„Майстора и Маргарита“ е роман от Михаил Булгаков (1891-1940), издаден изцяло за пръв път през 1967 година.
Действието се развива около посещение на Дявола в Москва през 20-те години на 20 век. Много критици смятат книгата за един от най-значимите руски романи. По сюжета му са направени множество театрални постановки и няколко филма (в Югославия, Полша, Швеция и Русия).
Романът е публикуван цели 26 години след смъртта на автора. Първото му издание е от 1966 г. и е в съкратен вариант за списание. За да достигне романа до читателя, основна заслуга има съпругата на писателя Елена Сергеевна Шиловская, която в тежките сталински времена успява да запази ръкописа на романа.
По съхранилите се в архива на писателя многобройни бележки за книгата става ясно, че източник за сведения по темата демонология за Булгаков са били статиите в Енциклопедичния речник на Брокхауз и Ефрон, книгата на Михаил Орлов „История сношений человека с дьяволом“ (1904 г.) и книгата на писателя Александър Амфитеатров (1862—1938) „Дьявол в быте, легенде и в литературе Средних веков“ (1911 г.).
Началото на работата си над „Майстора и Маргарита“ Булгаков в различни свои ръкописи датира ту към 1928 г., ту към 1929 г. В първата си редакция романът имал различни варианти на името: „Черният маг“, „Копитото на инженера“, „Жонгльор с копита“, „Синът на В.“, „Гастрол“. Първата редакция на „Майстора и Маргарита“ била унищожена от автора на 18 март 1930 г., след като разбира, че пиесата му „Кабала святош“ е забранена. За това Булгаков пише в писмо до правителството: „И лично аз, със собствените си ръце, хвърлих в печката черновата на романа за дявола…“.
Работата над „Майстора и Маргарита“ е възобновена през 1931 г. В първите чернови на романа в него вече фигурират Маргарита и нейният тогава все още безименен спътник – бъдещиятМайстор, а Воланд се сдобива с буйната си свита.
Втората редакция, писана до 1936 г., има подзаглавие „Фантастичен роман“ и варианти на името: „Великият канцлер“, „Сатана“, „Ето ме и мен“, „Черният маг“, „Копито-консултанта“.
Третата редакция, започната през втората половина на 1936 г., първоначално се нарича „Князът на мрака“, но още през 1937 г. се появява добре познатото сега заглавие „Майстора и Маргарита“. През май – юни 1938 г. пълният текст на романа е отпечатан за първи път. Авторската редакция продължава почти до самата смърт на писателя.
Преди смъртта си авторът чете отделни откъси пред близки приятели в дома си. Значително по-късно, когато филологът А.З. Вулис пише своя труд за съветските сатирици, се сеща за позабравения автор на „Зойкина квартира“ и „Пурпурният остров“.
Вулис разбира, че е жива вдовицата на писателя и установява връзка с нея. След първоначалния период на недоверие Елена Шиловская му дава да прочете ръкописа на „Майстора и Маргарита“. Потресеният Вулис разказва за находката си на много колеги, след което в литературна Москва тръгват слухове за новооткрит велик роман. Това води до първата публикация в списание „Москва“ през 1966 г. (тираж 150 хил. екземпляра). В него има 2 предисловия: на Константин Симонов и на Вулис.
Откъси от „Майстора и Маргарита“ :
„
— Ами кажете защо Маргарита ви нарича Майстор? — попита Воланд. Човекът се усмихна:
— Простима слабост. Тя има прекалено високо мнение за романа, който написах.
— Роман за какво?
— Роман за Пилат Понтийски.
И пак езичетата на свещите се олюляха и заподскачаха, съдовете върху масата зазвънтяха, Воланд се разсмя гръмогласно, но не уплаши и не учуди никого с този смях. Бегемот, кой знае защо, изръкопляска.
— За какво, за какво? За кого? — заговори Воланд и престана да се смее. — В наше време? Това е покъртително! Не можахте ли да намерите друга тема? Я дайте да видя — и Воланд протегна длан.
— За съжаление е невъзможно — отвърна Майстора, — защото го изгорих в печката.
— Извинете, но не ви вярвам — възрази Воланд, — това е изключено. Ръкописите не горят — той се обърна към Бегемот и каза: — Хайде, Бегемот, дай тук романа.
Котаракът веднага скочи от стола и всички видяха, че е седял върху висок куп ръкописи. Котаракът подаде с поклон най-горния екземпляр на Воланд. Маргарита се разтрепери и викна, пак развълнувана до сълзи:
— Ето го ръкописа! Ето го!
Тя се спусна към Воланд и възхитена добави:
— Всесилен, всесилен!
Воланд пое подадения му екземпляр, обърна го, отмести го настрани и мълчаливо, без усмивка, се втренчи в Майстора. А той — кой знае защо — се натъжи, разтревожи се, стана от стола, закърши ръце, обърна се към далечната луна и зашепна:
— И нощем, на луна, за мен няма спокойствие, защо ме тревожите? О, богове, богове…“
–––––––––––––––––––––
Най-интересното в тази лъжа е, че е лъжа от първата до последната дума.
–––––––––––––––––––––
Ние говорим с теб на различни езици, както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това.
–––––––––––––––––––––
Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите – никога!
–––––––––––––––––––––
Ничия вяра не те вълнува, освен ако не е твоята собствена.
–––––––––––––––––––––
…Никога и нищо не искайте! Никога и нищо, особено от тези, които са по-силни от вас. Сами ще ви го предложат и сами всичко ще ви дадат!
–––––––––––––––––––––
Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!
–––––––––––––––––––––
Кой ви каза, че няма на света истинска, вярна, вечна любов? Да му отрежат езика за лъжа!
Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно. Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!
–––––––––––––––––––––
Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но, кой знае защо, те първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя! Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невиждана самотност в очите й! Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах подире й. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя – по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя. И представете си, изведнъж заговори тя:
– Харесват ли ви моите цветя?
Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив, и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:
– Не.
Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена!…
Този, който обича, трябва да споделя съдбата на този, когото обича.
–––––––––––––––––––––
Труден народ са тези жени!
–––––––––––––––––––––
Маргарита Николаевна не се нуждаеше от пари. Маргарита Николаевна можеше да си купи всичко, което си хареса. Сред познатите на мъжа й попадаха интересни хора. Маргарита Николаевна никога не се доближи до печката. Маргарита Николаевна не познаваше ужасите на съвместното съжителство.
– С една дума… тя е била щастлива?
– Нито за минута!
–––––––––––––––––––––
Моята драма е, че живея с този, когото не обичам, но да му разваля живота смятам за недостойно.
–––––––––––––––––––––
Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.
Вие съдите по външния вид? Никога не правете това. Можете да сгрешите, при това доста стабилно.
–––––––––––––––––––––
Няма зли хора, има само нещастни.
–––––––––––––––––––––
Нещастният човек е жесток и жлъчен. И всичко само заради това, че добрите хора го загрозяват.
–––––––––––––––––––––
Най-страшният гняв – гневът от безсилие.
Тухла без причина на никого и никога на главата няма да падне.
–––––––––––––––––––––
Премахнеш ли документите, премахваш и човека.
–––––––––––––––––––––
– Малодушието – един от най-страшните човешки пороци.
– Не, осмелявам се да ви възразя. Малодушието е най-страшният човешки порок.
–––––––––––––––––––––
Никога и от нищо не се страхувайте. Това е неразумно.
Какво щеше да прави твоето добро, ако злото не съществуваше, и как би изглеждала земята, ако изчезнат сенките от нея?
–––––––––––––––––––––
Каквото и да си говорят песимистите, Земята все още е съвършено красива, а на лунна светлина е направо уникална.
–––––––––––––––––––––
Всичко накрая се оправя. Така е изграден светът.
„ — А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
— Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
— За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат, — но навярно не познавам добре живота! Ами центурионът Марк, по прякор Плъходава — той например добър ли е?
— Да — отговори арестантът, — въпреки че е нещастен човек. Откакто добри хора са го обезобразили, е станал жесток и коравосърдечен. Бих искал да зная кой го е обезобразил така.
— С удоволствие мога да те осведомя — отвърна Пилат, — защото бях свидетел. Добрите хора му се нахвърлиха като псета на мечка. Германците се вкопчиха във врата, в ръцете, в краката му. Това се случи в битката при Идиставизо, в Долината на девите.
— Да можех да поговоря с него — изведнъж мечтателно каза арестантът, — убеден съм, че той рязко би се променил. ”
Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
––
„— Изумително! — възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: — Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? — Погледът му стана уплашен и той добави: — Кълна се, никому няма да кажа!
— Да, ние не вярваме в бога! — отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. — Но това може да се говори съвсем открито.
— Вие сте атеисти?!
— Да, ние сме атеисти. В нашата страна атеизмът не учудва никого — каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, — преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанало да вярва на приказките за бога.
Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:
— Позволете да ви благодаря от все сърце за това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно.”
„Когато се събуди, Маргарита не заплака, както ставаше често, защото се събуди с предчувствието, че днес най-сетне нещо ще се случи. Усетила такова предчувствие, тя почна да го разпалва и да го подхранва в душата си от страх да не я напусне.
— Аз вярвам! — шепнеше тържествено Маргарита. — Аз вярвам! Нещо ще се случи! Не може да не се случи, иначе наистина трябва да ми е отредена доживотна мъка? Признавам, че лъгах и мамех, водех таен, скрит от хората живот, но нима може наказанието за това да е толкова жестоко… Да, сигурна съм, че нещо ще се случи, защото е невъзможно нещо да се проточи вечно. Освен това сънят ми беше пророчески, убедена съм…”
