Oswaldo Goeldi, Rain, 1957, Maurício Fleury Buck Collection.
Дали е сън или спомен, няма значение. Погледът ни веднага е привлечен от яркочервен чадър, който стои в тъмното пространство като магически предмет. Малки пробиви светлина от сенките ни насочват към това което ксилографията на Гоелди иска да ни каже със заглавието. “Дъжд”, 1957, описва два феномена: естественият – дъжд и човешкият – самота.
Първо, картината на седмицата не е точно картина. Направена е чрез ксилография, техника в чиято основа е гравирането на дърво. Методологията на това изкуство е много интересна. Най-напред гравираш самата картина върху дървото, след което, оцветяваш повърхността. Използвайки вид преса, накрая, отпечатваш нарисуваното и оцветено върху дървото на хартия. Има много популярни ксилографии по света, като например The great Wave of Kanagawa, и като всяко нещо свързано с изкуство, изисква се голяма прецизност, търпение и изобретателност.
Въпреки че зародишът на ксилографията е в Китай, тя се превърнала в много популярна култура в Бразилия и в частност, северния регион на страната.
Но не е единствено техническият аспект на картината, което ни провокира да я поставим като “картина на седмицата”. Роденият в Рио де Жанейро през 1895г. Освалдо Гоелди, е имал много проблемен личен живот, като начело в класацията стоят семейните раздори. “Дъжд” е изобретена през 1957г, в края на живота му, четири години пред смъртта. Той започнал артистичния си живот като чертожник и художник, а работата му с ксилографията започнала през 20-те години, а след това той я преподавал в Националното училище по изкуства. Неговото изкуство било вдъхновено от артисти като Пол Гоген и Едвард Мунк. Разделяйки периодите от живота си между Европейските страни и Бразилия, той още от началото показал интерес към тъмните и въображенчески аспекти от човешкия живот, които изкуството успявало да опише. В денят на карнавала през 1961г. Освалдо Гоелди е намерен мъртъв в апартамента си. Изоставен, в забвението което е било централна част от работата му.
“Дъжд” е творба, която създава усещане за мъчение, а това е основа на експресионистичното изкуство. Сценарият е семпъл. Улица с дървета, автобусна спирка, няколко къщи. Централна фигура е мъжът, вървящ с червен чадър – единственият елемент който е в дисонанс на цветовата палитра на картината, създадена предимно от много тъмни цветове. Чадърът защитава човекът, но същевременно го и изобличава. Изборът на червен цвят е вероятно най-добрата идея за тази картина.
Самотността, която картината придава е тотална. Не само защото протагонистът е сам, а и заради дъжда. Бялото “синьо” небе предвещава задаването на прекрасен ден. Страхотна метафора, базирана на вечното човешко чакане на нещо.
Какво по-самотно от това да чакате неопределено време и то абсолютно сами?
