За всеки творец основополагащо е вдъхновението. То остава винаги забулено в тайнственост и за всекиго е различно. За вдъхновението са необходими в еднаква степен и интуицията, и инспирацията. Ала преди всичко е нужна неукротима емоция, за да стане тя двигател на сътворението.
Неразрешимите противоречия, през които преминава животът на Пейо Яворов, довеждат до неговата трагическа гибел. Чрез нея той се превръща в страшно обвинение към порядките, наложени от овластени еснафи, които осъждали и убивали успелите да се извисят над подлото им битие. Един толкова драматичен живот, люшкащ се между хайдушки копнения, изпепеляващи любови и неистови огорчения, не може да не бъде тема за вдъхновение.
Красиво е, че в различно време и по различни начини десетки български поетеси и поети са се докоснали до нетленното творчество на този вулкан от емоции. Защото Яворов еднакво въздействащо умее да очарова, ала ни кара да размишляваме за доблестта, верността и свободата. Стихотворенията му се разпростират върху исторически пластове, географски ширини, душевни противоборства, социални конфронтации. И над всичко стоят мечтите за справедливост и достойно изпълнен отечествен дълг. А думите гибел, гроб, нощ и смърт, срещани така често в стиховете му, са предвестници на всичко онова, случило се в прокобната есен на 1914 година, последната в битието на поета. Разбрал, че е загубил всичко земно, Яворов се устремява към небесата на другия живот.
Не мога да скрия радостта си от стиховете, посветени на Яворов и включени в настоящата антология. Те означават не
само духовна връзка с един от най-големите български поети. Означават още признание, възхита и упование. Защото поетите си приличат по начина за възприемане на онези неуловими обстоятелства, които превръщат делника в изкуство. А изкуството не може да се принизи до канонизирани перифрази и клиширани празнословия.
Трудно изброими са алегориите, анафорите и хиперболите, сътворени от авторите на стихове, в които Яворовите безсъници са издигнати до сакрални послания. Независимо дали са писани преди десетилетия, или са сътворени в днешните дни, тези лирически строфи утвърждават непреходността на истината, че за същинската поезия времето е атрибут маловажен и незначим. Важни са стойностите, съединяващи елементите на човешката обич, за да я претворят във всепоглъщаща любов. И не е ли това всемирно примирение пред другостта най-възвишен стимул за творчество? И когато това вдъхновение пренареди кирилските букви в слова, тогава прозвучава и ангелогласното им проникване в материята на душата.
Сигурен съм, че поетичната антология „Ще дойдеш ти“ ще намери своя най-кратък път до всички, които се пленени от гениалното творчество на Пейо Яворов. Благодарен съм на авторите, предоставили свои стихове за тази антология и се надявам, че техните искрени изповеди ще се влеят в светлината, извираща от творбите на безсмъртния автор на „Градушка“, „Заточеници“, „Арменци“, „Мечта“…
Боян АНГЕЛОВ
