Георги Н. Николов
Така е нарекъл новата си книга Иван Христов, а в подзаглавието добавя – литературни портрети, есета и отзиви за автори от Пловдив и региона.
Бързам да уточня, че географският признак тук е приятно подвеждащ. Защото в сборника,
отпечатан в ИПК „Екобелан“, Асеновград, 2017 г., срещаме добре познати и отдавна утвърдени имена. Заедно с класика на българската литература Николай Хайтов, тук среща си дават Петър Анастасов, Иван Вълев, Николай Заяков, Александър Бандеров, Димил Стоилов, Емил Калъчев, Георги Стоянов, Георги Пашев, Иван Желязков, Димитър Златев, Надежда Бонева, Филип Марински, Райна Каблешкова, Любен Панов, Паун Тенев, Иван Георгиев. С актуалните размисли „Духовното огнище на Пловдив“ в светлината на бъдещата 2019 г., когато градът ще бъде културна столица на Европа. И в добавка – „Детски глас“ – пловдивското списание за детско творчество. Текст-идея, идваща да ни подскаже и тъжния факт, че у нас изданията за подрастващи се броят на пръсти. Но там, където съществуват, могат да служат за пример: „Редакционният колектив разширява кръга на обхвата на малките литературни творци и художници от цялата страна, както и на българските деца в чужбина – Чикаго, Молдова, Австрия, Унгария и другаде…“
Иначе, в произведението на Иван Христов няма нищо местно, регионално, освен адресите по местоживеене.
Прави впечатление, че авторът познава в дълбочина творчеството на изброената галерия писатели и поети. За да бъде още по-увлекателен в споделеното за тях спомага и личното им познанство в годините. Така разказаното се превръща в интелектуален и естетически модел на времето. На адаптивността към гражданските промени, за да бъдат интерпретирани вярно в съответствие с пораждащите ги процеси и отраженията им, променящи отделната личност. Нейния специфичен мироглед, тълкуването на фактите и ответната реакция сред вълните на битието. На първо място обаче: как Аз-ът не само реагира на предизвикателствата и ги тълкува, но възпроизвежда своя психологическа, борбена стена, за да се защити. Да оцелее и продължи пътя си напред по стъпките на предречена енигматична орис, или съзнателно избран житейски коловоз. Факт е, че перата на творците са много различни. Обусловени от индивидуален почерк, даващ им свое място в модерната ни духовност. Бих ги оприличили на разноцветни пана в една обща, дълговечна галерия. Съградена от ярка историчност, нескрито родолюбие и обич към съвременника, за жалост все повече клонящ към литературното определение за малък човек. Символът в тази галерия носи името на родината. И на щастието, че сме родени и живели в пределите й. Както споделя Александър Бандеров в „Слънчева земя“:
Изпитвам непозната, мъдра радост,
че тая слънчева земя е моя,
че в нея като полъх ще остана
дори когато няма да ме има.
Анализът на нечие творчество би бил непълен, ако не открием къде в мирозданието вижда своето място неговият създател. Много се спори за ролята му в обществото. Чуват се горчиви думи, че не винаги е на протестните барикади. Че изчаква в ролята на съзерцател събитията, за да ги опише pro bono publico. Не, не, никой няма право да го съди, освен собствената му съвест. В нейния пламък се стопява физическият силует, но искрите на морала, на жаркото негодувание остават вечни. Те трасират вярната посока за идните поколения с цената на жертви. На нравствен катарзис и, образно казано, с примера на Икар. Знамето на промените е не само с личния пример пред погледа на тълпите. Той е завинаги запечатан в словата и те, подобно на протестен витраж остават вечни. Наблюдението, прозрението, посланието се обединяват в мощно оръжие, готово да руши, за да отвори път на съзидателни промени. А дотогава, както ни буди Петър Анастасов:
Стъписан, отчаян, обиден и ням,
народът отново очаква месия.
И ние отново без капчица срам
от очната ставка с народа се крием.
„С народа сме…“
И може би прозата допълва съвсем равнозначно изпятото в талантливи стихове.
Нима е регионална белетристиката на Димитър Златев за Родопа планина, която е сред националните ни символи? Нима е „местен“ споменът за хайдутството при Иван Желязков, с неговата кървава героична слава? Или кипежите на днешния ден – съзвездие от реални стремежи и крехки въжделения? И без повече да изреждам, ще се върна към словата на Николай Хайтов от първия спомен в книгата, че „на всеки писател му трябва по един локомотив, който да тегли останалите вагони…“
С радост бих се спрял на всеки от творците, подбрани така сполучливо от Иван Христов в сборника „Отблясъци“, но страниците му не могат да се преразказват. Те са само открехнати двери, зад които любознателният читател ще открие заглавията на книги и трябва непременно да ги прочете. И да се убеди, че няма „местна“ и „национална“ литература и култура, а стойностна и мимолетна. В нея съжителстват дарования от различни периоди, изявяващи се в различни жанрове. Всички обединени под дъгата на таланта и верните тематични предпочитания, стигащи до сърцето ни чрез венец от думи. Когато по редовете диша живият живот, сме направили правилния избор. И всяко подобно произведение, подобно на гранитен камък, съзижда строежа на българската книжнина от ХХI в. Времената се спояват, обединяват и се превръщат във фундамент за бъдните епохи. А Пловдив сега израства до духовна икона на съвременността, от каквато имаме крещяща потребност. Да се докоснем пред светлината и в литературните отблясъци на Иван Христов. Има, има защо…
