Съставител и преводач проф. д-р Владимир Пенчев
Географско, историческо, етноложко статистическо и културоложко изследване
ВЛАДИМИР СИС:„Книгата, която предлагам на вниманието на обществеността, беше написана с цел да запълни поне частично празнината в чешката литература, в която липсва дори и един прегледен труд за Македония, както и да предотврати появата на грешна представа за т. нар. Македонски въпрос. С изключение на проф. Л. Нидерле
(Лубор Нидерле, 1865-1944-известен чешки славист, антрополог, етнолог и археолог) у нас никой не е проявявал научен интерес към Македония и заради недостатъка от оригинални изследвания нашият печат започна да гледа на Македония и нейното население с неопитни и некритични очи, поддавайки се на различни пристрастни сръбски теории…“
Така пише 1914 гоина един чешки военен кореспондент. Когато няма още държава Чехия. Но на Балканите братята славяни имат проблем. Пише тази книга, за да защити българската кауза. Книгата му чака своето издаване 105 години.
105 години Сис беше забравен. Но ето, че паметта се връща, защото имаме нужда от нея. Книга, която се базира не просто на емоционално отношение, а на сериозни етнографски, географски, етноложки, статистически и културоложки изследвания.
„ Това е научна книга, от която много наши учени могат да вземат като образец, как се правят научни книги на базата на изследвания“, казва д-р Ал. Гребенаров, председател наМакедонския културен институт, на представянето на книгата в Чешкия културен център, събрал много потомци на родове от македонските краища.
“ Тази книга поставя много въпроси в исторически план, в научен план, но и по отношение на нас, самите“.
Изключително прецизна е работата по съставителството и превода, съпътствани с многобройни справки и уточнения, на проф. д-р Владимир Пенчев, който говори за личността на автора, за стойността на книгата и за още чакащи да видят бял свят в БАН , неиздавани документи и текстове на Владимир Сис.
„Писана е така, че да бъде разбран от читател извън контекта на Балканите. Сис е една страшно интересна личност, малко е да кажа, че животът му е достоен за холивудски филм. Ако се намери добър режисьор, резултатът наистина би бил за Оскар.
По-важното обаче е, че това българофилстово, дори да го наречем така, е извиращо отвътре. Тоест, той наистина се чувства в някаква степен като българин. И самият му живот е тотално доказателство за това. Всъщност, ние се фокусираме върху книгите му. Искам да ви кажа, че в архива на БАН има оромно количество, както ние казваме-теренни записи, тоест, той е обикалял териториите в тогавашна Егейска Македония и много от културните артефакти, които проучва и изследва всъщност, описва и носи в архива на БАН. И досега са там. Не са издавани.
В междувоенния период Сис пише стотици страници за България. Редактор е на най-четения в. Народни листи“, тези публиказии също не са познати от нас.
Текстът на тази книга може да се чете и през деня, и през нощта. Тоест, тя е наистина увлекателна. Аз, който съм от малкото българи, който няма капчица македонска кръв, мога да ви кажа, че ме развълнува много. Клишето е прочетете тази книга. Второто е длъжни сме да препрочетем Сис.
Той продължава да ни казва страшно много.“
Кой е наистина Владимир Сис, „влюбеният в истината“ чех? Как превръща в своя кауза съдбата на един малък народ?
Защо толкова малко занаем за него, както и между впрочем за хилядите чехи и словаци, дошли след Освобождението дани подкрепят и да работят за възраждането на държавата ни?
Ето малко фрагменти от една необичайна биография на един европеец по дух, славянин по произход, журналист по призвание:
Владимир Сис е роден на 30 юни 1889 година в село Маршов, Моравия, тогава в Австроунгарската империя, днес-Чехия. Като член на Младочешката партия е арестуван и изключен от гимназията, успява да избяга в Лайпциг, където учи археология. Работи като кореспондент за района на Балканите и Ориента за списание „Младоболеславске листи“, издавано от брат му ,Франтишек Сис.
През 1912 – 1913 година е военен кореспондент за вестник „Народни листи“ в България и описва Балканските войни. Още през 1911 – 1912 става стипендиант и сътрудник на Лайпцигската академия за научни изследвания. Провежда филологически, исторически и етнографски проучвания в Атон, Синай и Йерусалим; участва в разкопки на остров Самос, Халкидики, Александрия, Египет Судан…
През 1912 трайно се установява в българската столица София на адрес ул. „Шипка“ №20 (съсед му е Иван Мърквичка). Познава се с Яворов, записва се доброволец в македоно-одринското опълчение.
През лятото на 1913 г., когато избухва Междусъюзническата война, е зачислен към Единадесета пехотна македонска дивизия и е пряк свидетел и участник във всички нейни прояви. Според доклад на ген. Жеков до цар Фердинанд от 31 май 1925 г.
През 1913 на чешки език излиза книгата „Z bulharssheho Bojcite“ („От българското бойно поле“), претърпяла 2 издания, но непреведена на български. До момента няма други сведения за тази книга. Отново през 1913 започва подготовка за издаването на 2 албума с 474 уникални авторски снимки. Подготвя и сборник с разкази от войната – „Ние“ (първо издание – 1914 г., второ издание – 1916 г.). Тогава излиза и книгата „Критичните дни на България“, в която разсъждава за Междусъюзническата война. В нея авторът заявява:
„Българите бяха разочаровани и от Русия. Русия беше тази, която можеше само да каже:“Договорът трябва да се спазва!“ и войната можеше да бъде избегната. Русия можеше да каже на Румъния: „Нито крачка по-нататък“ – и румънците не биха се осмелили да навлязат в българската територия. Вместо това Русия морално подкрепи Сърбия и Гърция и одобри нападението на румънците.“
Пише и „Гробовете на Трикери“-за лагера за български военнопленници, а как е стигнал до Трикери? Легендата е, преоблечен като археолог.
По време на Втората световна войната поддържа лични връзки с чехословашката задгранична съпротива в Париж и Лондон. Той е един от организаторите на освобождаването от плен на сина на Чърчил – пилот, заловен и охраняван в хитлеристка база в Татрите. Заради откритите си позиции е многократно обискиран от Гестапо. През 1941 г. му е отнет паспортът за пътуване в чужбина. По това време става член на Чехословашката народна партия, редактор на списание „Лидова демокрацие“ и председател на сдружението на парламентарните журналисти.
През 1946 г. на път за Славянския конгрес в Белград за последен път посещава България. След срещата в Шкларска Поремба, Полша (септември 1947 г.) Владимир Сис е отстранен от работа и му е отнета журналистическата карта заради защитата на славянските народи на Балканите и техните суверенни права. На 17 януари 1950 г. Държавният съд в Чехословакия го осъжда „за престъпление държавна измяна и престъпление изнудване“. Присъдата е 25 години тежък затвор и парична глоба. Престоява 1 година в затвора „Валдици“, след което е преместен в „Леополдов“, където здравето му рязко се влошава. Там умира на 2 юли 1957 г. (1958). Погребан е близо до затвора в гроб № 1337.43.
Във връзка с нагнетяване на напрежението в Чехословакия и Пражката пролет през 1968 – 1969, по инициатива на Съюза на чехословашките писатели, започва процедура по реабилитиране.
С решение на специален съдебен състав на Градския съд в Прага от 11 май 1969 г. Владимир Сис е оневинен и посмъртно реабилитиран.
През 1971 г., 13 години след смъртта му, Владимир Сис е „освободен“ от затвора.
През 1998 г. президентът Вацлав Хавел награждава Владимир Сис посмъртно с орден „Томаш Масарик“
Прочетете тази книга.
