ИМА ЛИ СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ?

Когато станах член на Съюза на българските писатели през 2015 година бях много щастлив. От млад пиша и от млад мечтаех да стана член на Съюза на българските писатели. Сигурно ще ме попитате защо? Не ме блазнят титли и привилегии. Малко хора знаят моята история като писател. От издаването на първата ми книга, до издаването на втората ми книга минаха двадесет и четири години, без да бъда член на Съюза на българските писатели. През това време животът ми вървеше и се стараех да го живея някак… Надявам се достойно. Да съм член на Съюза на българските писатели, колкото и странно да ви звучи, за мен е чест и отговорност. А не признание. Да съм член на Съюза на българските писатели значи да бъда отговорен за това, което пиша и което публикувам. Не мога да кажа обаче, че винаги съм харесвал и одобрявал дейността на Съюза. Чел съм и съм чувал за неща от дейността на Съюза, които са ме карали сериозно да се замислям, да негодувам и направо публично или лично да се противопоставям срещу тях. Даже ми е идвало да крещя вътрешно от гняв и да си задавам въпроса: има ли го за мен, или го няма Съюза на българските писатели? Но съм си позволявал да задавам тези въпроси само на себе си, без по никакъв начин да поставя под съмнение самата същност на Съюза на българските писатели и неговото значение за България и за българския народ.

Да наречеш Съюза на българските писатели тоталитарна организация, значи да нямаш почти никакви познания за българската история и за българската литература. Дори в мракобесните години на „култа към личността“ в Съюза на българските писатели е имало свободни хора, които са изразявали и защитавали своята собствена позиция – на човеци и писатели, която в много случаи е била доста по-различна от официалната партийна и държавна позиция. В следващите години на социалистическото ни битие Съюзът е една от организациите, които почти винаги е изразявала собствено мнение по редица въпроси и събития в нашата страна. И това мнение е изразявано от хора – от български писатели, членове на този Съюз. Няма смисъл да цитирам имена. Който познава историята и литературата – ги знае. От друга страна малко обществени организации в нашата държава съществуват повече от един век. В тази връзка Съюзът на българските писатели е пример за създаване на традиции, за осъществяване на неотклонна работа по запазването на българската книжовност и на българския дух и не на последно място – за противодействие на всички и всякакви сили, стремящи се да накърнят и подкопаят самосъзнанието на българския народ, неговото духовно единство и свещенността на родния ни език. Това е напълно достатъчно да „строши всички зъби“ на „гробокопачите“ на българската култура и българската литература. Само че… Тези хора, наричащи се безпричинно „българи“, но финансирани от чуждестранни организации и дори държави, нямат мира и не ще намерят мира, докато не се превърнат в призраци на самите себе си. За тези хора духовността и духовните ценности нямат значение. Тях ги блазнят само парите и материалните ценности – дотолкова, че, създавайки нещо „духовно“, те мислят за него само в материален аспект и го измерват само в пари! Или в мечти и представи за пари и материални придобивки. Тези хора са дотолкова нищи духом, че представата им за себе си, дори в собствените им очи, е като онази реклама, в която гладният вижда ближните си като пържоли… Стига толкова за тези човекоподобни създания, подчинени единствено на човекоподобните си инстинкти.

Да видим сега кой използва Съюза на българските писатели като „духовен трамплин“, от който си мисли че може да скочи „към върховете на световната литература“. Някакъв си Светослав Нахум, човек с „планетарен“ светоглед, писал и пишещ проза за събития от цялата световна история, търсещ начин да официализира по някакъв начин скромното си творчество и скромната си личност, но подкрепен от ръководството на Съюза на българските писатели и даже изпратен като представител на Съюза на посещение в Китай, намери начин да се „възвиси“ и дори да се постави „на една нога“, някъде там „в облаците“ до безсмъртния Хемингуей. Тук Алеко Константинов даже би замлъкнал, макар че народът го е казал много преди Алеко – „Нерде Ямбол, нерде Стамбул“ и „Пази, Боже, сляпо да прогледа“. Хубаво е да се помнят и да се преповтарят народните мъдрости, както и творчеството на Алеко Константинов. Представяйки една своя, по мое мнение, съвсем скромна книга с разкази, лицето Нахум си позволи да въвлече в провокация (а може би той самият е бил въвлечен, без да си дава сметка, горкият) посланика на Украйна в България. Провокацията е насочена единствено и само към Съюза на българските писатели. Защо бе, Нахум? Ти яде ли „бял хляб“, поднесен ти от ръководството на този Съюз? Нали знаеш какво се случва, когато „отрежеш“ ръката, давала ти „хляба“? Интересен похват е да използваш собствено творчество, експлоатирайки „актуални“ и „горещи“ теми и събития, които имат определено „политическа конюнктура“, като по този начин се опитваш да яхнеш „духа на времето“ и да накараш някои да обърнат внимание на иначе твърде скромната ти личност и на още по-скромното ти творчество. И да станеш, макар и за кратко, нещо като „герой на своето време“, да „блесне за седмица-две твоята никога неизгряла звезда“ и в крайна сметка да се опиташ да се харесаш на „някои неолиберални и небългарски структури“, и може би да се нагласиш удобно на „добре течащо кранче с парички“, водещо към „съмнителна слава“… Че парите са по-важни от славата, явно на лицето му е известно. А даже и посланик да те сравни с Хемингуей… пред няма и десетина присъстващи на представянето на книгата ти. И после да „разревеш“ цялата „неолиберална тенденция“ в съвременната българската литература… То си е подвиг „чутовен“ направо!

Познавах лично Александър Геров. Познавах лично Радой Ралин. Познавах лично Орлин Орлинов. Познавах лично Евтим Евтимов. Познавах лично Петко Братинов и още много истински български писатели, които днес ги няма… Познавам лично десетки живи български поети и писатели, членове на Съюза на българските писатели. Не познавам лично Светослав Нахум и не искам да го познавам.

Мисля си – все пак има ли го Съюза на българските писатели? Претеглям вътре в себе си всичко, което съм прочел през живота си. Даже не си спомням всичките заглавия на книгите, които съм прочел. Няма човек, който да помни всичко. Но прочетеното е създало в мен нещо, което е изградило ценностната ми система и всъщност ме е направило мислещ човек. Човек, който има оценка и самооценка. Друг е въпросът дали съм добър човек и дали това, което съм написал, е добро. Знам само, че не съм неблагодарен човек и никога няма да бъда такъв. Знам също, че непомнещите направеното им добро хора обикновено не намират добро и не правят добро. И никога не остават в паметта на другите – на истински добрите хора… Не остават в паметта на народа. Човек живее с парите, които печели през живота си, но не може да занесе парите, както в гроба си, така и в книгите, които е написал. Всуе… Много по-умни хора от мен са казали, че книгата е еманацията на човешкия дух. Нищо, дори и в нашия технологичен век, не може да замени докосването до една книга, мириса на една книга, четенето на една книга. Поне аз така мисля. Опровергайте ме, ако си нямате работа! В тази връзка Съюзът на българските писатели го има и ще го има! Независимо от неговите врагове и неговите приятели. Независимо от мен. Независимо от вас. Независимо от Светослав Нахум. Независимо от сегашния председател на Съюза – Боян Ангелов, или от който и да е друг предишен или бъдещ председател. Видяхте ли смисъла на противоречието? Съюзът на българските писатели е зависим само и единствено от българския народ! А българският народ, нито по исторически, нито по духовни и дори по емоционални подбуди и причини не е мразил, а напротив – изпитвал е дълбока симпатия и уважение към руския народ. Докато има български народ ще има и Съюз на българските писатели! А ако след края на човечеството останат български книги – и след това…

Любомир ЧЕРНЕВ
Член на СБП