Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)
Хейт
Културата е бавно нещо.
Цивилизацията – скорост.
Те вечно си уреждат срещи,
но все по-малко си говорят.
Културата е дух в изгнание.
Сега е времето на буквата.
На срутените разстояния.
На самомнително научното.
А как при теб да се отбия,
когато вече съм пристигнал.
Където някога съм милвал,
сега аз просто дефинирам
все по-изтласкана сърдечност
и все по-позволено всичко.
Инстинктът да се пренебрегваме
е скрит в нагона да обичаме.
Културата е бавно нещо,
по-близко, всъщност, до природата,
Човешко, твърде е човешко,
да си ловецът, който гони
но вече не, за да убие
и вече не да се нахрани,
а да о(т)глежда хуманизма си
чрез производството на рани,
в индустрията на изкуството
да бъдеш вечно бърз и празен.
И нищичко да не пропуснеш.
И в нищичко да не останеш.
Хищниците излизат на лов нощем
Аз все по-често пиша през деня.
Навярно с думи все по-тревопасни.
И чезнещи – подобно на змия,
побягнала
и стихнала сред храстите.
Аз все по-често пиша през деня.
А някога предимно пишех нощем.
Било е моят начин на война,
на тъмна сила,
на любовна мощност.
И думите ми хищни са били.
Ловували са
гладно и безжалостно
неусъмнени, горди, бързи, зли,
вън от опасност, но сами опасни.
Всевиждащи във мрака, с остро зрение,
без нужда
от безмълвна светлина.
Сега, когато всичко е съмнение,
аз все по-често пиша през деня.
Апокрифно време
Ако изобщо е съществувала идеална форма,
вероятно е била формата
на някогашните ни
вечерни разговори.
Плуваха в здрача тогава предметите от околното,
а идеите се влюбваха в незавършеността на фразите.
Как пресявахме в някакъв унес словесните наноси време,
приключенски уверени във златинките на късмета.
Още много далеч от това да сме само ловци на съмнения,
още близки с онази безкрайност,
във която преливаше всичко конкретно.
И защо помниш точно оградата, цялата бухнала в рози,
като плащ на минаващ в нощта кардинал.
Апокрифното време, изглежда, е откъслечен образ,
инстинктивен разпад, съхраняващ те цял.
Инак – вече почти и не помниш кой как се казва,
кое как се казва…
Виждаш само неща, дето дишат и се надяват,
дето се раждат и чезнат.
Ако е имало идеална форма, била е формата на
някогашните ни вечерни разговори.
Другото е живот, изначално безименен,
съвършено завръщащ се в себе си.
Грозен почерк
Бързала е ръката, за да запише най-точно
нещо неуловимо,
нещо
разнопосочно.
Свят, прелял като чаша или дух в мрака скочил.
И сърдечно препъване, с пръст към тебе насочен.
Тъпи дни като тъпи, захабени ножове.
Падането по стръмното,
тръгването отново.
Онова слънце в локвите, като звяр, който лочи.
Аритмичният дъжд с мокрите многоточия.
Дъх, прехапан на две от любов и скептичност.
И пустинните бури
от наши
различия,
бързала е ръката
да запише най-точно.
… Вярвай само във думи, писани с грозен почерк.
Сънна биография
Какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.
А ти заспивал си къде ли не –
със песен в люлката, естествено, и върху женски колене.
Но също тъй, без покрив през нощта, заривал си на утрото глава
във стоплена от първите лъчи поляна, с все още неуверена трева.
Заспивал си
в палатка сред гората, заслушан в шумове и птичи трели.
В случайни и приветливи квартири, в крайпътни и очукани мотели.
Във общото войнишко помещение, със двуетажните легла.
Помежду дюни с луннали чела. На гарови чакални и във влакове.
На някоя корава пейка в парка, отпуснат, безразличен като труп,
нехаен за ченгета и за скитници –
(самата поза на съня те пази и внушава, че си груб).
Заспивал си
под мостове в дъжда, със завет и постеля от кашони.
Във изоставени фургони.
Връз наровете в арестите на районни управления,
в килии на централния затвор.
В канали със смрадливи, но топлички тунели.
Във весел цигански коптор.
Пред непознати брегове, по изгрев рижи.
Високо над света, в планински хижи.
Заспивал си
в Париж,
Виена,
Лондон,
Ница,
в гостоприемните обятия на някоя вдовица.
Заспивал си – и те е будела
кошмарна пот и див вселенски студ
на „Хилтън“ сред космополитния уют.
Настина, какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.
Нима би казал повече от слученото, щом
смъртта разпитва вече кой си
и кой е точно твоят дом.
От нищо друго не умира душата, както мре от глад
сред амбразурните представи що е свят.
списание „Нова социална поезия“, септември, 2019
