ПАВЛИНА СТАМЕНОВА
За поезията не е дадено определение като понятие, което да се затвори в дефиниции и рамки. И никога няма да може. И как ще бъде възможно да се обхване един Космос, безкрайната Вселена, неизбродимите пространства?.. А колкото и да е невероятно, всичко това съществува в човешката душа – необятна, ранима, благословена, в която се ражда чудото, наречено поезия. Няма да е пресилено да кажа, че поетичните откровения на Павлина Стаменова са точно това – една Вселена, защото всеки неин стих съгражда светове, всяка дума извайва палитра от цветове и нюанси, всеки звук създава музикална импресия. Нейните стихове са написани прецизно с великолепно изящество на римата. Отворена е към незримите пътища, които отвеждат към изначалното, към Източника на творящата енергия, към Божественото.
Павлина Стаменова е член на СБП от 2003 г. Автор е на стихосбирките “Докосване”/1991/, “Целуна ме звезда”/1995/, “Ранена тишина” /1999/ и “Звезден Кръстопът” /2014/. По стихове на поетесата са композирани песни от Тончо Русев, Хайгашот Агасян, Георги Холянов и др., изпълнявани от Ваня Костова, Маргарита Хранова, Йорданка Христова, фамилия „Тоника“ и др. Носител е на множество литературни награди. През 2017 г. Павлина Стаменова взе участие в Международния литературен конкурс „Изящното перо“ в Чикаго, САЩ, на който стихотворението й „Нестинарка“ бе отличено с Втора награда. Предлагам интервю с поетесата, което да допълни творческия й портрет.
С.Г.: Павлина, ти си се посветила на поезията, какво е тя за теб – призвание, професия или нещо друго?
П.С.: С една дума – ВСИЧКО! Но най-точния отговор на този въпрос дава стихотворението ми:
ЖИВОТ – ПОЕЗИЯ
Сърцето ми в пожар лиричен гори – и нека изгори!
Славчо Красински
Какво си ти за мен? Защо ли питам?
Сърцето ми диктува всеки стих.
Пребродих Свят и още ли ще скитам?
Живота си на тебе посветих.
Не знам коя си, нито от къде си.
От елексира твой ли помъдрях?
В кафез живях, зад спуснати завеси,
робиня бяла и принцеса бях.
Благослови ме ти с венец от песни,
усмивката ми вече прецъфтя.
Сполай за всички мигове чудесни,
превърна и сълзитеми в цветя.
Ех, на кого ли завеща имàне?
Догарям в тебе – още ме боли.
Дано Искрица и след мен остане!
Животът е Поезия… Дали?
С.Г.: В последната ти книга “Звезден кръстопът” в началото са поставени думите на великата Елисавета Багряна: “Аз не зная как се пишат стихотворения, аз ги живея”. Такова ли е и посланието на всичко събрано в сборника?
П.С.: Цитирам точно изказването на примата в българската поезия Елисавета Багряна от нейно интервю, дадено при последното й посещение в Разград, защото думите на Багряна важат и за мен, напълно се препокриват с моите мисли. Често ме питат къде съм завършила Българска филология и не могат да осмислят отговора, че имам средно икономическо образование и специалност “икономист-счетоводител”.
С.Г. : Душата на поета е ранима, тя е опъната струна, от която се изтръгват акордите на словесната палитра от чувства. Ти обаче я определяш като “… душата ми Вселена”. Какво се крие в тази Вселена?
П.С. :Отговорът се съдържа в самия въпрос. Всяка Душа е една Вселена в умален мащаб. Всичко, което съществува в Космоса, се съдържа и в нашите древни, но непробудени още души, поради което се лутаме по неведомите пътеки. Животът е невероятна плетеница от преживявания, често граничещи с чудеса. Вярвам в Създателя, независимо как Го наричаме, разчитам на силния си дух и следвам гласа на сърцето. Поезията ме пречиства и зарежда, стихотворенията ми са отражение не само на лични преживявания – в тях пулсира целият свят. Предпочитам истината, спазвам триединството: мисли – чувства – дела, затова животът ми е изпълнен с трудности, но и със заслужени чудеса. Задавам въпроси, разчитам получените знаци-отговори, спазвам Вселенските закони и следвам Светлината. Убедена съм, че с упорито Добро се променя и най-голямото Зло, а всъщност – всичко е за нашето благо!
С.Г.: Какво мислиш за Божествената любов и поезията и има ли връзка между тях?
П.С.: БОГ Е ЛЮБОВ! Изричаме тези думи, но без да вникваме в тяхното съдържание. Тълпим се в молитвените храмове, палим свещи, целуваме иконите, пеем псалми, редим горещи молитви към Небето и все искаме нещо за себе си и своите близки. А какво сме дали преди това? Изпаднем ли в беда, неосъзнали грешките си, роптаем срещу нашия Небесен Отец, че не чува молитвите ни, недоумяваме: “Защо ни наказва?” Бог не ни изпраща наказания, Той е създал Космос от Любов, но нашата човешка, егоистична природа ни заслепява, не можем да оценим изконното си право на избор, причиняваме страдания и смърт. Любовта има различни измерения. Когато сътворяваме нещо с чисти мисли за благото на другите, влагайки Душа и Сърце, независимо за какво се отнася, ние повишаваме вибрациите на Любовта и облагородяваме Света с творчеството си. Преди години работех като библиотекар в квартал на Разград. Колегата Йордан Дяков често ми казваше: “Хубаво пишеш, но… да махнеш тоя Господ от стиховете си!” Той вярваше в Природата, но не проумяваше значението на понятието Бог. През 2007/2008 г. работех в Гърция. Колежка ми съобщи, че Данчо бил неизлечимо болен и му оставал малко живот. Добър човек е, запалих свещ и се помолих в църквата за неговото здраве. Когато се върнах в България едва го познах, от снажния левент бяха останали само кожа и кости. Не знаех как да го утеша и го подминах. След месеци пак се срещнахме, беше предишният мъж, сякаш никога не бе боледувал. След поздрава с широка усмивка ми каза: “Знаеш ли, бях вече пътник, но твоят Господ ме спаси“. Отговорих, че Бог бди над всички нас и не е нито мой, нито негов. Припомни ми нашия спор и продължи: “Ти ме накара да се замисля и когато бях на прага на смъртта си казах: щом Павлина вярва, че има Господ, защо да не повярвам и аз. Захвърлих хапчетата и се молех на Бог да ме спаси. Покрай тебе и аз му се доверих и ето, че оздравях без да пия и лекар-ства”. Признах, че и аз съм се молила за него. Гледах го щастлива и не вярвах на очите си…
Поезията е Божествено, прекрасно и тъй необяснимо Чудо, осеняващо ни свише! Само духовно прогледналите съзират Божествената хармония навсякъде. Поезията е слънцето и смисъла на Живота, който разгаря Огъня на вдъхновението.
С.Г.: В поетичния ти свят се създава излюзията за “небесен кръстопът”, за “отвъд дъгата”, за “звезден космос”. Какво е това място и вярваш ли, че то съществува?
П.С.: Според мен е невъзможно да се обяснява с думи поезията, както преливащите се багри в една картина, възприемани индивидуално от всеки, който ги съзерцава. Ако е плод на таланта, разбира се, всеки осмисля красотата й по свой оригинален начин, пречупвайки образа според нивото на своята духовна осъзнатост и естетическите си критерии. Винаги съм смятала, че истинското изкуство трябва да отразява красотата на човешката Душа и мъдростта на Сърцето. Когато запитали гениалния Моцарт: “Маестро, как творите толкова красива музика?” той отговорил: “Аз просто събирам звуци, които се обичат”. Може би и аз събирам “думички, които се обичат” и нижа стихове. Кой непрочел и книга, гризейки молива е хукнал бос през лукà, въобразявайки си, че сам “Бог му шепне на ушенце”, без елементарни граматически и технически познания? Истинската поезия не прилича на риболова – хвърляш въдицата и… хайде… наслука! Спомням си мисъл на големият български поет и мой сърдечен приятел Павел Матев: “Поезията е една овладяна лудост, която те придружава цял живот.” Всяка дума и метафора, вплетена в стиховете ми е истина, в която вярвам. Ако не беше така, нямаше да се родят и те. Като типичен представител на зодия “Риби”, родена в понеделник и дете на Луната, признавам и в стих, че “вися между Небето и Земята”. В Душата ми припяват щурчета, танцуват цветя и калинки, гонят се пеперуди, роят се звезди, прегръщат се Слънце и Луна, целуват се Небе и Земя, прелитат светулки, кръжат орли, реят се ангели и самодиви, преливат ведно реалният живот и приказките. Самата аз съм “цвят между зимата и пролетта”, “робиня бяла и принцеса”, “Риба-дяволица” и “Божия жрица”, “грешница и светица”, “жената с много имена”. Това не са само поетични образи, а частици от моята истинска същност, изстрадала всеки звук и метафора в реалния живот. А Духът ми се носи отвъд дъгата, над зенита… Кой казва, че “отвъд дъгата няма нищо”? В цветните ми сънища летя на воля, дори ми никнат криле и някой ден ще полетя наяве. В спомени, на Звездния Кръстопът, душите ни се срещат – отвъд дъгата.
С. Г.: Към кого или към какво изпращаш твоите “Писма до поискване”?
П.С.: Писмата “до поискване” са вградени в моите стихове. Дано достигнат до своя тайнствен получател, сърцето, и го докоснат нежните послания на Душата ми! Те знаят адреса на звездите и политат към небесната поща с крилата на бяла чудотворница:
Две думи напиши на лист хартия,
от него лястовица направи,
да полети вълшебницата бяла
към мене на крилца от Светлина.
Душата ми, за нежност зажадняла,
да стопли с двете думи – без цена!
С. Г.: В творчеството ти се преплитат и мотиви от българския фолклор – пишеш за “вода ненапита”. Как се утолява жаждата с такава вода?
П.С.: От извора с ненапита вода може да отпие само мъдрият, отговорът е в стиха ми:
Не искай Реката – ни капка от нея,
ведрò не търси, нито сал и верига!
Поспри се, послушай как в бездната пея,
Вода ненапита с Дух само се стига.
С. Г.: Поетът е потопен изцяло в своя свят, в който той вижда и преболява неща, които другите не забелязват, но му се налага и да живее, стъпил на земята в реалния свят. Ти как го постигаш това?
П.С.: Колкото и странно да прозвучи, благодарение на силния ми Дух не съм закотвена към Земята и това ме спасява. В материалния свят е сложно, винаги разчитам на Бога. Щастието е състояние на Духа, то е навсякъде край мен. Живея като Божия птичка, кацнала на клончето и неспирно си пея… Знам, че моят Небесен Отец ме чува и това ми е предостатъчно. Благодарна съм за всичко, което имам и се моля за благото на Света. Мечтите и чудесата се сбъдват, заплатим ли цената, нищо не идва – случайно и даром!
С. Г.: Усещаш ли в себе си силата на природните стихии и поезията ти подчинява ли се на тях?
П.С.: Разбира се, самата аз съм неукротима стихия – “Луда Река”. Поезията е част от мен и начина ми на живот, отразен в моите стихове. На премиерата на антологията ми в София поетесата Надежда Захариева ме представи, цитирайки думите на руския поет Сергей Есенин: “Роден съм едикъде си, едикога си. Останалото е в моето творчество.”
С.Г.: Преди години критикът Марин Кадиев при посещение в Разград е казал, че един ден градът ще се гордее, че в него е живяла и творила втората Багряна. Какъв е бил поводът за тези думи?
П.С.: Г-н Кадиев представяше книга на местен поет, не го познавах лично и затова ме изненада сравнението с Елисавета Багряна. Попаднал е на моя книга в Пловдив. По настояване на поета Добромир Тонев, тогава Директор на издателство “Хр. Г. Данов” оставих 10 бр. от втората книга “Целуна ме звезда” в книжарницата към издателството, с молба да я подаряват, когато някой реши да си я закупи, за да го зарадвам. По-късно разбрах, че книгите са продавани, въпреки волята ми. След литературна среща в Пловдив г-н Кадиев ме изненада отново, поздравявайки ме с думите: “Вие сте българският Есенин.” Току-що се свързах с него по мобилния телефон и поисках разрешение да го цитирам, той с радост ми позволи, още си спомня нашите срещи. Включена съм в антология в Кипър с поетесите Елисавета Багряна, Дора Габе и Ваня Петкова. С Багряна ме сравни писателят и поет Венелин Митев, бивш зам. председател на Есперантския съюз в България, а също и журналистка от Радио Шумен. Благодарих им за високата оценка, като ясно заявих: “Предпочитам да си остана първата и единствена Павлина.”
С.Г.: Защо нарекохте новата си книга с любовна лирика “Дневник на сърцето”?
П.С.: На втората ми премиера в София в НМ “Земята и хората” поетът Иван Есенски представи цялостното ми творчество в антологията “Звезден Кръстопът”, като я нарече “Дневник на Сърцето”. Много ми хареса и той ми позволи да използвам заглавието за предстоящата нова книга с любовна лирика. Стиховете ми извират от Сърцето и не бих избрала по-точно определение за творчеството ми, както каза и самият Иван Есенски.
С.Г.: Как посрещате думите на поета Недялко Йорданов, че сте “поетеса от най-висок ранг”?
П.С.: В началото на творческия ми път похвалите ме притесняваха, не вярвах дори на писмата, които получавах от големите поети. И сега се чувствам неловко, когато се налага да цитирам високите им оценки, които ме задължават още повече да бъда все по-взискателна и прецизна към всяка моя дума и публикация. Радвам се, че ме подкрепят талантливи творци и стойностни личности и ставам още по-отговорна. Благодарна съм за всяко изказано мнение и очаквам градивна критика. Пазя писма от поетите Павел Матев, Евтим Евтимов, Стефан Цанев с подобни оценки. Дамян Дамянов, Валери Петров и много други български поети също споделиха с мен незабравими слова, който предпочитам да запазя като скъп спомен от личности, отишли си вече от този свят. Недялко Йорданов написа рецензията за цялостното ми творчество в навечерието на първата ми премиера, но поради сериозно заболяване не дойде в Разград и тя беше прочетена от негово име. Суперлативите породиха неоснователни съмнения в някои колеги, че сама съм си я съчинила. Но филмът, направен от телевизията, представянето ми лично от Н. Йорданов на премиера в София и удостояването ми с приза за поезия в националния конкурс “Голямата книга на малкия град” в Бургас – усмириха духовете.
С.Г.: Какво ще пожелаеш на читателите на в. “България СЕГА”?
П.С.: Скъпи сънародници – граждани на света, нека нашият слънчев ген ни пречиства духовно и води все напред и нагоре! Да сте живи и здрави, влюбени и обичани, сейте семената на Истината и Мъдростта!
БЪДЕТЕ БЛАГОСЛОВЕНИ!!!
ПРЕГРЪДКА
Сърцето ми е диво, полско цвете,
не го преплитайте с венец от рози!
И галят го, и кършат ветровете,
а то лети над прашни коловози.
Все към безкрая влюбен поглед рее,
пулсира в него слънчева жарава.
Сърцето ми за вас неспирно пее…
Прегръщам ви с Любов и незабрава!
Разговора проведе Снежана Галчева – председател на
Салон за българска култура и духовност – Чикаго /САЩ/
в. “България СЕГА”
