконичен. Той гласи: „Пристъпи се към гласуване и се прие предложението на комисията“. Няма никакъв посочен изборен резултат[22]. А едно сравнение с другите протоколи на Факултетния съвет на Философско-историческия факултет, както преди, така и след това заседание, видимо показва наличие на означени ясно изборни резултати.
МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС – ВЕДНЪЖ „БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ“, ДРУГ ПЪТ – НЕ
Всъщност Костадин Любенов Палешутски завършва специалност „история“ с отличен успех. Още като студент проявява жив интерес към проблематика, свързана с Македонския въпрос. Дипломната му работа в края на висшето му образование носи заглавието „Борбата на ВМОРО против върховизма в периода до 1903 г.“[23] (както виждаме в периода, където се твърди, че „имаме обща история“). Палешутски по-късно защитава кандидатска дисертация на тема: „Национално-революционното движение на населението във Вардарска Македония (1918-1925 г.) под ръководството на проф. Туше Влахов (както отново виждаме, пак в периода до 1944 г., където българската мейнстрийм историография провижда и до днес, че „имаме обща история“). В дисертацията Палешутски разглежда поземлените отношения в различните части на Македония в навечерието на Балканските войни; взаимовръзката между политическото и икономическото положение в трите дяла; аграрната реформа във Вардарска Македония; данъчното облагане и кредитиране в областта; политическия живот там; линията на ВМРО след 1918 г. и др. На 24 юли 1969 г. трудът му е защитен пред Факултетния съвет на Философско-историческия факултет на Софийския университет, като от 27 присъстващи 25 гласуват с „да“, а има и две „бели“ бюлетини[24]. Проф. Хр. Христов е доволен, че дисертацията „обяснява историческата истина за македонския въпрос“[25]. Деканът проф. Димитър Ангелов също е категоричен, че дисертацията „за пръв път разкрива историческата истина по този сериозен и труден въпрос“[26].
Впрочем неща, свързани с миналото на Македония, се разглеждат като част от българската история и по-късно. Така става например по време на публичната защита на Милчо Лалков от 10 февруари 1976 г. на темата „Българо-югославски отношения и връзки (9 септември 1944-февруари 1947 г.)“. Тогава вече първият рецензент проф. Илчо Димитров изтъква как работата на Лалков е „добър пример за научно изследване на българска история, свързано най-тясно и обслужващо най-пряко националните задачи на българската външна политика“[27].
И в други институционални и професионални контексти „македонският въпрос“ просто се превръща – при желание – в част от „българската история“. Например, когато се появява за работа в Историческия факултет на Софийския университет кандидатът Димитър Гоцев, историята на Македония става едно и също с историята на България. Дори на 15 октомври 1974 г. Гоцев е избран като хоноруван преподавател да води упражнения по „история на БКП“ в Юридическия факултет[28]. Гоцев не само започва да преподава в тази област, но и става член на катедрата по „История на България“, занимавайки се изцяло с проблематика, свързана с „Македонския въпрос“[29]. Той дори завършва професионалната си кариера като титуляр на курса по „Нова българска история“, с която в случая с К. Палешутски историята на Македония нямаше нищо общо. Разбира се, четене на курса ще рече реално, че в началото се казват няколко думи за Търновската конституция, а после изцяло се разглежда единствено миналото на Македония и ВМОРО/ВМРО. Особено любопитно е, че през 80-те години, когато вече е на работа в катедрата по „История на България“ (с която неговата история на Македония при казуса „Палешутски“ през 1972 г. нямаше нищо общо), той работи по тема доста близка до дисертацията на К. Палешутски – „Национално-освободителните организации на македонските българи 1919-1941 г.“.
Но не само в други ситуации се е приемало, че историята на България и Македония е „обща история“. Внимателното вглеждане в протоколите от онова време показва, че предимството за явяване на конкурс само по документи при защитена вече дисертация и наличие на титла „кандидат на науките“ е също практикувано при историците, но явно при други обстоятелства и с други кандидати.[30]
Всъщност през 80-те години, когато „всичко живо” в историческия бранш започна в България да „мъчи“ темата Македония и Македонския въпрос, а научният подход все повече започна да се изпарява, изследванията на К. Палешутски, макар и рожба на онова време и тогавашното цялостно състояние на българската историография, винаги се отличаваха с по-голяма информираност и представянето на една далеч по-сложна и многообразна картина от тази, видяна в други патриотарски надъхани и по-повърхностни публикации. Така например, видимо благодарение на ползването на работи на чужди езици, на прекарани часове в тогавашните югославски библиотеки и архиви, от К. Палешутски можеше да се види и научи за по-голямата сложност на Македонския въпрос в сравнение с доста едноизмерната останала литература. Например по-ясно се открояваха проектите за „автономна“ и „независима Македония“; бързото печелене на терен на идеята за независима македонска държава; открояването на специфичните интереси на Македония; противопоставянията между „българския държавен патриотизъм“, от една страна, и „македонски патриотизъм“ от друга; македонци с различна идентичност от българската и ранните идеи за македонска граматика и македонски език; нормализацията на израза „македонско население“. Заедно с това се вкарваха и запознаваха читателите и с по-нестандартни мнения за идентичностите „на терен“ в Македония; признаваха се стабилните позиции, които сръбската пропаганда успява да придобие в някои райони на Македония; известно толерантно отношение на Белград към „местния диалект“, като своеобразна идентитетска ниша; опитите за търсене на решения при една федерализация на Югославия при определянето на Македония на статута на една от федералните единици; стремежите и аргументацията за обосноваване на отделна македонска народност през 30-те, далеч извън Коминтерна; ранното изоставяне от много югославски политически фактори на тезата, че македонците са сърби; изкристализирането на македонско етническо съзнание и т.н., и т.н.[31].
ИМА ЛИ БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА ЕКСПЕРТНО ЗНАНИЕ ЗА МАКЕДОНИЯ?
Наличието или неналичието на тези знания съвсем не беше без значение. Надделяването на другата позиция доведе до формулирането по-сетне в началото на 90-те на една абсолютно негъвкава политика на България спрямо съседна и братска Македония. Приятелите около тогавашния президент Жельо Желев бяха с далеч по-елементарни възгледи по темата, за да не кажем тотално ненаучни. Затова признаването на независимостта на Република Македония през 1992 г. не доведе до никакви плодотворни резултати в отношенията между двете страни. За съветващите Желев приятели (тук нямам предвид неисторика Михаил Иванов, а именно историците и езиковедите) македонската нация беше изкуствена, както и македонският език. Но миналите границата българи с просто око можеха да видят още в началото на 90-те, както множеството прилики с безспорно най-братския и близък им народ, така и видимо очерталите се през последните десетилетия различия, които вече бяха формирали две нации. Ето защо вместо да се намери обяснение на феномените „македонска нация“ и „македонски език“, се тръгна към повтаряне на разни стари мантри, напълно откъснати от реалността и живия живот оттатък Осогово.
Поради това случаят „Палешутски“ говори и за изключителната прозаичност на историческата професия, за липсата понякога на елементарен морал и експертност в нея, за превръщането ѝ един път в слугиня на политиката, а друг – на корпоративните интереси на овладелите определени институции хора, чиято задача е уж експертно да се занимават с история. От втората половина на 40-те до към края на 50-те за Македония се говори едно. Но и при променената линия от края на 50-те и началото на 60-те е било възможно с оглед на определена целесъобразност и Историята да бъде целесъобразна. Веднъж историята на Македония е българска, но ако се наложи, ще я броим и за различна. После пак ще си стане българска. Накрая ще го вкараме и в договора с Македония и ще караме македонците да признават, че тази История е „обща“. С което искаме да кажем, че просто няма македонска история, защото тя е само и единствено българска. До 1944 г.
И когато днес се проявява недоумение около позицията на македонската страна и нейните историографски разбирания, добре е да си припомним и за този случай от онази далечна 1972 г. И за тези „ескпертни“ гледни точки на „учените“ историци през годините.
