Доайенът на литературната критика у нас Благовеста Касабова гостува в Кърджали по покана на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров”, за да предтави творчеството на поета-издател Трендафил Василев. Тъй като работи дълги години като редактор в изд. “Народна младеж” и в литературния вестник “Новият Пулс”, тя посвещава повече от 50 години от живота си на литературата, на това да открива и да лансира млади таланти. Публикува многобройни литературно-критически и публицистични материали в литературния, и в периодичния печат. Автор е на повече от 40 книги. Пише биографични книги за именити българки, като Баба Тонка Обретенова, Мара Белчева, Калина Малина и Фани Попова-Мутафова. Също и за Богомил Райнов, за Генчо Стоев. Представя десетки български творци и техните книги. Носителка е на националните награди „За принос в литературата“ на Министерството на културата и „За литературна критика“ на Съюза на българските писатели. Член е на Управителния съвет на СБП.
–Г-жо Касабова, вие с Трендафил Василев, показахте на кърджалийци, че традиционното, изконното, слово е все още живо, въпреки старанията на някои да го заглушат…
-Каквото и да направят тези мислещи себе си за реформатори хора, няма да могат да заглушат българското слово, което е оцеляло през вековете, дори чрез него, чрез българския език, се е спасила нашата държава, нашата народност. Българското слово никога няма да загине, защото ни е дар свише. Признаха го и като един от официалните езици в ЕС.
-Доста наши достойни творци, като вас и Трендафил Василев, са направили много за опазването му, за насърчението да си служим с него. Гордеете ли се с това?
-Ние сме направили каквото сме можали за неговото разпространение, но дали е било достатъчно, ще кажат тези, които ще оценят нашето дело след време. Само знам, че винаги съм се борила за българщината, че съм воювала за нея. И продължавам да го правя. Да вдъхновявам сънародниците си да останат българи, да обичат първо собствения си народ, своя език и своята вяра и тогава вички други народи, езици и вярвания.
-Сега, обаче, често битува и съмнението в силата на народностния ни дух, дори доста наши светини бяха поругани, но дано това е само нещо временно …
-Убедена съм, че ще е такова. Нещата се случват като в приказката за отливането първо на мътната вода, после преминават в изчистването й до сребърната и до златната. Вярвам в това и от собствените си наблюдения в моите пътувания в други градове, където виждам как се оттича мътилката от съмненията в доброто, как се изчистват наносите и идва времето на сребърната и златната вода. Нали сме имали и Златен век на българската литература и култура. А в периода от 60-те до 90-те години на миналия век имахме плеяда от значими наши автори, като Николай Хайтов, Ем. Станев, Йордан Радичков, Павел Вежинов, Васил Попов и много други. Към тях, ако прибавим и големите ни поети, направо не можем да ги изброим всички. От време на време,обаче, природата си почива откъм даруването с таланти, но това движение е циклично и един ден всичко се повтаря отново.
–Явно, не само в историята ни, но и в литературата, в културата, понякога се налага да се платят някои жертви в името на нещо друго, като оцеляването, например…
-Така е, всичко си има своята цена, но пък и всичко случващо се е закономерно, защото е трябвало да минем през него. Което не означава да се отказваме да се борим за по-доброто. И да чакаме всичко да ни идва наготово и някой друг да ни свърши работата. А всеки да даде своя принос там, където може и с каквото може, както ни беше завещал патриархът на българската литература Иван Вазов.
–Това ли е разковничето за отдавна чакания подем в духа?
-Да, той най-вече изисква задружните усилия на всички нас. Както и това, да отстояваме себе си, българското и да му бъдем верни. Да не се поддаваме на манипулации, да не сме отцеругатели и най-вече да си обичаме родината, че без нея ще бъдем като дърво без корен. И само с тази любов в сърцата си можем да възкресим духовността си, смисъла на живота ни.
Интервюто взе: Лияна Фероли
