Художникът Сашо Костов и пространствата на паметта

[et_pb_section admin_label=”section”]
[et_pb_row admin_label=”row”]
[et_pb_column type=”4_4″]
[et_pb_text admin_label=”Text”]
При него всичко е едва загатнато, едва изказано. Сашо Костов не внушава. Той вади своите картини от дълбините на душата, от подсъзнанието и сънищата. В творбите му възможните прочити винаги са повече. Може би защото там, реално и въображаемо се смесват, редуват се – един път е Сътворението, митовете, животът на древните с техните обреди, състезания и игри, друг път това е родното, – селото, градът, къщите, сгушени в гънките на хълмовете или ниско долу до реката. Във всеки случай неговите теми и сюжети ни докосват, вълнуват, защото в тях откриваме и собствената си съдба, едновременно лична и колективна – това е светът, в който сме родени, израснали и живеем.

Сашо Костов държи сетивата ни изострени, под напрежение, което се случва при голям шок от нещо непознато, или при голяма наслада. В картините му има дълбочина, те създават впечатление за многоизмерност. Едно пространство отваря друго, нюансирано с различен цвят и различна релефност. Погледът прониква от една реалност в друга, като я обема или съдържа. При него пътуването във времената и пространството няма край и начало. Възможните гледни точки и проекции са много. И точно тук е зарядът, кайросът на неговото творчество. Усещането за Истина, която научаваме от опита.
Сашо Костов предусеща, че сетивата имат познание само за външното. Те ни ограничават дотолкова, че с тях не може да видим онова отвъд. Отвъд повърхността на нещата, отвъд обвивката на материята. Сашо Костов смело рови в най-отдалечените кътчета на душата и използва за водач паметта. Така се раждат картините – живи, изчезнали или изчезващи светове. Избирателната склонност на човешкото съзнание се преодолява чрез изключителни усилия, чрез вътрешно и телесно напрежение. Само така стават виденията и образите на миналото стават видими, осезаеми.
Стилът на автора често е определян като модернизъм, като модернистичен сецесион (проф. Асиния Джурова). Балансираното полагане на ярки цетове с по-меки тонове изгражда представата за завършеност на композицията, при която линията и точките имат второстепенно място. Те дооформят общото звучене, символика и отпращат към човека като носител на смисли, като творец на живот. Цветовете в картините на Сашо Костов вибрират подобно на чувствата, мислите, като различните тоналности съответстват на симфонията на един жив организъм, на едно общество от себеподобни, в което хората се срещат, общуват, взаимодействат.
Ако в ранното си творчество Сашо Костов доразвива някои идеи на модернизма, в по-късните си творби се наблюдава едно бавно, но постепенно откъсване от духа на модернизма. Неговият почерк е по-близо до посмодерното изкуство, в което формата, съдържанието, по-скоро опипват действителността, търсят границите на възможното, допустимото, без да налагат и да внушават етически категории и нравствени принципи. В постмодернистичното мислене на Сашо Костов има повече мистика и метафизика, но без алегории и символи. При него пространството на паметта е достатъчно, за да се покажат общовалидни, чисто човешки смисли и модели на поведение. Те се откриват там, напластени от времето, в личното и колективното несъзнавано. Художникът ги изважда на светло и води душата по пътя на цялостното й осъзнаване в отделната личност.
Творчеството на Сашо Костов е един многопластов синтез. В него колективната памет пази спомени за рисунките от пещерите, митовете на древните гърци, вкуса към възвишеното и красивото, романтичното начало и пробуждането на личността, духа на обновление. Това е наследство, в което художникът вярва. То влиза отново в света като една демонстрация, като един манифест на всичко общочовешко и хуманно, а следователно и вечно. И този копнеж по Вечността е постоянна величина, той присъства навсякъде в неговото творчество. Той се открива в къщите, в хората, в жестовете, в креативността и въздействието на духовността. Това е един свят на любов, друг свят, паралелен свят, в който няма институции, няма други закони освен изначалните, няма подтисничество. Свят, в който битува съзнанието за общото, което ни свързва.
Много важно място в композициите на Сашо Костов заемат цветовете. Те заедно с линията в картинното пространство са езикът на паметта, на душата. Чрез тях далечните образи на миналото стават част от това тук и сега. Цветовете са жива реалност, те са пространството на нашите мисли и чувства. Линията създава обемите, човешките фигури, очертанията на дома и къщите на съседите. Сашо Костов съчетава по удивителен начин цвят и композиция. Те са така органично свързани както тялото и душата. Като творец Сашо Костов създава, но никога не натрапва. Той оставя на зрителя достатъчно свобода да влезе в картината, да я разчете и почувства. Там някъде, сред сенките, линиите и цветовете, зрителят може да открие и собствената си личност, която също, както тази автора, има за свой хоризонт, Вечността.

Д-р Венелин Бараков, историк, НГПИ “Тревненска школа”
[/et_pb_text]
[/et_pb_column]
[/et_pb_row]
[/et_pb_section]