Днес се прекланяме пред подвига на освободителите и на борците за свобода, които с върховна саможертва и любов към Отечеството, с храбър и непреклонен български дух, преди 142 години изплетоха златния венец на СВОБОДАТА!
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха.
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
… И ОТ ВЕК НА ВЕК!
Кой българин не знае този последен стих от одата на патриарха на българската литература Иван Вазов „Опълченците на Шипка“. Шипка! Това е най-високият връх на жертвоотдаването. Шипка! Това е увенчаният със слава връх от безсмъртието на ония, които изплетоха златния венец на свободата. Свободата, мечтана цели пет века. И не е само символично това, че всеки изгрев пламва най-напред по челото на оня величав паметник, издигнат от труда на признателните българи там, на връх Шипка. Оттам изгрява усмивката на всеки свободен ден на България вече толкова години.
Свободата българска идва отдалече. Нейните пътеки са запредени от стъпките на юнаци и войводи, напуснали дом и стряха, хванали брадва, пищов, сабя и “оружие“ и тръгнали борба, да правят, свободата да доведат. От ония прочути български думи, нашепвани под горско листе, край воденични камъни и широки дувари, разнасяни от уста на уста или в писма мастилени и кървави, извезани на знамето от Райна Княгиня, за да подбудят сърца български за мъст на тирана, подир които изгревът на свободата да дойде. Свободата българска се е раждала и е узрявала по вървищата на Първата българска легия, спирали в тъмни зандани и край дръвниците на Батак, продължаващи из горски усоища с четите на Хаджи Димитър, Панайот Хитов и колко още; през Втората българска легия на далечната 1868 година, през окървавената Априлска епопея в годината 1876 и стигнали до върха на Освободителната война, минала победоносно под с. Шипка, в полетата на Стара Загора, по всичката земя българска. Годината е 1878. А началната – на хвърления мрак върху цветното лице на България, е толкова далечна, че от мъки и теглила е почти забравена. Или по-точно, никой не ще назад да се върне, оная година на падение и робски сенки да си спомни. Народът напред взор е отправял година подир година – цели петстотин. Просто отдалечени сега от ония страшни времена, да не повярваме, че така дълга и черна е била нощта на робията и толкова безмилостен е бил тиранинът. Огънят на гнева и страданието се е разпалвал през петте века, за да пламва, за да лумва все по-силно и нашироко огънят на борбата. По цяло българско. У всеки честен и свободолюбив човек с името българин – от мало до голямо, от просто до най-учен. Така с дива жажда борците са грабвали оръжие в ръце, а учени люде – даскали и писари са бродели от къща на къща, за да всяват знанието на революцията, та всеки да прозре в едничката истина – кръв трябва да се лее, защото с кръв е напоен вятърът на робството. Така са се раждали великите войводи на революцията Раковски, Каравелов, Левски и Ботев. За да имаме днес в сърцата си гордостта, че сме техни потомци. За да има паметта на историята ни тяхното присъствие. Та и днес, заговорим ли за чест и слава, за преданост към род и родина, за всеотдайно служене на народ и отечество, да погледнем към тях – знамената – пример и от онова осеяно с подвизи, кръв и безсмъртие дълго, предълго време. Времето на националноосвободителните борби. Борби, които раждаха надеждата за свобода и осветиха с куршумите и кръвта на българи и руси най-високия връх на земята ни – Шипка. Така и стана – дядо Иван, към когото са отправени очите на мирния и размирния българин, тръгна по кървавите освободителните пътеки към този връх, руси и българи вървяха рамо до рамо по снагата му от всички страни, сливаха „Ура“ и кръв в едно, за да осветят със слава и мир този връх. И да изгрее свободата по всичките краища на българската земя. Затова славата им ще повтаря всяка година народът, както Балканът – от век на век.
Петър Андасаров
Снимки: Wikipedia
