Медиите ще ни спасят – или, по-вероятно, ще ни погубят.
Съвременната публичност обича подобни съждения на едро. Но рядко си дава сметка, че темата е стара колкото света – от Платон до „Матрицата“. Всяка нова медия предизвиква едновременно въодушевление и страх. И то толкова мощно, че събужда две вечни представи, формирани от християнството: Царството Божие и Края на дните. Така се оформя връзката „утопии – антиутопии – медии“. Каква е нейната природа? И могат ли медиите и технологиите, рожба на нашия ум, да доведат нашата гибел?
Първо, да уточня термините. Говоря за утопия в смисъл на „непостижим план”[1], „мечта” или „жанр” – и за Утопия като „въображаема концепция за идеално управление”[2]. В определенията за „утопия” има морална амбивалентност, която е важна за този текст. Някои неомарксисти дефинират понятието положително. Но можем да чуем и следното: утопията е „колективно оглупяване и морална деформация”; тя демонстрира „въставането срещу природата, самонадценяването на западния човек и неговото сляпо доверие в лъжливото”.[3] Колкото до антиутопията, предпочитам този термин пред „дистопия“ или „какотопия“ (място на злото). Той носи няколко значения: „идейно течение, критикуващо утопията”[4], „жанр в изкуството”, дори другото, обидното име на утопията. В този смисъл антиутописти могат да бъдат както Достоевски, така и Оруел. Ще опитам да опиша взаимодействието между утопия и антутопия като преход, преливане, сблъсък, антиномия, даже диалектика.
Анализирайки механизма, по който утопията се превръща в антиутопия, Ивайло Дичев определя същината на утопизма като „онази нагласа, която кара майстора да поправя обществото сякаш е мъртъв механизъм, да заличава реалните отношения, традиции, ако щете – градове, за да построи всичко наново, върху чистия бял лист”.[5]
Основния утопичен ефект Дичев изразява с древна метафора: губиш душата си. „От цялото богатство на човешките ценности утопизмът избира една, около която да построи целия свят. Но човекът е сблъсък на ценности; диалог. „В най-добрите си образци жанрът антиутопия осъществява един вид негативна педагогика… – кара ни да отхвърляме, но ни оставя сами да търсим алтернатива – оставя ни ценностно незавършени, оставя ни хора.”
Как медиите създават утопии и антиутопии? За да разкажем това, трябва да се разберем за още нещо. Че медиите променят нас и света ни.
Покрай скандала с фалшивите новини, Тръмп и „Кеймбридж Аналитика“ тази мисъл се превърна в клише толкова бързо, че забравихме парадоксалността й. „Медиум“, мн.ч. „медиа“, означава „посредник“ – между едни и други хора. Идеята, че изграденият от нас канал променя нас самите, е една от най-спорните в комуникационната теория. Лансира я Маршал Маклуън през 60-те. Според канадския литературовед комуникационните революции обръщат цивилизациите и обществата: „Разгледайте национализма и индустриализма. Ще видите, че те възникнаха пряко от експлозията на печатната технология през ХVI в. Национализмът не съществуваше в Европа преди Ренесанса… Печатната преса, разпръсквайки масово книги и печатна продукция в Европа, превърна народните регионални езици в национални; в униформени затворени системи – просто още един вариант на това, което наричаме „масмедии” – и така роди концепцията на национализма”.[6]
Маклуън се връща и по-назад, тълкувайки мита за Кадъм, легендарния създател на финикийската фонетична азбука. Кадъм посял драконови зъби и от тях поникнали въоръжени мъже – стражи на Тива. Т.е. посял идеографска азбука и поникнала фонетична, с нейните обществени следствия – промяна, насилие, милитаризъм. Така аргументира Маклуън: метафорично, леко мъгляво, с внезапни откровения в неочаквани посоки.
Основната му идея обаче е ясна. Според самия Маклуън тя не е и принципно негова, а на Харолд Инис.[7] Нейното най-кратко описание е парадоксалното The medium is the message; средството е съобщението. Посланието на медиите е самото им съществуване, а не съдържанието, което излъчват. Не е важно какво ти казват по телевизията; важно е, че се е появила телевизия. Не е важно какво ти говори радиото, а че ти говори радио.
Оттук следва цялостно обяснение на света. Звукът господства в племенните общества, докато не го детронира визуалната култура на азбуката и книгата. После печатната книга създава национализма, капитализма, цялата модерност. Радиото произвежда нова племенност и – заедно с телевизията – „глобалното село“: с електронните медии звукът и ухото взимат реванш. (…)
[1] Duden, 1960.
[2] Dictionnaire General de la Langue Francais.
[3] Thürmer-Rohr, C., Die gespenstische Paradiese der Männer. Psychologie Heute 11, H.1.1984.
[4] Философский энциклопедический словарь, М., 1989.
[5] Дичев, И. В оковите на мечтата (предговор към сборника Черно слънце). С., Народна култура, 1990.
[6] McLuhan, М. Playboy Interview. Преводът от английски е мой, Б. В.
[7] Innis, Н. Empire and Communications. Oxford, University of Oxford Press, 1950.
