Да си призная – късничко стигнах и влязох през вратите на този наистина цветно озарен поетически свят. Той е сътворен от интересния творец с интересен живот поет Ангел Симеонов. Но аз влязох само в част от него чрез последните му засега книги със стихове: „Живот като насън“ и „Ледена земя“, излезли от печат в две последователни години – 2016 и 2017 –та. Изглежда авторът гради един и същи свой поетически дом, защото в тях вървят ръка за ръка стари и нови творби, които заедно постигат хармонията на авторовия свят. Вероятно интуитивното или явно намерение на този талантлив творец е непрекъснато да подчертава, че поезията му всъщност е символ и още повече синоним на живота. И доказва категорично категоричното си убеждение, че „Поезията и животът са най-красивото божие творение“. В този смисъл той не стъпва по ронлива земя и не си служи с ронливи думи. А върви с отворено сърце и с цяла душа по твърдината на своята, на родната земя, търси и намира нюансирано думите, с които да назове точно отраженията с очите си – съцветията на природата и да слуша в захлас нейният глас с ромона на тишината и дъжда, песните на птиците и тънките гласчета на цветенцата. В целия кръговрат на сезоните – в природата, в дневните и нощните мигновения. За да открие за себе си изворът на намерената хармония – любовта. И да ни изповяда: „Всичко е сътворено от нея, всичко!“ Питал съм го: „За теб какво е поезията и как живееш вече толкова години с нея? Отговорът му: „За мен поезията е болка и тъга, съпреживяване и съзерцание, безсънни нощи и … много, много любов“. И продължавам с неговите си думи, които родиха заглавието на това мое откровение за досегашната му поезия: „тя е наистина необятен, приказен, многоцветен и много духовен свят, осъзнат, но в същото време и неосъзнат“.
През ръцете и пред очите ми са минали не стотици, хиляди и хиляди книги, още повече стихове, дето се казва душата ми е пълна догоре с поезия, но рядко съм бил в светове с толкова реален живот, така талантливо одухотворен и цветно отразен в поетически ритми и рими. Няма съмнение – авторът се вглежда във всичко наоколо, трептенията на лъчи, листа, на светло и тъмно, на изгревни и залезни хоризонти докосват и свиват гнезда в сърцето му, за да ни ги изповяда в стихове. Мигновенията – сладки или горчиви раждат състоянията на духа и предизвикват съответни думи, с които творецът обогатява своя свят и гради своя словесен дом. Ако трябва да си послужа с примери, трябва да изброя заглавията на всички стихотворения в двете книги на автора.
Не мога в никакъв случай да отмина характерните отлики в поезията на тези две книги – кадифяната тоналност, доближаваща я до вечните стихове на поети като Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, на Николай Лилиев и Емануил Попдимитров. Има прилика не само в приглушения, изповеден тон на изказа, а и на словесния реквизит. Не броих колко пъти се повтаря само думата тишина, вероятно на около двайсет. Но тя не е сама, а винаги има прилагателно, което изразява чувството, душевното състояние на създателя на стиховете. Само някои от словосъчетанията: „бяла тишина“, „разсънената тишина“, „зимна тишина“, „тишината на сенки потайни“ и други. И това не е случайно, нали в тишината творецът е сам със себе си, нали в нейните мигове най-силно се чуват ритмите на сърцето, нали в нея се ражда стихът и най-дълга е целувката на любовта!
Но тези стихове се родеят и с голямата поезия на Христо Смирненски, Никола Вапцаров и Пеньо Пенев, признава сам авторът, щом силно ги обича. В този смисъл тя е поезия с позиция, и модерна по строеж и звучене. Въпреки изцяло пуснала корените си в непреходната българска традиция в изкуството. Нещо повече – тъкмо този факт доказва, че имаме среща с истински, с роден поет.
И още две отлики в стиховете на „Любов като насън“ и „Ледена земя“. В тях открих още един от ярките творци, който се нарежда съвсем естествено до емблематичните създатели на песенни слова – Евтим Евтимов, Недялко Йорданов и Михаил Белчев, в изпълнение на такива изтъкнати изпълнители като Васил Петров, Йорданка Христова, Маргарита Хранова, Орлин Горанов, Панайот Панайотов, Силвия Кацарова, дует „Ритон“ и други. Не съчинени тестове за песни, а стихотворения, пресъздадени в музика от нейни творци като всеизвестния проф. Георги Костов и талантливия млад композитор Росалин Наков.
Втората отлика е свързана с част от живота, а и с цялостното досегашно поетическо творчество на Ангел Симеонов. Това е неговото професионално общуване с изкуствата и най-вече с изобразителното. Завързал е дълбоки и трайни приятелства с художници и скулптори като Атанас Яранов, Вежди Рашидов, проф. Валентин Старчев, проф. Величко Минеков, Генко Генков, акад. Светлин Русев, акад. Крум Дамянов, Михалис Гарудис, Николай Янакиев и други. И – забележете – истинско чудо са техните картини-живопис и скулптури в експозициите на софийския хотел „Анел“ и в единствения частен скулптурен парк – арткомплекса „Анел“ в местността „Буджака“ в близост до Созопол.
Но да се върна към поезията и света на нейния създател в двете книги. Още няколко щрихи от озарението на този свят, който ме плени. В съзнанието ми завинаги останаха стихотворенията „Дърво в скалата“, „Дъжд“, „Остаряла любов“ и особено „Мечтата на скитника“, „Блян“, „Аз и той“, „Старият скитник“ – тъжна история за недочаканата любов, и „Кокиче“. Чуйте само последният куплет от него:
Колко обич и надежди
в малко пролетно кокиче,
бяло сред полята снежни –
блян в очите на момиче.
В стиховете на Ангел Симеонов има неповторими метафорични образи и цели изрази: думите са разсипани зърна, делниците са прашни, любовта е облачнолека; уморената улица тихо заспива, стихът е притихнал в самота, а понякога върви по пътищата сиви на тъгата. Цяло иносказание за началото и края на живота е стихотворението „Последна гара“, а венец за духовната и житейска мисия на майката е едноименното „Майка“. „Спомен за едно болеро“ е жива песен, в песенен ритъм са и „Спомен“, „Безсънни нощи“, „Остаряла любов“ и много други. А сред творбите – светла ода на обича е и „Какво не бих ти дал?“. Ще отбележа и интересните новооткрити асонансни рими като „спряло – видял е“ и словосъчетания, едно от които вече посочих – „облачнолека“ /любов/.
Късничко, наистина късничко влязох в цветния поетически свят на поета Ангел Симеонов. Но останах завинаги озарен от неговата хармония между слова и музика, от тях родена.
Петър Андасаров
