Димитър Талев не получи Свободата си даром. Той я извоюва със своя съвършен, стоманен характер, с всестранна дарба, ненадмината и до ден днешен
Зимата имаше още много дни, но такова беше времето, че никой не мислеше за нея. Слънцето, дигнало се нависоко, грееше силно, заливаше с ярка светлина цялото поле, побеляло от последните снегове. Баща ми и аз пътувахме с шейна от Луковит към Червен бряг, тук имаше железопътна гара, от която възнамерявахме да вземем влака за София.
Не бяха само ласките на слънцето, на неговото сияние, прогонило всички сенки, целият простор ехтеше от звънки птичи песни, от възторжени чуруликания на крилатите живинки, самите те в плен на чудотворните промени из цялото поле.
Пред нас тичаха неуморно в тръс две добре охранени кончета, кафеникаво-ръждиви, зад тях седеше неизбежният кочияш с камшика си, добродушният старик не го размаха нито веднъж, пък и за какво…
– Виж, татко, виж! Всичко около нас блести!… Цялото поле гори, искри… всичко е покрито със скъпоценни камъни, с брилянти и елмази! Това е най-голямото съкровище! Виж! Моля те, татко, виж, ето… тук!
Радостно възбуден, едва дванайсетгодишен, у мен се преплитаха смайващите картини насреща с всичко, което бях погълнал с четивото за тайнствени съкровища, скрити в далечни, самотни острови.
х х х
Димитър Талев Петров – Палисламов е мой баща, роден на 14 септември 1898 година в град Прилеп, Долна България, позната още като Македония или Югозападна България. Бащата на баща ми, дядо Тале Палислама е бил майстор ковач, прочут из цялата околност и по-надалеко, тачен за благия си характер, още повече, разбира се, заради изкусно изкованите кантари, по своята точност несравними. Неговият баща пък, дядо Петър, също се наричал Палислама, явно това е нашето родово име, което се отличава със своята своеобразност и недвусмислено значение. Димитър Талев често повтаряше и съжаляваше, че в по-младите години не е приел родовото име за псевдоним.
Всеки, който е посягал към книга или вестник, се е срещал с неговото име. Той е любим писател, читателският кръг е необикновено широк и верен, с учудващо разбиране за стойностно четиво. Професионални литератори, всеизвестни литературоведи и взискателни литературни познавачи и критици са до голяма степен единодушни с високата си оценка. Димитър Талев е недостигнат български белетрист, неговата публицистика и от най-ранни години с нищо не отстъпва на романиста.
Това, което изненадва всеки читател, е вродената и по-късно неугасващата божа дарба за вдълбочено мислене. Авторът, без да го натрапва, се проявява като мислител, тази гениална способност те привлича към него с непреодолима сила.
Събрал в ръката си и подчинил на могъщия си дух талантите на белетрист, публицист, мислител, Димитър Талев се превръща във възрожденец, може би последния наш будител и възрожденец, казал истината на народа си, повел го с усет, вслушан в гласа на Провидението, към цели, които българите трябва да достигнат. Затова е необходимо и справедливо да видим Димитър Талев като национален политик от голям мащаб.
х х х
Пристигнахме навреме пред гара Червен бряг, настанихме се в купето – доволен, седнах до прозореца и зачаках. Татко зае мястото до мен, не след дълго пронизителната свирка на локомотива, обвит в кълбета от дим и пара, мъчителните му стенания, обявиха началото на далечния път.
– Владимире, виждам голямата ти радост – чух тихия и ясен глас на баща ми, присядайки още по-близо до мен. Той сложи ръка на рамото ми, надвеси се над ухото и продължи, явно не желаеше спътниците да чуват нашия разговор. Тая негова близост ме радваше осезаемо, така беше винаги, когато си говорехме или дори виждахме, това чувство идеше не само от преголямата обич към него, а също така и от безкрайното уважение, с убеденост бих добавил, от боготворение на личността му. Това свръхусещане е останало след толкова много години все така живо, доминиращо в сърцето ми.
– Ти ще видиш след някой час София, твоя роден град, града, в който прекара част от най-безгрижните години – годините на детството… Аз също обичам София, нашата столица, тук следвах в университета „Климент Охридски“, тук почнах работа във вестник „Македония“, после в. „Зора“, тук, без малко, не загубих живота си. Но сине, видях те още по-радостен, видимо възторжен, ликуващ, там, сред снежното поле между Луковит и гарата… Снегът блестеше на слънцето, искреше и заслепяваше, няма човек да не бе помислил, че всяка искра е отблясък на скъпоценен камък. Ако притежаваше такова голямо съкровище, би могъл да изпълниш всяко свое желание. Владе, чуй ме – погали ме татко по косата – аз познавам друго едно съкровище, което е най-ценното на земята.
Погледнах го нетърпелив и напрегнат да узная тази най-голяма тайна. Баща ми побърза да отговори:
– Свободата. От нея няма нищо по-ценно.
х х х
… В Луковит престояхме – продължи татко – четири години. От 1948-ма до 52-ра. Тежки години, в оскъдица. Последните години майка ти ни препитаваше с непосилната си работа в една тъкачна фабрика. Едва свързвахме двата кравя. Помагаха и стари, верни другари. Имаше тук и там работа за мен. Приех ли работа в каменоломната, с моето разклатено здраве, би означавало сигурна гибел. Продължих да пиша моите книги – това беше по-разумно и за мен, и за вас, ще прибавя, и за истината на тоя народ.
Пред всеки тунел, на всеки по-остър завой локомотива надуваше остра, оглушителна свирка, баща ми прекъсваше разказа, аз нетърпеливо изчаквах да чуя сподавеното, послушно тракане на вагоните и сега, затаил дъх, поглъщах продължението:
– Ти сам знаеш, но нека още веднъж да повторя. Бях изселен в Луковит със семейството си. Изселиха ме новите властници с насилие. Преди това бях хвърлен в затвора. След това на два пъти в трудов лагер. И в затвора, и в лагерите ме заплашваха с живота ми. Но аз останах верен на мислите си, не се предадох, образът на народа ми беше винаги жив в сърцето. Всеки човек има своята молитва, добра или лоша. Моята започва с думите: „Македония, тая земя българска“.
– Но това е истина. Мама и ти сте родени в Македония и сте българи както всички нас.
– Властниците са комунисти, повечето от тях следват сляпо наредбите на Москва. За тях българите от Македония не са българи, а друг народ, македонски народ със своя история, със свой език.
– Лъжи! Само лъжи! – възкликнах ядосан.
– Да, лъжи. Но пакостни лъжи. Те са опасни като отрова за целия ни народ. И за хората от Охрид или от бреговете на Вардар, или за пловдивчани, както за жителите на Стара Загора.
– И какво ще правим сега?
– Пристигаме в София. На другия ден потърси твойте стари приятелчета, дано са още там. Аз отивам още рано преди обед в издателството, там лежи в някое чекмедже моя роман „Железният светилник“. Ще поискам час по-скоро да го издадат.
На цялото семейство е разрешено да живее в София. Всичко започва там, където с насилие го прекъснаха. Загубих много време! Ето е силата на извоюваната свобода – от нея няма нищо по-ценно! Това е жива мъдрост!
х х х
„Железният светилник“ излезе на бял свят същата година, през 1952-а , след като дълго време никой не се решаваше да го издаде. На последната страница на романа е нотирана 1946 година като дата на завършване на ръкописа. Това голямо закъснение се обяснява с редица човешки слабости, но и с проява на злостност към автор и нация, към България, към Горна и Долна България.
Появата на тази книга бих могъл да я сравня само с чудо: на тъмното и най-тъмно небе изгрява непознато светило, то ни вдъхва небивала радост, възхита, смелост, дарява ни надежда и упование, ние сме готови да запазим нашите права. и най-важното, след прочита възкликваме, все още заобиколени от наистина живите хора на романа, въздъхваме, и си казваме: Боже, каква хубава книга, може би най-хубавата…
х х х
Димитър Талев не получи Свободата си даром. Той я извоюва със своя съвършен, стоманен характер, с всестранна дарба, ненадмината и до ден днешен. Във вестник „Зора“ от 23 юли 1940 г. има една статия от него. Нека да я прочетем заедно.
„… Ако трябва с една дума да определим характерната същност на българския национализъм, можем веднага, без всякакво колебание да изречем думата свобода. и после също тъй веднага можем да прибавим: български национализъм, това е непрекъснат устрем към национално обединение, духовно и политическо…
… Една свята дума бе написана на знамената, под които загинаха стотици хиляди най-достойни български синове през време на въстанието и войните, откакто народът български се роди за нов живот, една свята дума и тя самата знаме: свобода!… Видимото въплъщение на национализма е на първо място, националната държава… държава на реда, законността, справедливостта на всестранния напредък, благоденствието и свободата, държава силна и обединяваща всички българи…“
х х х
Причернява ми пред очите от гняв при мисълта, че комунистите преследваха безразсъдно Димитър Талев, изправен от тях на ръба на бездънна пропаст. Ние щяхме да загубим този велик писател с колосални размери на възрожденец.
Дойдоха нови времена. Вслушваме ли се в ясния му глас, в неговия сърцат призив да пазим свещената ни свобода, да вложим всичките си сили в устрема към национално обединение?
Работиме ли усърдно, без хитрини и взаимни измами, бях чул веднъж баща ми, да сме сигурни: благоденствието ще почука само на вратата ни…
Владимир Талев
СБП
