Обективното писане за мюсюлманите в изследователските книги под авторството или съставителството на проф. Евгения Иванова винаги са били проблем за националистичните страсти.
Още на корицата интересуващите се читатели имат пряк поглед върху основните резултати от проекта „Нагласи на мюсюлманите в България“, които – едва ли са изненадващи – но веднага пораждат противоречиви усещания: социалният статус не престава да се запазва нисък, религиозността е висока сред най-бедните, но и изразено е преимуществото на общочовешките, а не религиозните, критерии за добро и зло, запазват се добрите междуличностни отношения с християните, ясно изразени са нагласите в полза на светското устройство в държавата, но и има известно отчуждение от политиката и държавните институции. Последното – типично вероятно за всяка една общност в България – била тя малцинство или мнозинство.
В книгата са включени изследванията на шест изследователи. Михаил И. Иванов в текста си „Щрихи от образа на българските мюсюлмани – 2016“ се спира на основната задача – да бъдат редуцирани зоните на несъвместимост между християни и мюсюлмани – да се постигне по-добро познаване на самите общности, и да се поправи различието, причинявано именно от политическата конюнктура и икономическите фактори. Авторът обръща подчертано внимание на социалния профил на българските мюсюлмани, които са предимно селско население, с образователен профил, който е по-нисък от средния за страната, принадлежат към групата на бедните, засилена е безперспективността на местата, в които се живее, има тенденция за преселване в чужбина.
По отношение на работата изследването на автора показва, че за мюсюлманите работата е нещо много важно в техния живот, но намаляването на възможностите за желана трудова реализация води до спад в сравнение с проведените през 2011 г. изследвания. Сред критериите на изследването за мюсюлманите са – отношението към страната, в която живеят, приятелите, религията, религиозността и религиозните практики, предметът „религия“ в училище и др. Интересни са изводите, до които се достига по отношение на молитвата, за което Михаил И. Иванов прави следното въведение: „Молитвата е сакрално преживяване на пряко общуване с Аллах. Ето защо може да се предполага, че, разглеждана като индикатор, тя ни дава мярка (макар и все пак приблизителна) за степента на не просто декларираната, а на преживяваната религиозност. Ислямът като правило изисква спазващия мюсюлманин да се моли заедно с други вярващи, препоръчително в джамия или на друго място за молитва. Понякога обаче това е практически невъзможно или затруднително и тогава той се моли индивидуално. А има и изключителни случаи, когато ислямът разрешава поредната молитва да бъде пропусната.“
Във втория текст „Традиция и модерност. Ценности: религиозност и консерватизъм“ Владислав Величков обръща внимание на специфичната религиозност на мюсюлманите през призмата на ценностите в техния по-класически смисъл на социалните науки като целта е да се обрисуват по-пълно душевността и културните характеристики на българските мюсюлмани. Впечатление прави следната класация: „Според анкетираните, най-важни в живота им са децата (97%), семейството (96%), родът (80%), работата (78%), приятелите (68%). Религията (51%) и политиката (6%) заемат последните две места. Считат, че децата трябва да се възпитават в уважение най-вече към възрастните хора, 94%, следвани от мъжа (88%) и жената (86%) в семейството (почти по равно!). Уважението към страната в която живеят, събира 75%. Най-нисък – от изброените възможности – е процентът на религията (64%). Дори ролята на имама е мислена повече като съветник на хората в личния и семейния им живот – това са отговорили 67%, отколкото като наставник, който учи хората каква е волята на Аллах и какво пише в Корана – това са отговорили 48% от запитаните.“
Някак централен за книгата е текстът на Евгения Иванова „Сълзите на Агар“, заглавие по думите на Луи Масиньон, който казва, че арабската раса започва със сълзите на Агар, първите сълзи в Писанието.
През целия текст, нишката, която се разплита сред интервюта и статистически данни е, че биографията на родоначалника на мюсюлманите – старозаветният Измаил, започва с отхвърляне, и „мъченическата памет, с непоколебимо постоянство произвеждаща врагове, няма да остане само при сълзите на Агар“, „постепенно – тероризмът ще изгуби смисъла си на криминално престъпление и ще започне да се мисли като „сблъсък на цивилизации“. Текстът гради кулминации с редица реални положения като това, че „В България ислямът отдавна е вътрешен проблем, очертан от травматичната памет за „турското робство” и идеологемата „пет века ни клаха”, като в това, че „изведнъж се оказа, че сме изправени пред два исляма. „Османският” (ханифитски) ислям се превърна в „наш” и „традиционен” – в противовес на „чуждия”, „арабски” (ханбалистки) ислям, изглеждащ глобализиран, монолитен и страшен. И – докато в Западна Европа ислямът (във всичките му направления и школи) ставаше все по-вътрешен – в България „другият” ислям се оказа външен. И общество, и държава с подозрителна бързина усвоиха досегашното „чуждо” като инструмент за прогонване на заплахата от по-чуждото „чуждо”.
По отношение на религията като идентичност Евгения Иванова изгражда и следната многозначна схема – религията е идентификационен код, но религията е и етнодиференциращ белег.
Съставител на сборника „Мюсюлманите в България: динамика на нагласите“, Евгения Иванова е автор и на още един текст „Възраждането като възстановяване“, в който пише „Биографията на Х“ – „Според Оливие Роа, призивът към фундаментализъм е толкова стар, колкото е стар и самият ислям, но звучи съвременно, защото неговата крайна и най-възвишена цел никога не е била реализирана. Това е непрекъснат стремеж на ислямските реформатори да се противопоставят на политическата корупция, на чуждото влияние, на моралната безнравственост и неспазването на свещените текстове. (Roy 1994) Въплътения образ на този стремеж открих у един от подсъдимите – млад мъж, който живее, мисли, общува, проповядва в пълно съгласие с идеалите на ранната умма. Ще го нарека Х. Би могъл да се казва Хасан или Хюсеин, или Хайри. Би могъл да живее в някое от гетата на Пловдив, Пазарджик или Асеновград. Би могъл да е на 30, на 31 или на 32 години…“.
Четвъртият автор Антонина Желязкова представя изследването си „Нова религиозност сред ромите в гетата. Репариране на религиозните маркери сред мигрантите от Родопите“ – едно мащабно изследване с поглед върху целия свят, въпреки маргинализираността на обекта си – положен в гетата и в планината: „През последните 5-6 години е видима изолацията и капсулацията както на турците в Източните Родопи, така и на мюсюлманите в Западния дял на планината. Преживяват сходни страхове синовете, дъщерите, зетьовете и снахите, които са заминали временно или трайно в Европа и САЩ. Те са породени от войните в Ирак и Сирия, от терористичните актове на ИДИЛ, от негативните нагласи срещу исляма, които рефлектират като заплаха за техните традиции и идентичност. Помаците преживяват и допълнително напрежение – процесът срещу 12-те имами, който допринесе значително за отчуждаването им. Неубедителните обвинения накараха мюсюлманите да се солидаризират със своите духовни водачи и да се почувстват отново застрашени от държавата и правораздавателните институции по отношение на свободата на изповеданието и опазването на правата им.“
В изследването „Диахронен анализ на понятието „джихад” Ариф К. Абдуллах започва от това, че „понятието “джихад” не просто се превръща в емблема на исляма, но се популяризира на Запад като търговски продукт. Изданията и медийните програми, включващи в заглавието си думата джихад, будят интерес и са доходни“ и че „векове наред, отношението между мюсюлмани и немюсюлмани се демонизира именно чрез думата джихад, посредством която се придава съответно и войнствена същност на исляма“.
Изследването на „джихад“ при автора преминава през Макс Вебер, Бърнард Люис, Самюъл Хънтингтън, Абдуллах инб ал-Мубарак, Тахир ас-Сулеми, Ибн Асакир, Ибн ан-Нухас – „джихад“ като военно сражение, негов синоним, и по време на война, и в условията на мир, но авторът се спира и върху лексикалното значение на думата, върху предислямската употреба като „защита от враг“, върху употребата му в предислямската поезия като „полагане на усилия за преодоляване на трудностите“, като „усърдие“ и дори като „управлявай го леко и не го напрягай“ при Имру л-Кайс, като „усърдие и борба в отговор на предизвикателствата“. В изследването си Ариф К. Абдуллах успява да даде по-голям хоризонт – през философията, правото, поезията, историята, за да направи видимо онова, което днес, благодарение на медиите и страховете, на манипулациите и глобализиращия се хаос – се вкаменява в значение, което не е. „Меканските коранични текстове в техния контекст и исторически специфики установяват джихада като постоянен стремеж към интелектуална, морална и духовна висота по пътя на добрите дела.“ – пише той.
„Джихад“ не е „религиозна война“ и авторът упорито търси академичния подход, който да представи понятието „джихад“, а и не само него, заключвайки: „до 2050 г. мюсюлманското население на планетата ще се увеличи със 75%. Затова е жизненоважно как тези хора ще разбират понятието „джихад” и останалите противоречиви понятия.“
Последният текст „Ислям и демокрация?“ е на Мариана Малинова, която отделя място и на това, че „Не случайно съвременната мюсюлманска реторика използва класическите изрази като “отваряне вратата на личното усилие (иджтихад) “, за да обясни случващото се днес. Съвременните мюсюлмански теолози и активисти призовават към рационално тълкуване и ревизия на идеологически догми и модели на поведение. По този начин през последните години се отхвърлят утвърдени от векове ислямски практики и се поставят под съмнение самите основания за тяхното въвеждане. Тази “постоянна интерпретативна връзка със свещения текст на исляма” (Murphy 2002:199) се отразява не само в политическата сфера, но и във всекидневния живот на много мюсюлмани. Примерите за това са много.“ Текстът показва вътрешната динамика на исляма и силата на мюсюлманската културна традиция да отговаря на промените, да се отърсва от догмите, да преосмисля идентичността си в нова светлина.
В сборника са публикувани две приложения – „Резултати от количественото изследване „Нагласи на мюсюлманите в България – 2016“ и „Сравнителни резултати 2011-2016“.
Книгата представя един обширен поглед върху неща, които не само в България, но и в световен мащаб стоят не малко под булото на неразбирането. За прочита й безспорно ще трябва да се положат усилия – за приемането й – още повече. Но тя е сигурна крачка не само към осветяването на мюсюлманската част, но и към разбирането на мнозинството – нещо, което казва съставителя проф. Евгения Иванова в уводните думи към книгата „Не се притеснявам да изтъкна, че българската ситуация би могла (все още!) да се интерпретира като модел за мирно и толерантно съжителство между християни и мюсюлмани – поне, що се отнася до нагласите на мюсюлманите – обект на изследванията. Разбира се, картината е непълна без детайлното проучване на другата страна в съжителството – мнозинството от българи християни, което (надявам се) ще бъде обект на следващи изследвания.“
д-р Веселина Василева
Мюсюлманите в България: динамика на нагласите. Съставител: Евгения Иванова. Нов български университет, София, 2017. Цена: 11 лв.
