„Самотни в нашето време“ – текст под този надслов професор Динеков обмисля в последните години на живота си. Трагичните въпроси за интелектуалеца и политиката, за писателя и властта в разделното време след 1989 година все повече тревожат мисълта му, терзае го съдбата на личности, живели винаги в междувремие и останали самотни – цял живот на ръба между отминалото и още недошлото време. И може би първият от тази раса – на самотните хора, духовен емигрант – и в своето, и в нашето време, с когото го е срещал живота от 30-те години, та до смъртта му, е Владимир Василев. Драматична личност в българската култура, превърнала се в литературен мит: „Несъмнено голяма фигура в нашата литература. Силна, налагаща се, авторитетна, макар и много оспорвана…“ – записва Петър Динеков в деня на кончината му в дневника си.
27 декември 1963 година. „Пирогов“. Владимир Василев умира в резултат на лекарска грешка, причинила кръвоизлив в стомаха. Сам. Без ни една близка душа наоколо. В празничното време около Нова година само санитарките са около него. Самотен – и в живота, и в смъртта си. И това е не само дълбока екзистенциална драма. Това е културно-историческа драма – микромодел на едно общество, в което зеят пропасти без мостове.
„Една погрешно сложена инжекция срещу ишиас при неговата язва предизвика кръвоизлив и довърши останалото“ – свидетелства приятелят му Владимир Полянов, следвал медицина в Грац и Мюнхен. Вл. Василев страдал от язва на стомаха. През 1962 г. Димитър Димов помолил проф. Александър Монов, тогава обикновен ординатор в „Пирогов“, да помогне на критика, тъй като язвата много се обострила. Със сигурност това основно заболяване е било отразено в медицинския картон на Владимир Василев и въпреки това той е лекуван със средства, абсолютно противопоказни за неговото състояние. В резултат на това „лечение“ болният получава масиран стомашен кръвоизлив, довел до летален изход само за два-три дни.
Поразен от парадоксите на поражението, които му разкрива обречената участ на Вл. Василев, ето какво е записал професор Динеков в тази трагична за българската литература нощ на 27 декември 1963-та, с дълбоко уважение, с благоговение към личността и таланта на големия благородник на духа, критик и естет: „Годините на неговите най-големи огорчения, на неговия залез като литературен деец и критик, на безапелационно отричане на неговата дейност, на унищожаване на неговото участие в литературата, бяха и години на неговата победа – търсеха го поети и критици, вслушваха се в неговите думи, редките му статии или публични изказвания се посрещаха с огромен интерес, цитираха се, коментираха се. В известни моменти неговото влияние бе така нараснало, че се схващаше като опасност.“
Прошка няма за такива личности, дори при смъртта им. Публично разпънат на кръст – приживе, голготата продължава. Погребан като излишен човек. Не – като неудобен, вреден човек. „Опасен“. Без добра дума от приятел. Без оценка на делото му. Няма дори некролог, да извести смъртта му – забранено е. В свирепия зимен мраз и леден вятър до алеята на Централни гробища го изпращат шепа осмелили се колеги, строго охранявани от нeколцина цивилни „литературоведи“. Смразяваща тишина. Назидателна.
„Почина Вл. Василев: никой не желае да произнесе надгробно слово“ – е отбелязал Борис Делчев в непубликуван текст. В момент на откровения той разказва, че в края на краищата е бил „изготвен“ некролог „по случай“ смъртта на критика, дори посочва мястото на бюрото в издателството, където бил оставен в очакване да се реши съдбата му. Но никой не смеел да го публикува. Все пак ръководството на секция „Критика“ се заема да намери човек, който да каже няколко думи. Минават часове в увещания и консултации с шефовете на Съюза – без резултат. Нито един от поканените не се осмелява да поеме такъв риск. Накрая Симеон Султанов с помощта на Камен Калчев, председател на Съюза, получават съгласието на Петър Динеков. Калчев му съобщава за смъртта на Вл. Василев и че не могат да намерят кой да произнесе прощалното слово. „Нека му благодарим“ – пише Борис Делчев съвсем не случайно.
Сравнително младият (и безпартиен, т.е. уязвим) професор Динеков се е осмелил да напише прощално слово за отишлия си творец и издател, съзнавайки добре, че случаят е особен – „невъзможно е да се изкаже мнение, различно от онова, което е официално утвърдено“. Чест му прави, защото Калчев му съобщава, че дори утвърдени писатели като А. Каменова и А. Каралийчев отказват да направят това. Илия Волен – тогава заместник-председател на СБП, също: имал дефект в говора.
Макар Динеков да оценява в записките своето слово като твърде сдържано, то издава дълбоко затаено преклонение пред личността на Владимир Василев, изразено в частни писма още през 1936 година, когато младият критик е поканен от редактора да сътрудничи на „Златорог“. Всъщност заявената в словото висока оценка за таланта и мястото на Вл. Василев в българската литература не се различава по същество от споделеното в „тайнописа“ на личните размисли и бележки на Динеков: „Прощаваме се с Владимир Василев, една от значителните фигури в развитието на българската литература през първите десетилетия на нашия век. Солидна литературна култура, ярък темперамент на литературен критик, дълбоко уважение към словото, индивидуален стил, взискателен художествен вкус, с който мъчно правеше компромиси.“
Но словото остава неизречено. С идването на новата власт той е арестуван от ДС заради идеите си. Остава жив. В отчуждение и мизерия. В изолация – всички странят от него. Сам казвал на Любен Георгиев: „Знаеш, че съм белязан“.
На 22 ноември 1944 година Вл. Василев е задържан за два месеца и пет дни в една килия с П. Горянски и Й. Стубел. Арестуван по нареждане на Главния народен обвинител със следния аргумент: „Като редактор на „Златорог“ е бил водач на литературния фашистки фронт. Бил е пръв приятел на Йордан Бадев и бил под опеката на реакционно-фашистката идеология на културния живот у нас. Окончателното положение на Вл. Василев ще се установи идната седмица от народния обвинител Никола Ланков, който се занимава с неговото досие“.
На 23 ноември 1944 г. е изключен от СБП – в негово отсъствие. По това време той е вече задържан. В списъка на изключените под номер 29 пише: „Владимир Василев – политик-организатор и проводник на литературната реакция у нас“. На решението на УС остро се противопоставя единствен писателят Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика в правителството на ОФ. Описано е от Константин Константинов: „Чакайте, чакайте, искам думата! – вдигна бастуна си журналистът Григор Чешмеджиев, с парализирани крака, да ги освести: – Не бива да се изключва никой за това, че мисли различно от нас!“ Той настоява дейността на всеки от „провинените“ да бъде разгледана индивидуално. Но при гласуването само Гр. Чешмеджиев и К. Константинов не вдигат ръка. Решението за изключване е подписано от Людмил Стоянов и Младен Исаев. Известно е, че големият стилист, критик и ерудит е принуден да се препитава като коректор на хонорар. Не губи самоиронията си: – Увлича ме неграмотността – казвал. „Вината“ му е без давност и без право на обжалване: „По-добре да бях арестуван и съден. Щеше да има определен срок. Ще го излежа, после никой не може да ми пречи да работя. А сега? Докога? И за какво?“ – свидетелства той пред Любен Георгиев. Но дори като коректор скрива името си. Документирана е молба до председателя на Литературния фонд, в която заявява предварително, че приживе няма да бъде в състояние да върне заема. Вцепенен физически и духом, приведен за пореден удар, така го помни Климент Цачев в края на 40-те години – като попаднал на чуждо място: „Смятах го за човек от администрацията на издателството или чиновник в някоя от канцелариите. Не се качваше в стаите, където главен редактор бе Никола Фурнаджиев и в отдела „Белетристика“ при Илия Волен. Поздравяваше някак притеснен, и все бързаше да отмине. Един ден го заварих при директора Йордан Христов – пушеше свит на канапето. Чух името Владимир Василев, но не съм и допускал, че това може да е някогашния редактор на „Златорог“. Той се оживи, каза нещо ласкаво по мой адрес, но тъй като аз бях не особено любезен, пак се сви на канапето“.
Диаболичният фарс продължава, особено след 1949 година, когато се подема кампания на хули и обругаване – перфиден терор, истинска лавина от безпочвени и произволни обвинения. Владимир Василев вече осъзнава, че зад всичко стои реваншът на пренебрегнатите: „Десетки писателски честолюбия, неудовлетворени от неучастието си в „Златорог“, диреха своя реванш. Кой не си опита перото, какъв не ме изкарваха… Период на разцъфване на литературния пасквил. Просто се страхувах сутрин да купя вестник – да не срещна пак някоя мизерия срещу мен. Аз си знам как съм го понасял…“. Това откровение е цитирано от Борис Делчев. Явно е, че Делчев е познавал текста на тайното писмо на Вл. Василев до Червенков, нарича го „непубликувано изложение“. Цитатът е скрит в бележките, в края на книгата. Какво благородство и колко страдание и самота трябва да е понесъл, за да прости… И да сподели унижението и страха тъкмо с „палача“ си.
В края на живота си критикът преживява поредното унижение. От висотата си на редактор в „Септември“ А. Гуляшки обещава да пусне части от студията за лирическата композиция, все отлага и отлага, най-после поставя условие: „Ако се покаеш, официално, на страниците на списанието“… И Вл. Василев сяда да плати цената: пише обяснение за „Златорог“, изброява колко писатели-комунисти са му сътрудничили. Намерих в архива му черновата на този надлежен опис – повече от двадесет имена. Но пак тези имена – самозвани съдници, го лишават дори от право на достойно мълчание. След речта на Червенков на 28 декември 1955 г. той е насилван многократно да си прави самокритика и да се покайва за несторени прегрешения. Следва наказание за изтръгнатите с принуда „самопризнания“ – йезуитски похват на всички насилници, без оглед на партийна принадлежност.
От известното писмо до Веселин Андреев става ясно, че Владимир Василев е изпратил своето изложение до Червенков: „Не знам дали е удобно и доколко стои във възможностите Ви да го запитате – Вие, или др. Радевски – счита ли изложението, което съм му пратил, за достатъчно…“ Той моли Радевски за един предварителен разговор – да бъде „улеснен“ в „тая крайно мъчителна стъпка“ – самокритиката, „която тряба да направя и пред каквато не бих пожелал никому да бъде поставян“. Загърбил самоуважението, старият критик моли за среща и „даване указания“, които уж му били „крайно необходими“: „Желал бих предварително да ми се посочат положенията, на които да се спра, защото не съм сигурен, че сам ще мога да обхвана всичко, което тряба…“ Цялото „прошение“ е издържано в модуса на крайното снизяване и самоунижение. Самокритика, доведена до такава крайност, че да се превърне в собственото си отрицание.
В писмото до В. Андреев се вижда по какъв начин юристът проницателно вади на показ механизми на действие на властта. Жертвата дава съвети на палачите си как да я унищожат „по-убедително“ – уж с нейно съдействие, но така, че да не се разбере, че екзекуцията е „по взаимно съгласие“: „Важно е да не се получи впечатление, че съм бил принуден да си правя самокритика – това не би било добре, струва ми се и за Вас“. Внушенията са дълбоко в подтекста. Адресатът едва ли би могъл да стигне до сугестиите, които съдържа споменатият модус. Но – sapienti sat, казвал Вл. Василев. За умния е достатъчно. Умният ще разбере.
И най-малката съдба е голяма за оня, който я носи… На 13 март 1952 година след пет години тежко боледуване умира Цвета Ленкова. Вл. Василев нямал средства да погребе съпругата си. Христо Радевски, тогава секретар на Съюза на писателите, отпуска 300 лева от писателския фонд за погребението. Жест човешки и колегиален, но в случая подтекстът не е еднозначен. Достатъчно е да се погледне една снимка от това време – там го няма вече гордият благородник, естета и аристократ на духа – вижда се човек, безвъзвратно загубил прежното си достолепие. Недатирана, но без съмнение снимката е след смъртта на Цвета – толкова е скръбен видът му, че неволно отместваш очи. „Не очаквам и не искам от живота нищо“ – пише в писмото до Червенков Вл. Василев, смирен пред превратностите на съдбата си. А един от малкото му останали приятели, Владимир Полянов, казва: „приличаше на бито дете“…
Вероятно така е изглеждал и в очите на Петър Динеков тогава – беден рицар на честта и достойнството: един Дон Кихот, но без „сребърния си меч“. Какъвто е у Разцветников: „…били с пръчки, били с хулна реч,/ счупили му сребърния меч,/ счупили му златното сърце…“ Но няма значение, че рицарят е без златорожката си позлата. Първожрецът не е изгубил достойнството си: „Не съм го чула никога да се оплаква – казва Блага Димитрова. – Не съм го видяла намръщен, озлобен, търсещ възмездие. Не молеше за помощ от никого. А сам бе помагал на мнозина…“ Без съмнение – така е изглеждало. Но отстрани. Паметта обича патетиката: митологизира и преекспонира. Изгнаник в съсипните на живота си, духовен емигрант до смъртта си, какво друго му остава освен смирение пред превратностите на участта човешка. Истината не го принизява. Нищо не е останало от бляскавата му личност: „От няколкото ни разговора със самия Вл. Василев – разказва ми в писмото си проф. Лазар Цветков, – съм получил впечатление за крайно уплашен – до парализа и загуба на ориентация човек.“ Лекарската „погрешна“ инжекция само „довърши останалото…“, констатира с хладна медицинска прецизност приятелят Владимир Полянов.
Бележки на очевидците: „И смъртта на Владимир Василев нищо не измени – записва младият тогава критик Атанас Свиленов. – И тя бе един неудобен факт, от който съюзните ръководители изпаднаха в паника“. Никой не иска да се връща към диаболичния сюжет. Както обикновено, в спомените на всички, писали за това погребение, мигрират мотиви и персонажите сменят местата си.
Споменът на Тончо Жечев е потресен: „На гробищата се озовахме не повече от десетина души – помня Цветан Стоянов, Лазар Цветков, Кръстьо Куюмджиев, Серафим Северняк, Здравко Петров, Симеон Султанов. Започнахме гузно да се въртим и оглеждаме, да се подканяме някой да каже нещо… И сега, като си спомня, преживявам един от най-големите срамове в живота си. В края на краищата тъкмо конфузните обстоятелства можеха да станат искра на вдъхновение. Ако не друго, то поне можеше един от нас да прикани съвременниците да се изчервят за дивите нрави в тая страна, които бяха направили така, че един от първенците Ј да си отива като престъпник. Гробарите почакаха, повъртяха се малко и като видяха, че никой не знае какво да прави, спуснаха ковчега. Буците пръст захлопаха. Разотивахме се по-гузни, отколкото дойдохме“.
Ето психологическото обяснение на единствения жив от участвалите в драмата – професор Лазар Цветков, тогава млад критик: „Това погребение бе характерно с някаква „мълчалива гузност и конфуз“ на участници, раздвоени между почитта си към покойника и парализиращото със страх „партийно око“. От това всички, вероятно и покойникът!, се чувстваха крайно неловко. И поливането на събитието с ракия в насрещната кръчма тъкмо с тази неловкост трябваше да се справи. Но и това не се получи…“
Петър Динеков е записал: „Общото мнение е, че се направи грешка; че мястото на Владимир Василев в развитието на новата българска литература не може да бъде заличено по този начин“. И това изречение се оказва провидческо. Макар че 13 години по-късно, по време на акцията срещу известната книга за Багряна, официалната оценка е същата. „Изглежда, че на нищо ново не сме се научили. Печален белег на нашето време и тъжно предзнаменование за бъдещето“ – записва Динеков през 1975 г. по този повод. Но вината остава…
Невинна вина. Петър Динеков тежко понася мълвата, разпространявана от Младен Исаев, Борис Делчев, Любен Георгиев и други, че е отказал да говори на гроба на Вл. Василев. Делчев дори записва: „Като завършва, свещеникът спира и се оглежда в очакване да последва някакво слово. На отсрещната страна, където са повечето хора, се забелязва някакво раздвижване, но никой не излиза напред. Произнася се името на Динеков, някои започват да гледат към алеята, където се зададоха още двама-трима закъснели, очевидно в очакване на нещо. Но Динеков не се появи и сестрата на Вл. Василев се приближи за прощаване. Последва я единствен само Ангел Каралийчев…“.
Това несправедливо обвинение преследва П. Динеков до края на живота му. Затова в записките си той няколко пъти се връща към този случай, за да засвидетелства за поколенията истината за забраната на некролога и надгробното слово. Пет месеца преди смъртта си записва горчиво-лаконично по повод новата позоряща го публикация: „Текстът на моето слово се намира в тетрадка №16; не е печатан никъде“. А в личните си бележки в няколко изречения е синтезирал поразително точно парадоксите на поражението в съдбата на тази голяма фигура: Годините на неговите най-големи огорчения бяха и години на неговата победа.
Погледнато ретроспективно, разбирам с удивление, че всъщност оценката на Петър Динеков в това слово, каквото и да се говори, е най-високата и останала единствена оценка по достойнство на Владимир Василев, чак до началото на 90-те години, когато всъщност бе възкресена личността му. Макар и неизречено, словото на Петър Динеков е записано. Каквато и да е истината, записаното остава, вградено в историческата памет. Думите на Тончо Жечев са културологичен синтез на цялата трагична история: „Ако някой ден се намери български писател сполучливо да опише тия дни и това погребение, смятайте, че е възкресена цяла епоха в нашия живот – с нейните нови порядки, страхове, варварство. Защото в случая като в капка вода се оглежда всичко, цялото общество и хората в него…“
