Тенко Тенев
Живеем във време на отрицание и възторзи, на шумотевици и надежда, на жажда за съпричастност и доверие. Като самотен камертон е чувството ни за памет към стойностните неща в литературата и изкуството. Към наградите… Те често стават арена на сблъсък, на позиции, на пристрастия, на субективизъм. Думата ми е за разразилия се скандал около връчването на литературната награда на името на Иван Пейчев. Помним напрежението около наградите на името на Пеньо Пенев и Христо Фотев. Тъжно е, когато преобладава синдромът на крайностите, който нито е градивен, нито е полезен.
Допада ми професионалното отношение и позицията към наградата „Иван Пейчев“ на творци от ранга на проф. Симеон Янев, Боян Ангелов, Панко Анчев и Иван Гранитски. Тези членове на журито са имена, които от десетилетия участват в обществено-политическия, културен и литературен живот на България. Дали са много на българската духовност, хора с ясни естетико-художествени критерии и отстояващи аргументирано и професионално своя избор. Интересно е да знаем какви са критериите, от които изхождат и останалите членове на журито в лицето на Антонин Горчев, Иван Карадочев, Добрин Добрев, Пламен Шуликов и Десислава Златева. Тук не става въпрос за противопоставяне на поезията на Валентина Радинска и Петър Чухов, а за обоснован диалог, далеч от препирни и необосновани нападки.
Допада ми идеята на романтиците, че красотата е в нюансите, а не в синдрома на черно-бялото мислене. Наградите са изстрадано усилие и често най-горчива скръб за неща, отдавна доказани, които повече не могат да мълчат. Наградите възпитават и радват, когато са осмислени. Не е без значение доколко творчеството на награждавания е в някакво съзвучие с този, на чието име е наградата… Иначе се получава нещо грозно и некрасиво.
Една награда, когато е справедлива, става още по-стойностна. Тя възпитава. Тя е опорна точка за полет и нравственост и за тези, които идват след нас и ни даряват с надеждата за памет, красота, неповторимост и вечност!
