Цанко Лавренов е роден на 24 ноември 1896 г. в Пловдив. Дядо му Лаврентий бил книжовник, преписвач на католически ръкописи. Преписал е и католическата преработка на Паисиевата история. Цанко Лавренов завършва Френски колеж в Пловдив и частно художествено училище във Виена (1921-1922). През 1925 г. пътува до Италия да се запознае с изкуството на италианските художници. Като самоук художник утвърждаването му сред възпитаниците на Художествената академия е свързано с много разочарования. По повод негова изложба, за едни и същи картини в пресата се появяват и възторжени и отрицателни отзиви. Оценили неговия изключителен талант, някои видни български творци му оказват безкористна подкрепа. Помагат му да отиде до Атонските манастири, където художникът навлиза надълбоко в света на старобългарското и византийско изкуство. Там преоткрива нови истини за българската история.
Своеобразието на неговото светоусещане и пресътворяване го откроява сред многобройните представители на канона. През 1963 г. е удостоен със званието “Народен художник”. Цанко Лавренов е инициатор на битката за спасяването на старинната част на Пловдив. В колектив с други български художници допринася за повишаване равнището на Пловдивския мострен панаир. Печели конкурси за емблема на панаира и за оформление на българския павилион на Световното изложение в Париж през 1937 година. Заедно с Данаил Дечев и Витко Бабаков урежда шест съвместни изложби (1926-1929) – още при първата от тях картината му “Иконописецът” е откупена за градската художествена галерия. Това е първото му официално признаване (1926) и важен етап в творческото му развитие. През следващите години той създава редица от най-хубавите си творби в подчертан български национален стил. Основна тема на творчеството му са старите градове и манастири, като изключително място в него заемат пейзажите и композициите от Пловдив.
Цанко Лавренов твори и в областта на графиката – известни са неговите 12 “пловдивски пощенски карти гравюри (“Старият Пловдив, Хисар капия, “Ламартиновата къща, “Кулата на Сахаттепе, “Джамбазтепе, “Имарет джамия, “Новият мост на Марица и други). От 1933 година името му неизменно е свързано с оформлението на експозициите в Международния панаир, за целта една година по-късно заедно с Данаил Дечев и Златьо Бояджиев създават специално ателие. Лавренов сътрудничи на независимия информационен вестник “Победа (1930-1936) и с илюстрации на списание “Детски живот (1930-1947). Изявява се като художествен критик и изследовател на изкуството, автор е на монографията “Златьо Бояджиев” (1958) – художник, с когото го свързва близко приятелство.
Лавренов живее в Пловдив до 1940 година, след това се установява в София. Умира на 16 декември 1978 г. в София. Днес Художествената Гимназия в Пловдив носи неговото име.
Източник: Агенция за изкуство “Лоранъ”
Из творчеството на Цанко Лавренов
Светогорски цикъл
“…Пътищата из Света гора напомнят някогашните наши родопски пътища – и те са на някои места покрити с калдаръм. Тези пътища като ленти се извиват по снагата на Света гора и като ходиш по тях на всяка стъпка ти предлагат величествени красоти за съзерцание. Пътищата шарят и се преплитат в разни посоки. А там, където пътят върви по самото било на този планински полуостров, от там като погледнеш на изток или запад пред взора ти се разстилат вълшебни гледки – един надиплен терен, всред който в светли багри пъстреят или са се смълчали засенчени гори, ливади, лозя и архитектурни ансамбли от манастири, скитове, килии, параклиси. А когато пък небето е заоблачено и слънчевите лъчи от време на време намират процепи и осветяват морето или хълмистия терен, или само някой живописен манастир, гледката е такава, че ти мислиш, че всичко това е режисирано и подредено от художник, който иска да ти покаже вълшебството на багрите и въздействуващата сила на формите, сенките и светлината…”
