Литературният експеримент продължава своя интезитет на пълни обороти през 60-те години на миналия век. Томас Пинчън ни оставя своя “V”. Джон Барт отваря широко метафизичните порти с романа си “Загубен в увеселителния парк”. Доналд Бартлеми публикува кратки разкази, с които радикално променя представата за това що е новела.
“Игра на дама” на Хулио Кортасар определено е монументален и успешен литературен експеримент, не по-малко от изброените по-горе. Привидно книгата е разказ за Орсаио Оливейра, аржентински бохем, който се размотава из улиците на Париж. Той е предопределен от самоубеждението си, че е избрал погрешен път в живота. Самоубийствен провал, след който не му остава нищо друго, освен да се бори безнадеждно срещу своите недостатъци. Осъден да блъска главата си в тухлена стена, съзнавайки, че тя ще бъде съборена единствено от бъдещите поколения. Душата на Оливейра е неспокойна, скитаща. Човек, обсебен от спомените, защото единственото нещо, което го държи, е въпросът дали, независимо от пътищата, които избира, те все ще го доведат на едно и също място.
“С всички се случва едно и също, статуята на Янус е безполезно прахосничество, в действителност минем ли четирийсетте, истинското ни лице е на тила и отчаяно гледа назад. Именно това нещо сполучливо е наречено общо място. Няма как, трябва да си го кажем, а думите изписват гримаса на досада по устните на едноликите юноши.”
Въпреки че възприема себе си като провал, Оливейра не е в състояние да се откаже от това състояние. Той затъва в може би най-мъчителната позиция – да осъзнава неадекватността на собствения си свят, но да не е в състояние да се втвърди в себе си и да се оттегли от него.
“Колкото и да ми е неприятно, никога няма да постигна безразличието на Етиен – помисли Оливейра. – Работата е там, как упорито съм се хванал за нечуваната мисъл, че човек е създаден за нещо друго. Естествено, в такъв случай… Но какви мизерни средства, за да се намери изход от тази дупка.“
Негова вбесяваща го противоположност е интимната му приятелка Мага. Дилетант, който непрекъснато, непрестанно задава най-основни въпроси относно изкуство и литература. И изглежда е способна да изживява живота си точно така, както на Оливейра му се иска да може. Тя явно е преодоляла екзистенциалния въпрос “кой път да последвам”(защото, може би, никога не се спирала, за да си го зададе). С нея, за кратко Орасио остава уреден и сравнително стабилен, но след като двамата са непоправимо разделени, Оливейра се изпълва с неизбежен копнеж. Неспособен да намери Мага, той се завръща обратно в Аржентина, където я преоткрива в лицето на жената на най-добрия си приятел.
Говорейки за “Игра на дама”, не може да не се спомене за неговия формат. Книгата е разделена на 56 “редовни” глави и 99 “които може да се пропуснат по желание”. Читателят има две възможности. Да чете по обикновен начин и да завърши, игнорирайки допълнителните части или да следва числата в края на всяка глава, които биха го довели до останалия текст. Четенето на книгата по този начин би се случило така: Глава 73 – 1 – 2 – 116 – 3 – 84 – 4 – 71 – 5 – 81 – 74 – 6 – 7 – 8 и т.н.
Форматът на “Игра на дама”(или по-скоро умението на Кортасар да го използва) е достоен за вниманието, което получава. но тази негова най-забелязвана характеристика е само едно от много достойнства на романа. Из всичките повече от 600 страници се откриват типографски, езикови и концептуални експерименти, които допълват очарованието на написаното, без да се стига до прекалено усложняване. Вземете например глава 34, нижеща се изцяло по този маниер:
“През септември 80-а година, няколко месеца след смърт- Що за неща чете – романи, лошо написан и като връх на та на баща ми, реших да се оттегля от бизнеса и го прехвър- всичко ужасно издаде, човек се пита как може такова нещо лих на друха фирма, която се занимаваше с производство на изобщо да я интересува.”
Елегантен пример за момента, когато четеш едно, а мислите ти се реят съвсем другаде. Глава 34 увлича читателя, без да изисква от него да участва в експеримента. Вместо да обяснява защо и как умът на Оливейра се рее нанякъде, Кортасар директно ни показва как протича самият процес на четене. Става пределно ясно, че персонажът не може да се съсредоточи върху отворените страници. Вече на интерпретацията на четящия остава да направи извод поради какви причина мисълта на Орасио бяга от съдържанието на книгата и да постави ситуацията в логиката на целия сюжет.
В “Игра на дама” езикът на Кортасар се захваща с дадено чувство или идея, като интерактивното колабориране с читателя е необходимо, за да си сътрудничат взаимно в доизграждането. Писателят не вярва, че ролята му на автор повелява той да спуска готова информация на един пасивен четящ. Той предпочита другата страна също да поема инициатива и активно да вземе своето участие. В една от “допълнителните” глави Кортасар влага идеята си в думите на своя герой Морели, сенчест автор, който виждаме в действието(освен веднъж) единствено чрез неговото писане и с това, което другите говорят за него:
“Изглежда, че обикновеният роман сякаш проваля търсенето, като ограничава читателя до своята сфера, а тя е толкова поточно определена, колкото по-добър е романистът. Задържане насила в различните степени на драматичното, психологическото, трагичното, сатиричното или политическото. В замяна на това става дума да се опита текст, който не грабва читателя, но все пак задължително го превръща в съучастник, като под конвенционалното развитие на повествованието му нашепва други, по-езотерични посоки.”
Кортасар, подобно на най-добрите писатели, се доверява на своите читатели. Изгражда лабиринти за тях и ги оставя да ги разгадаят и намерят изхода. Физически. “Игра на дама” прилича именно на лабиринт, превеждащ четящия през страниците подобно на не спиращ да криволичи път. Същото важи и за идеите, витаещи из умовете на героите, постоянни прехвърляни еидн към друг. Ребус от интерпретации, символи, улики, знаци, препратки.
Все пак, отвъд всичката експериментална интерпретация, “Игра на дама” е чисто традиционно литературно удоволствие: наситена с въображение проза, умело изградени пероснажи, правдоподобен диалог, богат на метафорични размишления. Книга, поместваща се в перферията на пияснко слушане на джаз по средата на нощта, поглъщане до дъно на бутилката с мате, търсене на червено парзалче из улиците на Париж. Но това пространство е напълно достатъчно за Кортасар да открие човешкото и непременно съпътсващите го проблеми.
“Ако ми свърши чаят, ще го закъсам – помисли Оливейра. – Единственият ми истински диалог е с тази селена каничка.” Изучаваше невероятното поведение на матето, ароматното дишане на тревата, надигната от водата, после, когато засмукваше със сламката, тревата се спускаше на дъното върху самата себе си, изгубила всякакъв блясък и аромат, поне докато струйка вода не я съживеше отново – резервен аржентински бял дроб за хора самотни и печални. От известно време за Оливейра имаха значение незначителните неща, а преимуществото да медитира с приковано в зелената каничка внимание се състоеше в това, че на коварния му ум никога не би му хрумнало да свърже зелената каничка с понятия като онези, към които подло те навеждат планините, луната, хоризонтът, девойка в пубертета, птичка или кон. “Това матенце също може да ми посочи център”, мислеше Оливейра. “И този център, въпреки че не знам какво е, не става ли за топографски израз на целостността?”
Може да си представим как матето на Оливейра се върти, разбъркано, в своя център, как листенцата на чая взаимодействат с течността, докато изплуват нагоре. Каква наслада да види малцината, “изплували като дъх”. Копнежът на Оливейра се разкапсулира в напитката внесена от Атлантическия океан и предпочетена, защото “нещата в Паржи не са добри”. То е като пушенето му, като да си вземе почивка от стресиращите размишления, да се пъхне в удобна дупка, където да наблюдава движението на чая и да си спомни за Аржентина. Но дори и в нея Оливейра не може да спре да мисли. Дори и пиенето на мате да е изолирано действие, Кортасар го внася като едно от водещите теми в книгата си. Орасио търси водеща нишка, която да обедини живота му, без това да го превръща в клише, което живее хаотично, оживено, непредсказуемо, подобно на носещите се в чая листенца.
