ЗАГЪРБЕНАТА ЗЕМЯ по едноименната новела на Владислав Кацарски
Гласов режисьор: проф. д-р Пенко Господинов
Тази идея на Фондация “Равностойно партньорство” и Българско социално интернет радио БРАЙЛ FM е финансирана по програма “Едногодишен грант” 2021 на Национален фонд “Култура”.
Цялата 2022 година работим по различни пиеси със сформилата се трупа актьори: Владинелла Кацарска, Мартин Петков, Илиана (Лана) Гекова, Илина Илиева, Николай Владимиров, Ахмед Юмер – Ози, Стефан Кондров, Кристиян Негалов, Николай Николаев, Самуела-Ивана Церовска, Анелия Мангърова (актриса и културен мениджмънт) – все любими наши. Радваме се на поставеното творческо начало и изключително сме благодарни на проф. д-р Пенко Господинов, който е гласов режисьор и актьор в трупата!
Без професионалната работа на озвучителя Константин Александров радиотеатърът “Загърбената земя” (по едноименната новела на Владислав Кацарски от едноименната книга) нямаше да е факт.
Анжела Димчева за “Загърбената земя” и Владислав Кацарски:
Авторът сътворява фикционален свят, но не фантастичен, а опредметено кълбо от страсти. Свят на митоподобни същества в човешки образ – с първични стремежи, стълкновения, етно-битов колорит, но и с космогонични видения, които са едновременно християнски, но и езически.
Първо. Координатите са неопределени – топосът Загърбената земя може да е навсякъде – не само в българския ареал. Най-важното е, че „земята се люлее през сълзите”, а героите обитават „най-голямата стая на света”.
Второ. Времето е неопределено – липсват времеви рамки под формата на дати, исторически контекст или визирана разпознаваема епоха: „Времето ли е спряло – или Земята се е завъртяла в някаква несретна орбита?”.
Трето. Героите уж имат имена, но не винаги имат лица – те са безплътна плът (душите, говорът и действията им ги обрисуват). Понякога имената им са условни и визират външни, професионални или личностни белези: Мургавата, Веселата, Високия, Добрия, Пришълеца, Стареца, Художника, Ковача, Циганина, Далечния, Глинарката, Конника, Убàвка, Железния, Приятеля, Кьоравия.
Четвърто. Сюжетите на отделните новели са плетеница от обрати и всевъзможни ситуации, сякаш Агата Кристи диктува на автора да сменя фокуса в развитието на всеки сюжет: криминалният елемент не следва стандарта „престъпление – наказание”. Злото често няма обяснение или причината за определено действие на героя е заложена в езически и фолклорни ритуали, в сляпа вяра и наслоени религиозни вярвания; температурата на действието често достига пикови стойности, изваждайки скрити възможности или неподозирана антихуманност.
Пето. Темата на всяка новела прелива внезапно от добро към зло, от зло към възвисяване, от възвисяването към божественото, от божественото към дилемата пречистване – отчуждение. Тече едно непрекъснато съревнование между природните и човешките закони: „В природата няма подлост, има безкрайна справедливост и роля за всеки. Само на нас е отредено да избираме дали да сме жертви или победители”.
Шесто. Поетично-метафоричната изобразителност не е някакъв фон на действието – тя е персонаж, който държи в ръцете си динамиката на фабулата: „За такъв дъжд казват, че бие на пропук. Небето се обръща с дъното нагоре, а душата на облаците се слива със Земята. И боли, и е пречистване, и е проклятие… Вселената раздира ризата си, непосилна да издържи накипялата лудост, и се мъчи да скрие голотата си с големите мокри отломъци; а голотата е чистота, която всеки иска да види”.
Седмо. Диалогът често е безмълвен: той звучи чрез очите, жестовете, природните звуци, чрез пътуването на персонажите един към друг. А когато е реален, остава с отворен небесвод. Героите уж говорят, а цялата вселена ги слуша, пътищата се чертаят сами, тайните живеят вечно – като тревата: „Хората плетат нишката с усърдието на двуноги отмъстители, убедени, че онова, което виждат очите им, е правилно. А очите им виждат само което искат да видят”.
Осмо. Знаковите събития от философска гледна точка – раждане, любов, творчество, смърт – не носят печатът за невъзвратимост. Всяко едно от тях е вулкан, където въпросът „защо” няма отговор. Виждаме вариантите в новелите „Пламъци”, „Великден”, „Момче от цветя”, „Загърбената земя”, „Проклятието”. Авторът често влиза в ролята на говорител чрез риторични въпроси относно двойствената природа на щастието, радостта, злото, надеждата, излитането, изневярата, убийството, пътуването и завръщането. Намирам талантливо реализирани препратки към „Одисей” на Джеймс Джойс.
Девето. Езиковият субстрат, съставен от фолклорна лексика, архаични словоформи, поетизми и неологизми, придава на текста неочаквано очарование, онази магнетичност и характерологичност в стила на Владислав Кацарски, който извежда неговото творчество в полето на приносните за нашата литература явления. В сборника „Загърбената земя” срещаме думи като „омълчение”, „заотвзема”, „топлинник”, „разкръстия”, „житевина”; метафори като „жегата е гробена”, „слънцето е станало огромно биче око и разтяга часовете на безродни дрипави безкрайности”; народни поговорки като „Казано е, крака с крила се откупват”.
Десето. Еротиката в сюжета връхлита с реални параметри – без завеса, но с красивото сфумато на истинския художник, който различава порнографията от сексуалното тържество на влюбения човек. Любимата и любимият са съединени и отдалечени, те витаят в единството на различията, без идеализация, в стихийността и първичността на греха, в който няма фалш. Еротиката е „огнена река, търсеща своето море от разтопено злато”.
И въпреки че Владислав Кацарски обявява на корицата, „Това място е загърбено. Отминато е. Милостта окаменява тук, защото и душата е каменна”, всяка дума в книгата „Загърбената земя” е пламтяща същност – човешка и природна, митооформяща в оставената следа, която читателят изстрадва и запомня завинаги. А афористичното послание извира от всяка страница: „…У хората живеят всички живи твари – и животни и растения; това, че не знаят езиците им, е, защото са ги забравили, заключили са сетивата си и са оглупили за околното”. Финалът на книгата, включващ новелата „Загърбената земя” и „Проклятието”, извайва социо-моралния възел оцеляване – любов – престъпление – прераждане чрез опрощение. Тези две новели са най-силните драматургични платна в книгата, разплитайки един вечен процес в хода на човешката цивилизация – нищо не е толкова лесно, колкото превръщането на любовта в омраза.
Бих отбелязала, че всички новели са готови сценарии за онзи талантлив режисьор, който би оценил тяхната визуална сила – не само с изобразителната мощ на фабулата и пейзажа, но и с психологическия разрез на индивида, с онази неспасяема абсурдност, която обаче не е фантастичен филм, а вибрация, обладаване на страхове, невежествено зло, смъртно проклятие и нежна ярост – стъпала в егото на всеки индивид. Те изграждат моралната йерархия на света и създават ново познание, защото „човек има само себе си като пътека, като път, като храм” – казва Владислав Кацарски.
