В опит да се разиграе необходимата среща между конкретно преживяното от свидетели и специализираното историческо знание за комунизма, от една страна, и ученици от 127 СОУ в 10 и 11 клас, от друга, Институтът за изследване на близкото минало взе участие в един пилотен проект в сътрудничество с пет други изследователски и обществени организации със сходен профил от Унгария, Полша, Чехия, Румъния и Албания.
Не беше толкова отдавна, когато се разгоря спора около учебниците по българска история за 10 клас и начина, по който в тях се разказва за периода на комунизма. Министерството на образованието и науката вече зададе параметрите на учебната програма и изглежда, че тези формални и общи изисквания адекватно маркират основните черти на комунистическия режим – съветизация, диктатура на пролетариата, Народен съд, репресивен апарат, „трудововъзпитателни общежития“ (лагери), „Възродителен процес“, експроприация, социалистическа индустриализация, насилствено коопериране, идеологическа цензура, тоталитарен контрол и пр. Това е списъкът на „новите понятия“, които учебната програма цели да въведе в материала за този период.
Не е нужно да се припомнят детайли, но конфликтът се породи около направената в някои от учебниците трактовка на изискваната от МОН обща тематична рамка. Разбира се, проблемът не беше абсолютната липса на зададените понятия и политически характеристики на режима, а тяхното чисто декларативно присъствие и по същество изместването им от образите на „обективните достижения“ на режима. Както някои от участниците в разговора констатираха, „Така в учебниците се появява едно непреодолимо противоречие между теоретичното дефиниране на комунизма като тоталитарен и частичното му реабилитиране през […] разказа и илюстрациите.“ (Виж цялото изложение „Пишещи, изследователи, администратори“, подписано от проф. Ивайло Знеполски, доц. Михаил Груев, доц. Даниел Вачков, д-р Момчил Методиев, доц. Даниела Колева, проф. Иван Еленков, доц. Пламен Дойнов).
Каква е връзката с горната снимка, ще се запитате? Не само в моите очи това е поразително точна метафора на „реалния социализъм“ и неговото присъствие насред хорско всекидневие от онова време. Ако си представим, че гледаме властта откъм лицето, откъм официално зададения от самата нея код на поведение, то сцената не би се различавала по нищо от нормалното присъствие на всяка модерна власт и охранителните ѝ органи насред обществото. Къде са лагерите, къде е тоталитаризмът, цензурата, насилието…? Хората на сцената в дъното на кадъра се забавляват!? Тази снимка обаче ни дава друга, необикновена гледна точка – не през лицето, а през случайността и задкулисната непосредственост на неофициалния момент, на потулената, но присъстваща заплаха.
Проблемът с преподаването на комунизма и неговия живковски период (1956-1989 г.) е именно как да се разкажат и разберат скритите, вградени във всекидневието механизми на властта и внедрения от нея контрол и насилие в обществото. По подобие на картинката горе, гледани фронтално, в лице и през големите исторически процеси и идеи, те могат да изглеждат благовидни и добронамерени, както отговорният чичко полицай (по-точно, милиционер). Но насилието остава зад гърба, неафиширано, скрито и точно прицелено. Как можем да го познаем и разкажем?
Този нелек въпрос тепърва предстои да намира своите разнообразни решения. Те могат да се основават на образователните рамки, очертани от МОН, но навярно трябва да отидат и далеч отвъд тях – към допълнителни усилия в практиката на обучението и говоренето за близкото минало, черпещи едновременно от опита на свидетелите и задълбоченото, специализирано познание, а не само с големи и често неразбрани „понятия“.
В опит да се разиграе тази необходима среща между конкретно преживяното от свидетеля и специализираното историческо знание за комунизма, от една страна, и ученици от 127 СОУ в 10 и 11 клас, от друга, с Института за изследване на близкото минало взехме участие в един пилотен проект в сътрудничество с пет други изследователски и обществени организации със сходен профил от Унгария, Полша, Чехия, Румъния и Албания. Общата ни цел беше чрез една по-тясна, но пък близка до младежкия неконформистки дух тема за алтернативните културни движения и практики от времето на комунизма (лъскаво наречени underground) – „Дисидентски културни движения в Източния блок – наръчник за ученици и студенти“ – да се вгледаме в „малките“ истории на конфликта между официалната, идеологически форматирана култура и оцеляващия стремеж за независимо и автентично себе-изразяване на твореца – разбиран в един много широк смисъл: от провинциалния поет от 50-те към младежката гаражна банда през 60-те до вече разпознаваемите герои на „високата“ култура от средата на 80-те.
През детайлното вглеждане в тези дребни от гледната точка на голямата история инциденти, съпротиви или полулегитимни опити за промяна на околния творческия пейзаж искахме да се даде житейска плът и по-добро разбиране що е то тоталитарна идеология и държава, цензура, какво са „Унгарските събития от 1956“, „Пражката пролет през 1968“, самиздата… и как може да си ги представим насред днешния живот? Или казано, през метафората на снимката от началото, да раздвижим образа и видим спрямо кой, кога, как и защо прикритата партийно-милиционерска палка влиза в действие.
Подходът ни не беше хронологически дисциплиниран, но по-същественото за нас и учителите от 127-мо СОУ Петя Георгиева и Христина Михайлова бе да спечелим учениците още в началото и да задържим интереса им за всички шест сбирки, които предстояха. Решихме да започнем със скандала около епиграмите на Радой Ралин и прословутата карикатура на Борис Димовски, наподобяваща подписа на Тодор Живков, излезли в „Люти чушки“ през 1968 година. Случаят е забавен, но и доста поучителен. Показателно е и, че никой от учениците не беше чувал преди подробности за тази обрасла със символизъм история.
Наред със смешните стихове на Радой Ралин учениците чуха повече и за декларативното омекотяване на комунистическия режим през 60-те години на фона на открития политически терор от 40-те и 50-те. В тези години протича постепенна промяна на отношението на интелектуалците към партийния апарат и все по-бюрократизиращата се идеология. От позициите на „принципния комунист“ става възможна активната критика на „някои нежелани явления от обществения живот“… Но всичко си има граници и те ясно се усещат в последствията за авторите и редакторите на „изпуснатите“ „Люти чушки“ – уволнения, непубликуване за дълъг период от време, липса на доходи и препитание. Описанието на процеса и цензурата, през която минава всяка книга преди да види бял свят; липсата на каквито и да е достъпни и алтернативни канали за разпространение на словото освен държавния печат и книжарници; разграничението межди „Голяма и малка правда“, което самият Тодор Живков прави, за да очертае тесните граници на позволеното обществено недоволство, са все теми, които любопитно надничат през редовете и историята на „Люти чушки“, а са доста чужди на днешното ежедневие. Избуялата митология около изгарянето на книгата и продължаващия ѝ живот чрез преписи и вицове показа на децата съществуването и на неофициална литература и публичност, която въпреки изкривеността на циркулиращата чрез нея информация създава уязвима алтернатива на официалния език и практики. Чрез този сюжет се опитахме да илюстрираме и що е то „дисидентство“ – несъгласието чрез и срещу системата и как то се бори за обществена видимост.
Именно за невинаги ясно установената граница между позволено и непозволено в полето на културата, за несигурните опити на различното и автентично изкуство да излезе на повърхността и да намери своята публика беше гостуването на звездата на нашите семинари – Кирил Маричков. Очаквано интересът към тази среща беше и най-голям – повече от 30 ученици се включиха. Известният китарист и вокал на Щурците редуваше своята собствена обща оценка за комунистическото минало с картинно разиграни истории за неизменните срещи на рок-музикантите с контрола на вездесъщата „Концертна дирекция“ и нейния ръководител, държащ пистолет в чекмеджето! През цялото време на комунизма групата съществува на границата между породилата се в младежките общности рок субкултура и легалните възможности за музикална изява – два паралелни свята, които са в контакт чрез посредничеството на такива дръзки културни деятели.
Логичен беше въпросът от младежите как това става възможно? Защо властта просто не ги забранява и изличава от публичното пространство, щом не ги одобрява? Обяснението на Кирил Маричков бе показателно за компрометиращите режима опити за примиряване на съвременната младежка и консуматорска култура, задавана от стандарта на „запад“ и нуждата от икономическа ефективност, от една страна, с политическата им неуместност в българския идеологически контекст, от друга. По-просто казано, въпреки скандалните лайф изпълнения на Ролинг стоунс, Бийтълс и други по-тежки групи, след периоди на забрана, Щурците продължават да свирят, защото „Концертна дирекция“ има финансов план за изпълнение, а малцина са тези, които могат да осигурят толкова многобройна публика.
Този процес на постепенно ерозиране на идеологическата последователност на комунистическия режим стига своя критичен връх през 80-те години, когато в самия им край България се сдобива със свой автентичен и по-масово достъпен „самиздат“. За него говориха Татяна Ваксберг – изследовател и журналист със специален интерес към тази нелегална литература, и Владимир Левчев – един от създателите на самиздат списанията „Глас“ и „Мост“.
Очаквано учениците бяха най-любопитни към самия процес и технология на създаването на тези издания, както и към последиците за авторите и редакторите им след ответната реакция на властта. През тази история те разбраха за Перестройката и специфичната ѝ интерпретация в България от режима на Тодор Живков и как интелектуалците разширяват полето си на действие чрез авторитета на руския пример и Михаил Горбачов.
В следващите две срещи с учениците се върнахме по-назад във времето, за да разкаже доц. Пламен Дойнов (литературен историк) за два изолирани и напълно забравени индивидуални случаи на независими творчески жестове през 50-те и 60-те. В противовес на „Мост“ и „Глас“, които до голяма степен успешно намират своята публика и място в обществената памет (но се случват едва в края на 80-те), поетичният протест на Йордан Русков през 1956 г. срещу нахлуването на Варшавските войски в Унгария и самиздатът на Веселин Тачев, въпреки големия риск, който предприемат авторите им, остават изолирани актове и не достигат до широката публика. След дълго разследване Йордан Русков е изобличен от Държавна сигурност и осъден на затвор, а Веселин Тачев заради устойчивия си и неприемлив поетичен почерк е маргинализиран и изхвърлен от литературната общност.
През 70-те години има още един регистриран опит за самоиздаване извън санкцията на идеологическите цензури от страна на великотърновски преподаватели и студенти, но тяхната мрежа не напуска близкото приятелско обкръжение и не увлича други подобни начинания. През тази тема учениците успяха да разберат повече и за символното място на „Унгарското въстание“ и „Пражката пролет“ в идеологическата и обществена динамика на целия „социалистически блок“. Защо и как бруталността на „унгарската контрареволюция“ е успешно изобличена от комунистическата пропаганда като опит за реванш на ретроградни обществени елементи и защо и как през пролетта на 1968 г. при скършването на реформаторския порив в Чехия това вече не може да се случи толкова ефективно? Интересни бяха и детайлите, които Пламен Дойнов даде за перфидните, но и зловещи методи, използвани от Държавна сигурност, за да се дискредитират неудобните личности или да моделират техния език и поведение в тяхна служба… примерите с журналиста Румяна Узунова и агента Кеворк Кеворкян. Всичко това беше в отговор на наивното очакване за свят на тайни агенти, престрелки и смъртна опасност в неосветения свят на съпротивата срещу режима.
В крайна сметка една такава изолирана по обхвата и публиката си серия от срещи не би могла да ни даде реална картина за своя ефект и устойчивост в ученическия познавателен хоризонт, но ни даде ценна възможност да проверим до каква степен днешните млади хора са любопитни към близкото минало и неговите поуки. Това е едно. А по-важното е, както и отбелязах в самото начало, да видим може ли една нелека и противоречива за обществото тема да се преподава чрез ценното съчетаване на достоверно, документално знание (монопол на изследователските общности и по правило отчуждено от широката публика) и живия, сочен разказ на свидетелите, снимките и спомените за периода. Може ли вместо да даваме общи рецепти и обобщения, да провокираме автентичен интерес и желание за критично познаване на близкото минало през неговите малки истории? Живото участие и „домашната работа“ (самиздат албум с преглед на отклика от Унгарското въстание в България – официален и неофициален), която група от учениците направиха, вдъхновени от своите гости и разказите им, ни кара да сме оптимисти.
Снимки: Архив на Института за изследване на близкото минало
Текстът е съвместна публикация с „Въпреки.com“.
