Николай Панайотов е в България, защото в Сряда – 17.04.2019 от 18:30 ч. в галерия Нирвана ще октрие изложбата си ”Щастлив лабиринт”. Ето какво ни разказа той за работите си, вдъхновението и Париж.
Какво те вдъхнови докато работеше за тази изложба?
Интересното е, че за тази изложба за първи път ме вдъхнови пространството на галерията, то е един лабиринт от помещения, които имат различни цветове – черно, бяло и червено и точно така дойде идеята, тя да носи мотото: ”Щастлив лабиринт”.
Как дойде името на изложбата?
То дойде от самата колекция от работи, които реших да покажа, те са компилация от фигуративни, абстрактни работи в пространството. Има конуси, малки рисунки и голям формат от картини – живопис, които всъщност представят лабиринта в който преминава моето ”тежка” дума- творчество, моята работа. Аз от години се блъскам в стените на този лабиринт, в който в един момент съм намерил посоката – например абстрактна и експресивна линия с цвят и жестуалност и изведнъж чувствам невероятна носталгия към нещо конструирано, фигуративно и точно, илюстративно, тогава изоставям тази посока в този лабиринт и тръгвам в друга. След като я изчерпя се връщам в трета – скулптурна- пространствена с наслгване на елементи в пластичността. В даден момент е живопистта – ахроматично, а в друг момент е абсолютно взривително- цветно. Тоест аз живея откакто правя изкусвтво в един лабиринт, което усещах, че изглежда като тежък и невъзможен за измъкване, но всъщност сега виждам, че това е моето щастие да се блъскам в този лабиринт, затова нарекох изложбата ‘‘Щастлив лабиринт‘‘.
Какво те вълнува напоследък?
Напоследък това което ме вълнува, а то идва с възрастта и с много труд и правене на произведения, както и житейски събития. Всъщност най-важното и съществено е изкуството, любовта и семейното щастие. Това са изчистени стойности, прости. Всичко останало което е някакво боричкане- суетно, властолюбиво, икономическо, борба за надмощие и състезание, интриги и дълги списъци на биографии с изяви по света и какви ли не още неща, излглеждат като един суетен и измислен блъф. На стената или в простраснтвото стои едно нещо и аз за части от секундата разбирам, че то има смисъл и е стойностно или обратното – то е една шарлатанска компилация на обстоятелства за даден момент, което бързо времето ще хвърли в праха на историята. Това което ме вълнува е може би успокоението.
Париж и София, различни градове и ти между тях. Какво са те за теб?
Да, това е лабиринт. Аз не мога да се разделя нито с едното, нито с другото. Те са много различни, дори бих казал че с времето се променят. Кацайки от Париж в София, виждаш една ориенталска несъразмерност в бъркотията, прилича малко на американските предградия. Всеки е строил където и каквото му падне, всеки шофира каквото му падне и както му падне. По същия начин тръгваш и в този така наречен културен живот и виждаш какви ли не привнесени и крадени от тук и там неща, примесени… Но в цялата тази история, която е и корумпирана и вулгарна има един живот, който е истински – това е реалността, това е истината. Обратното – Париж е място на хармония, най-красивия град в света, всичко е оталожено, изчистено в естетически план, а също и в самото поведение – самите обсноски, типа на говорене. Въпреки, че в последно време има доста силен елемент на бруатален език в политиката и някои други отношения. Връщайки се от Париж казвам: ”Много съм уморен”. Пък приятелите ми казват : ”Как ще си уморен, ти живееш в най-красивият град, нямаш право да си уморен”. Но ето, например винаги когато вечер в новините вървят световните нещастия, накрая завършват с едно дефиле в Париж, тече красотата. Но в последно време започват с жълтите жилетки, които трошат и палят – това е новината, как може това място да допусне тази бруталност? Може би точно заради едно скрито лицемерие в тази красота се е нагнетило много напрежение в хора, които са останали извън това и са обедняли и смятат, че това е несправедливо. Париж е град- музей с огромни опашки за големи изложби и всъщност няма нужда напускаш Париж, защото всеки идва и иска да се покаже там, дали ще е изкуство от Америка, Африка или Азия. Това има добра страна, но и лоша за творящите в момента, защото на практика живото изкуство е малко засенчено от музейното изкуство и авторите трябва да излязат от този масивен pr на големите събития.
