Докато разчитаме на военни фотографи и журналисти да разкрият кръвожадността на бойния фронт, съвременните художници и романисти предлагат различен вид честност. Чрез измислици и въображаеми сцени, те дават на зрителите и читателите завладяващо и потапящо представяне на чувството да си на конфликтните зони, независимо дали техните създатели са се сблъсквали с битки някога.
Например въпреки че Пабло Пикасо никога не е бил войник, той е бил уникално способен да идентифицира и възпроизведе зловещото настроение по време на Гражданската война в Испания. Неговата скандална черно-бяла картина от 1927г. „Герника“ отлично улавя състоянието на хаос, страх и предстояща гибел с широкомащабните изображения на раздробени тела.
От друга страна немският художник Ото Дикс има реално преживяване в окопите. В творби като „Раненият човек“ и „Авансовият удар срещу газ“, той си спомня за ужасите на битките за Германия през Първата световна война. И все пак, когато Дикс прави тези произведения през 20-те години на миналия век, неговите собствени политически борби едва започват, тъй като страната му се доближава до нацисткото управление и Втората световна война.
Невероятната биография на Дикс и значимите му фашистки картини възпроизвеждат някои от най-призрачните изображения на западните изкуства за насилието и разрушенията, които са проникнали през 20-ти век.
Роден в източна Германия, Дикс се премества в Дрезден през 1910г., за да учи изкуство във Великата дукалска саксонска школа по изкуствата и занаятите, но убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд през 1914г. отклонява артистичните му амбиции. Тъй като страната му застава на страната на Австрия в бързо нарастващия международен конфликт, Дикс с нетърпение се включва в германската армия. Той се бие като стрелец в руските и френските окопи, печели Железния кръст и страда от рана на шията. По време на службата си той поддържа списания, постоянно скицирайки ужасите, случващи се около него.
Според книгата Експресионизмът от 2015 г. на Норберт Волф, Дикс е завършил почти 600 рисунки по време на службата си между 1915 и 1918г.
След войната Дикс се завръща в Дрезден и възобновява своята художествена дейност. Вдъхновен от военните си дейности, той създава поредица от творби, наречени Войната(1924). Тревожните черно-бели изображения включват гротески като скелет на войник, наклонен срещу скала с дълга пушка, насочена към лицето му; мъж с окървавен мозък, око и ръка, чийто език излиза от устата му и бунтовници със зловещи маски, напомнящи на злодеи от филми на ужасите. През 20-те години Дикс поддържа скептично отношение към германските следвоенни ексцесии. През това десетилетие неговите поданици се променят от войници в отвратителни герои.
Вграждайки в портретите си техники на стария майстор, той използва вековни стилове, за да придаде модерни личности. Създава множество снимки на проститутки, включително картината “Моряк и момиче” от 1925 година (на пламтящ червен фон, рисува моряк с дяволска усмивка и голи по гърди проститутки). През 1995 г. Хогтън Мифлин използва изображението като корица за новия роман на Филип Роч – “Мрачна медитация върху мъжката сексуалност”. В може би най-известния портрет на Дикс, на журналиста Силвия фон Хардън (1926), андрогинният субект гледа отвъд рамката, докато държи наполовина изпушена цигара.
Хитлер и Дикс
Като се има предвид популяризирането на Übermensch и на физическото съвършенство, не е изненада, че Адолф Хитлер не е фен на работата на Дикс. През 1933г. нацистите гонят Дикс от работата му в Дрезденската академия, а четири години по-късно представят картините му (включително наскоро преоткрит автопортрет и карикатурна картина на жена с масивна бяло-червена шапка) в изложба на така нареченото „западнало“ изкуство в Мюнхен.
Въпреки нарастващото напрежение, Дикс отказва да емигрира. Той е „обвързан с Германия заради семейството си и живописния си идиом.“, казва д-р Олаф Питърс пред изданието artsy.com. (През 2010г. Питърс организира първото голямо проучване в Северна Америка върху работата на Дикс в Нюйоркската Neue Galerie.) Социално съзнатите картини на Дикс, вдъхновени от Стария майстор не са разбирани извън Германия. Дори при нацисткото управление той успява да продава картини на съпричастни лица и институции, но дори докато се е опитва да работи под радара, неговите проблеми с фашистките сили продължават. Дикс е задържан за две седмици през 1939г., след неуспешен опит на Георг Елсер да убие Хитлер, макар че няма нищо общо с това. Според Питър германската полиция и СС просто са арестували „лидерите на Ваймарската република“.
Дори тогава проблемите на Дикс не свършват.
По време на Втората световна война нацистите принуждават 53-годишния художник да се присъедини към Волкстурм, или казано по друг начин-народната милиция. „Той получава униформата си в Констанц и е позициониран в бункер и нещо като стена, чакащ врага. В крайна сметка Дикс е пропуснал възможността да избегне битката, участва в малко сръжение и бива задържан“, изтъква Питърс.
Френските военни са обявили Дикс за затворник от войната и го пращат в лагер в Елзас през 1945г. Според Питърс офицер, запален по изкуството, го е разпознал, поръчвайки лични портрети. Една от картините от това време – „Портрет на затворник“, изобразява меланхоличен плешив мъж на фона на трънливи дървета. Сатирата на ранната работа на Дикс е изчезнала в тази творба и е заменена със сериозен мрак. През 1914г. французите освобождават Дикс и тогава той се завръща в Германия, където продължава да рисува до смъртта си през 1969г.
В крайна сметка творчеството на Дикс е като запис на движението на една нация. Траекторията на неговите теми ,от ужасите на войната до жизнените символи на Ваймар и обратно към бойното поле, отразява моралния упадък на Германия. Картините му обаче остават смущаващо трогателни и днес, не защото улавят специфични моменти в историята, а защото излъчват вечно чувство на културно безпокойство. Нацистите наричат Дикс „западнал“, но терминът приляга по-добре на обществото, което той изобразява – самоунищожаващо се и запътило се към своето унищожение.
4.5