„Любовта е това: две самоти, които се срещат, пазят се една друга и се приветстват.“ – казва Рилке. Това е търсенето на анимус, който намира своята анима в отражението си в езерото, разгледано през психоанализата на Юнг. Подобно деликатно преплитане, което се оголва в писането, намира себе си в другия и преминава над физическия контакт, е връзката между Франц Кафка и чешката писателка и преводачка Милена Йенеска.
Двамата се запознават с писмо, в което писателката моли Кафка за разрешението да преведе негов разказ. В отговор той се втурва в кореспонденция, която още от самото начало се разпалва в стремеж към среща. Желанието за физически контакт бързо преминава в комуникативна жажда и нужда от разбиране. Писмата са трескаво търсене на Аз-а, който и двамата откриват в проекцията на другия. Те се осъществяват и допълват, като намират себе си в лицето на четящия отсреща:
“Вчвра те сънувах… непрекъснато се превръщахме един в друг, аз бях ти, ти беше аз.“
Кафка има няколко предишни любови. Първата е свръзана чисто със сексуалния контакт и преодоляване на стараха от него. Второто му обвързване с Фелице Бауер, което той прекратява скоро след запознанството си с Милена, е опит да бъде част от социалните норми и институцията на брака. Последната му любов обаче той допуска най-близо и разкрива пред преводачката своите таени страхове, трвожности. Двамата се сплитат в общ възел от желания. Но преди всичко той открива и човек, пред когото може да облекчи нуждата си да бъде разбиран и като писател. Той от самото начало приема Милена равна на себе си и осъществява така желаната споделеност:
Само онези, които страдат от същата болка, се разбират взаимно. Те, според природата на своето страдание, образуват кръг и се подкрепят взаимно… Всеки има само онзи опит, който му дава неговата болка…
Ето защо и писането заема такова важно място в техните отношения. Въпреки че писмата прехвърчат интензивно между тях в продължение на няколко години, те се срещат бегло едва два пъти. Единият път за четири дни във Виена, а втория – едва за няколко часа. След тези опити между тях негласно преминава съгласието да бъдат заедно единствено чрез речта си. Това от една страна е триумф на думите като идеално трансцендентално място, самодостатъчно и пълно, от друга – трескава възбуда, едно постоянно неслучване: „Милена, тези писма, които кръстосват насам – нататък, те ни подлудяват, човек не знае какво е писал, не знае на какво му отговарят и непрекъснато трепери за щяло и нещяло.“
Тази несигурност, прерастваща в обсесия, идва и от двете страни. Кафка проектира страха от физическия контакт, за който подробно разказва в историята си за първото си сексуално преживяване, описано като: „гнусота“, „копнеж … по нещо леко отвратително“, а тя има проблемен и нещастлив брак, когото не може да захвърли. И двамата имат надежда, че срещата им , независимо от провала на нейния физически аспект, ще бъде сливане: “днес се намерихме в писмата“, “пишем един на друг едни и същи неща“, “понеже мислим същото, не е нужно обяснение“.
Освен, че я приема за равна на себе си, на достойна да бъде негов другар и събеседник, той с внимание и нежност описва преклноението си към Милена като жена, типично за епистоларната кореспонденция между двама влюбени:
„Милена, всъщност не става въпрос за това, ти за мене не си жена, а момиче, такова, каквото не съм виждал никъде, няма да се осмеля да подам ръката си, момиче, своята мръсна, трепереща, дращеща, неспокойно несигурна, горещо – студена ръка.“
Тялото на жената и еротичното желание, което предизвиква, преминава към обожествяване на фикция, на дух, чието постоянно присъствие Кафка усеща около себе си. Той изпитва копнеж към него, но страха го кара да предпочита да го докосне единствено във въображението:
„Денят е кратък, прекарах го с Вас и само с няколко други дреболии и ето, че свърши. Едва ми остава малко време, за да пиша на истинската Милена, тъй като по-истинската беше през целия ден тук – в стаята, на балкона, в облаците.“
Още в самото начало на тяхната кореспонденция, Кафка споменава за „стаята“. Каквко означава тя за Кафка? Дали предчувствие за провала на физическата, а по-късно и литературната връзка?
„Понякога имам усещането, че имаме стая с две врати една срещу друга и всеки от нас е хванал дръжката на своята врата и само едно трепване е достатъчно, за да излезе другия през своята врата, а ако в този миг единият каже дори само една дума, другият съвсем ще затвори вратата зад себе си и ще изчезне. Но другият пак ще отвори тази врата, защото това е стая, която може би не можем да напуснем. Ако не бяхме едно и също, ако единият беше спокоен, ако предпочетеше уж да не обръща внимание на другия, ако започнеше полека да оправя стаята, като че тази стая е като всички други. А вместо това всеки от нас се държи край своята врата като другия, понякога и двамата са зад вратите си, а хубавата стая е празна. От всичко това произтичат мъчителни недоразумения, Милена.“
Кафка категорично отхвърля всичко в реалния живот, което не се отнася до литературата. Има редица прочита на метафората за неговата празна стая, отнасящи се до обвързването. А по-скоро тя е епифания за мястото като писане, мястото като Творба, където двамата имат възможността да се срещант и осъществят в една цялост, стига да се осмелят да не затварят вратите зад себе си.
