Константин ЕЛЕНКОВ
Мислех, че заглавието „Планинска мълния“ е подвеждащо – Диана Димих е благ и умерен човeк. Автор е на редица книги – поезия и проза, в които рязката интонация, високите тонове и крясъците не са „привилегия“. Със Станко Михайлов тя сътвори такива високоблагородни текстове, каквато е серията документална проза „Спасените“ (четири тома, 1300 страници!), за 21 деца на революционери от различни страни с погубено детство, жертви на хитлеризма и сталинизма, сред които е и синът на Петър Ченгелов – Йонко. На същата тема са и трите документални филма „Спасете децата” със същите автори. Тя написа и „Евин плаж“ – разкази, твърде нежни и далеч непретендиращи за остро и безсрамно вглеждане в човека откъм интимните му страни. Пак със Станко Михайлов издадоха четири тома преинтересни биографии за цар Симеон II и Княгиня Мария Луиза… Последва книгата й публицистика и проза „Присадки на диво“, която в известен смисъл подсказва излизането на „Планинска мълния“.
Но в новата книга, макар да има и весели кратки късове, в които авторката разкрива неуморното си любопитство на жена, натежава психологично-разсъдъчното, аналитично-рефлексивното. Привлича вниманието уводният разказ „Чадърът“, който смея да мисля за програмен с известни уговорки. С присъщата й християнска милозливост Диана ни води из някакъв уж пребанален случай. Но, предупредени от няколкото фрази в началото, чакаме търпеливо резкия завой. И той идва: човекът, когото е наранила героинята, не помни милувка от детски години.
В порядъка вече на критическа скрупульозност и педантичност ще кажа изпреварващо, че още първият разказ-импресия загатва нещо твърде важно: освен дарбата на изтънчен рисувач на човешката природа, долавяме като опорна стена за автора и природата.
Почти в края на книгата се появява още веднъж този „чадър“ – случайно ли? В първия разказ той, чадърът, става причина за неволната близост с уличния човек, във втория – той вече е форма, а може би и метафора за защита; „чадърестите клони на дъбовете“ подсещат за бягството сред природата от нервния пулс на града. …
Далеч съм от мисълта да търся на всяка цена структурно-лингвистичен пласт, преднамерено следване на някакъв художествен похват. Но съзнателно или подсъзнателно тук се набива търсенето на чадъра-покровител, чадърът така или иначе предпазващ ни от усещането за беззащитност. (Само в скоби ще отбележа, че „Спасените“ е дълбоко премислена и като идея, и като метафора за най-беззащитните и застрашените…)
—————-
Интересно, в „Планинска мълния” няма и помен от сантиментално-умилителните интонации, определящи стила на Диана в другите й книги. Тук превес имат психологическите зарисовки. Доразвит е оня психологизъм, който се състои в това да видиш себе си в другия, а другия – като проекция, а и в някаква неотменима част от тебе. Това, освен способност за самонаблюдение и самоанализ, е и дарба да рисуваш, да пресъздаваш пълноценни образи и картини.
Изглежда, Диана Димих непрестанно открива в себе си художника и режисьора (в ученическите и студентските си години тя рисува портрети). Нейната артистична природа, природа на превъплъщаването, се появява в детайлите, във фразата и отделните изречения и думи; в рисунката и картината се усещат духът и атрибутите на съвремието в неговия модерен контекст. Остатъци от практиката или снимането на трите филма „Спасете децата“ долавям и като чисто репортерски, та дори операторски прийоми.
Но това не разваля, а дооцветява текста, който ни дава авторката.
Вижте например този откъс, съвсем в сценарно-синопсисен стил:
„Ленив е, отлагащ, омотан. Все така, откакто за последно си беше в България. Стане от компютъра да вземе нещо, върне се – какво беше, какво…аха. Забравя. Леле, ако го надушат в списанието, ще отгърми. Кой ще държи фотограф с отнесена памет, тръгнала да витае из било и небило!“…
И този Симеон, който – „хем работи, хем се забавлява“ (с.14) е така близък и разпознаваем за съвременника!
Фотографската, а защо не кинематографската наблюдателност на Диана Димих правят прозата й адаптивна за младия читател. В някои образи се долавят автобиографични черти. Всъщност не е трудно да влезеш в кожата на героя – стил Станиславски – и да изобразиш детайлно поведението и чертите му; и тук ми идва на „помощ“ едно много съответстващо за случая наблюдение на авторката: „От близостта лицата се разфокусираха като в запотено стъкло“ (с. 20).
При това тази последна, финална за разказа сцена, остава някак извън общия план на сюжета; може да се каже, недостатъчно употребена…Тази „щедрост“ на поетесата Диана Димих ми е позната не само от творчеството й – тя е такава и в живота, колкото и банално да звучи подобна констатация. Не мога да кажа, че следя творчеството, търсенията – сполуките и неуспехите на Диана, но онова, което със сигурност мога да кажа е, че тя успява в главното – не само да събуди любопитството, но и да задържи вниманието на читателя… Да го привлече и за съмишленик.
В подкрепа на моите наблюдения за психологизма в новата проза на Диана, не мога да не цитирам и един пасаж от разказа „Дърветата остават“:
„…не я срещнаха никога повече. Чак сега, след толкова години, Тимо се изправи лице в лице с нея. Преди се разминаваха с леко кимване и не беше се вглеждал в чертите й. Имаше тъмни хлътнали очи, някак си спокойно отчуждени…“
Отчуждението е едностранно: отчуждение от хората, но не и от природата.
„Природата е по-мъдра от нас. Следва законите си и сипе плод над тая земя, без даже да знае дали има за кого.“
И заключителните думи прозвучават като сентенция:
„Не мислите ли, че точно с това природата учи хората на щедрост и благодарност?“.
Диана Димих. „ПЛАНИНСКА МЪЛНИЯ“, разкази.
Издателство „Пропелер“ , 2017.
