Книгата с лирика “Любовна рапсодия” на поетесата Валентина Цвяткова е прекрасен пример за това как за пореден път, чрез поезията, думите намират пътя към сърцето. Много са авторите през вековете, вълнували се от трепетите на душата, и въпреки това, в книгата на Цвяткова личи индивидуалният и стил и чувствителност, изразени умело чрез мерената реч. Трепетите на едно голямо и искрено сърце вълнуват читателя и ни карат да съпреживеем истинността на емоцията, силата на чувствата, волята за красота и споделеност. Валентина деликатно настройва лирата на чувствата ни за един вълнуващ танц на душевността.
Как се измерват достойнствата на един стих?
Не е ли именно с умението на автора да ни направи съпричастни с неговите мисли и проблеми, да докосне нашата емоционалност така, че да видим себе си в ролята на лирическия герой, да усетим искрено вълненията, да изживеем мига!
Книгата е едно бягство от пошлостта, едно пътуване пълно с красота и желание, желание за вечна взаимност. Авторът описва два различни свята; светът на влюбения и светът без любов.
Метафорите са за самотата, за калта и пустинята на живота без любимия, без любовта и другият свят- остров на мечтите, свят с вечно лято, с нетленно чувство за вечност и съпричастност, раят на земята.
В стиховете има топлота и обещание, но и свобода и избор. Цвяткова ни води през очакването, до разбирането и приемането, до споделеността, но зрялата такава. Осъзната и преживяна, извираща от мъдростта и същевременно спонтанна и истинска. Споделеност ухаеща на пролетни цветя и синьо лято, желана и дълго копняна.
Книгата е послание за смисъла и красотата, които носи любовта в живота. Един различен живот, макар в една и съща реалност. За любовта като спасение и въздигане, като чистота и нетленност, като полет и дъга.
Самата тя пише в края на книгата си:
„Това е книга за любовта. Любовта е магия. Любовта е вълшебство. Тя е миг от вечността, който остава в теб, колкото и да се опитваш понякога да забравиш… Тя живее в теб и напомня за себе си в най-неочаквани моменти. Тя е един сън, който всеки иска да преживее в този свят… С нея сякаш живееш в някакъв друг свят, паралелен на този, изпълнен с болка, омраза, безразличие…”.
Книгата съдържа 89 стиха и като мото от автора върху корицата е изписано: „Ще получиш любов, единствено и само ако даваш любов”
Ето и кратко интервю на Ивайло Костов с авторката на книгата
– Трудно ли е да си автор в България ?
Валентина Цвяткова – Да си автор в България не е трудно, ако писането не ти е основно 
занимание, а хоби. И е трудно, (да не кажа невъзможно) ако се прехранваш с писане. Когато човек е поставен пред дилемата дали да си купи книга или храна, на всеки е ясно кое ще избере. Като прибавим и безумните изисквания на издателствата и нечовешкия процент продажби на книжарниците, картинката е направо плачевна. Фактът, че доказани автори са принудени да продават книгите си по пейките в парковете, ни говори ясно какъв е отговорът на този въпрос.
– Какво ви вдъхновява да пишете?
Валентина Цвяткова – Писането за мен се е превърнало в начин на живот. Тъй като пиша предимно класическа римувана поезия, вече и мисленето ми е в рими. Всичко може да ме вдъхнови. Цвете, природна картина, изречена фраза или дума, някакво чувство във мен – радост, тъга, болка, обида, отношение на околните и всичко, за което може да се сети човек. За да пише човек, трябва да е чувствен и чувствителен. Иначе не се получава. Той изразява чувствата и преживяванията си в творбите си.
– Кое е първото нещо, което написахте?
Валентина Цвяткова – Първите ми писания бяха стихове на едно влюбено 17-18 годишно момиче. Чувства и преживявания на едно момиче, претворени в стихове. Сега като ги чета, не бих променила нито една дума.
– Кой е любимият ви автор?
Валентина Цвяткова – Много са. Чета, откакто се помня. Поезия, проза и всякаква литература. От българските поети – Блага Димитрова, Станка Пенчева, Давид Овадия, Дамян Дамянов, Ваня Петкова, Евтим Евтимов, Недялко Йорданов, Маргарита Петкова… списъкът е дълъг. Помня наизуст стиховете на Ботев, Яворов, Димчо Дебелянов и много други от класиците. Любими книги са ми “Пътуване към себе си”от Блага Димитрова и “На изток от рая” – Джон Стайнбек. И много съвременни автори, които чета всеки ден.
– Ако сега започвахте да пишете, бихте ли написали първата си книга отново?
Валентина Цвяткова – Писането при мен не е по желание. То просто си идва. Откъде.. и аз не знам… Тъй като с него изразявам себе си, своите чувства и настроения, надежди и мечти, болки и тъги, то ще пиша докато имам какво да кажа. А за книгите… хубаво е да оставиш нещо след себе си. Така че… бих.
– Влияете ли се от мнението на критиката или пък на читателите си?
Валентина Цвяткова – Разбира се, че се влияя. Когато критиката е градивна, приятелска, тя за мен е коректив. Ще бъда винаги благодарна на хора, които със съветите и мнението си са ми помогнали да израсна. Ненавиждам грубото надменно отношение на някои автори, които страдат от мания за величие, гледат отвисоко на другите и забравят откъде са тръгнали. Обиждат и критикуват със злобни коментари. Аз се старая да помогна със съвети и да предам на по-незнаещите всичко, което знам. Мнението на читателите ми е важно. То ми помага да знам къде съм.
– Кажете нещо позитивно за себе си, черта от характера примерно.
Валентина Цвяткова – Аз съм един усмихнат добронамерен човек, който е готов винаги да помогне с каквото може, да подаде ръка. Вярвам в доброто и се старая, ако не мога да направя добро, поне зло да не правя. Отворена съм към всеки и макар някои да смятат, че това е глупост, аз не бих се променила. Защото такива са моите нагласи, моите разбирания и житейската ми философия. Не обичам да се изтъквам, да се поставям над другите, да гледам някого отвисоко. Затова и избрах да съм учител. За да мога да предам на децата моите ценности. И не съжалявам за нищо, което съм била и направила в живота си.
Ивайло Костов.
