Писателят, кинодраматургът и човекът Анжел Вагенщайн
ДЖЕКИ ДО АНДАСАРОВ
Здравей, мили стари боецо от нашия полк!
Отначало не познах гласа ти по телефона – не беше оня, познатия мек глас на добрия човек Петър Андасаров, някакви, сякаш изтръгнати с мъка гръдни звуци. Но нека това не те притеснява, братко – гласът на писателя звучи и когато са му го отнели. Пък и моят слух е на половин работен ден, тъй като лявото ми ухо е в безсрочен отпуск. Може би поради трайна безработица – защото отдавна отляво не се чува нищо ново и свежо!
Разбрах все пак, че искаш да ми зададеш някакви въпроси. Нямаш проблем, брато, питай каквото си искаш. А аз пък няма да ти отговарям, става ли? Или пък ще ти отговарям, но усукано и с дискретно забравяне какъв аджеба беше въпросът – тая дисциплина съм я учил в Парламента.
От друга страна пък, ако трябва да съм искрен, твоите въпроси силно ме притесняват. Защото ти уж питаш, пък всъщност оценяваш. И оценките ти са такива, че аз се огледам дали зад гърба ми не стои някой друг, за когото се отнасят. Бих ги приписал, например, към хвърчащия човек Валери – нашия Валериан Нисимич. Така го наричам отколе, защото все ми напомняше – лека му пръст! – на цитат от чеховска пиеса. Такъв мек и добър, и летящ на педя над земята, и надарен с всичкия талант на света!
А аз кой съм, питаш. Ами да го формулираме така: случайно генетично отклонение от поколения бедни пловдивски евреи-тенекеджии. Те владееха българския като всеки среден българин, но помежду си разговаряха на ладино – онзи старинен испански на бабите ни, които за такъв кратък срок като петстотинте години от прогонването им от Толедо. При реката Тахо, така и не научиха български във Филибе, край брега на Марица. Случва се: казват, че в Албания имало български села, където и една вода на албански не можеш да си изпросиш!
Та така с мен – като съм, както се казва, с две леви ръце и не умея да правя кюнци, ударих го на литература. Нали човек все с нещо трябва да си запълва времето! Но преди литературата, като по-късно придобит порок – подобно на алкохола и цигарите, на 10-12-годишна възраст, след нашето завръщане от Франция, където бяхме емигрирали, защото на баща ми му беше писнало да го арестуват през седмица, се захванах с политика. Или по точно – с тайнствени и запретни деяния, които считах за политика. А тази, с извинение политическа дейност, се състоеше в четене и предаване „другиму“ на нелегалния вестник „Работническо дело“, печатан на каквато падне хартия из незнайни мазета. Защото баща ми беше комунист – ама от най-крайните, от най-отчаяно левите. Членуваше в пловдивската ВО, военната организация на партията, заедно с другаря – д-р Александър Пеев, по-късно презрян ренегат, предал идеята срещу едно депутатско място в Парламента. А още по-късно разстрелян като резидент на съветското военно разузнаване, под кодовото название „Боевой“. Гордея се, че като дете съм го яздил, тоя Боевой, в превърнатото в следствен затвор и легендарно с инквизициите си Маразлийско училище. Бях пуснат вътре по молба на майка ми срещу кутия цигари, за да се запозная с баща си. А другарят Боевой ме забавляваше, като ми се правеше на конче!
И хвала на баща ми, бай Раймонд тенекеджията, че държеше и аз да се приобщя към пролетариите от всички страни, които трябваше да се съединяват, както призоваваше най-горе вляво нелегалното „Работническо дело“ Тогава се научих да не питам кои са тези хора, които нощем идеха у дома и си споделяха нещо със шепот, и защо у нас пренощуваха непознати с окървавени превръзки на главата, които изчезваха преди още да съмне. И всякакви такива, но на улицата, сред другите деца, играех на ашици и се правех на ахмак!
Това не бяха безсмислени уроци – баща ми си знаеше партийния дълг и упорито подготвяше моята бъдна роля в Световната революция. Защото години по-късно, за да се правиш на ахмак, виснал надолу с главата пред „суперполицая“ Никола Гешев, пребит и обливан с кофи вода, се изискваше трудов стаж, трупан още от босоногото ми пловдивско детство!
И за да няма недоразумения, свързани с твоите преувеличени и твърде щедри оценки, които са далеч от „сивата шаечна правда“, ще ти разкажа малка, но многозначителна историйка. Тя е свързана с едно пътуване до Тбилиси, по повод премиерата на грузинския телевизионен филм по мой сценарий „Клоун и дим“. История за деца в нацистки концлагер, за един клоун, който във въображението на дечурлигата превръща бараката в пищен новогодишен цирк и за нечовешката същина на нацизма. Марсел Марсо, ако го помниш, великият френски мим, прояви готовност да участва като копродуцент и изпълнител в тази весело-тъжна история, но по причини, които не разбрах, грузинците предпочетоха да си го заснемат ами, със собствен клоун. Така с жена ми се озовахме първо в Москва, където по традиция посетихме моя мил и незабравим учител по кино и по живеене Лев Оскарович Арнщам – ближайши приятел и душеприказчик на Шостакович. Та Льова Арнщам, провождайки ни на прага след като поседяхме по руски „на дорогу“, ми каза: Анжелка мили, ще видите една очарователна кавказка страна. Ще седите на трапези, каквито не сте сънували. Ще чуете тостове, каквито само грузински тамада може да измисли. Той ще ти каже, скъпи Анжелка, колко си велик, колко си надарен, какви прекрасни неща си написал, ще те съизмерва по величие с Казбек. Съгласявай се с него, не го оспорвай – то си е в грузинския ритуал. Но ако настоява, че си Шекспир, не му вярвай!
Та това исках да ти кажа, драги ми другарю, за да ми е леко на сърцето. Уви, не съм Шекспир, нито Хубавата Елена, нито дори някакъв си Молиер. Просто Джеки из Болгарии, който високо те цени, дорогой товарищ Андасаров.
И така, браток, неусетно дойдохме до нещо, писано не от Шекспир и не на латиница, а на кирилица, но удостоено с високото звание поема – „Европа“. Нищо особено, честно ти казвам. Като се изключи екзотичната подробност, че е писана в килията на осъдените на смърт в Сливенския затвор, където осем души, натъпкани в една единочка търпеливо очаквахме да бъдем обесени. Лично аз тръпнех за този сюблимен момент 123 нощи, защото бесеха само нощем. А на 124-та нощ се целувахме с едно войниче, което наричахме „братушка“. Ако искаш да го видиш, има го гранитен, точ в точ като на снимка, на Бунарджика в Пловдив.
Та в тази „единочка“, което ще рече килия за един човек, бяхме кога десетима недообесени, кога трима, а накрая – осем оцелели, заедно с още други къмто 110 „смъртници“, които излязоха от всички български затвори, невярвайки на очите си. Каквото ни е писано, такова – както казваше баба ми Мазал, което на иврит означава „щастие“. Да носиш такова име и да дочакаш този щастлив ден в живота си – твоят внук Джеки жив! Но това е друга тема из областта на юдаистката мистика.
Тази „Европа“ при обиск в килията беше открита и конфискувана, а аз – окован в трийсеткилограмова верига, с чиито героичен звън будех половината затвор в продължение на цял месец. Учудва ме, братко Андасаров, че не си я чувал – след Девети по памет я възстанових горе-долу, и тя влезе в репертоара а кажи-речи всички „говорящи хорове“ – моден навремето следвоенен жанр. Иначе малко неука, твърде бойка и патетична, но иначе в килията на смъртните без патетика трудно се оцеляваше!
А сега малко за киното (една много добра журналистка навремето беше написала щедра монография, посветена на моя милост, под заглавието „Живот като на кино“).
Та малко за живота ми ако не като на кино, то в киното.
Питаш откъде ми е тази страст. От този твой въпрос със завист разбирам колко си по-млад от мен! Та киното беше страстта на живота за цели поколения – във времена, когато нямаше телевизия, а радиото едва прохождаше. Или както казваше майка ми, когато успявах да изпрося 4 лева за Ученическото кино на ул. „Стефан Караджа“ в София – там, където днес е телефонната палата. „Пан и кино!“ – мърмореше тя, което на испански означава “Хляб и кино“. Това беше чудесното време на Чаплин, Лаурел и Харди и братята Маркс, когато във филмите индианците бяха лошите, а белите – героични, красиви и великодушни. Тогава баща ми ме заведе и на първия съветски филм в кино „Модерен театър“ на бул. „Мария Луиза“ – „Пътният лист на живота“. Това се оказа пътен лист и на моя живот – участвах като автор в заснемането на две дузини игрални филми у нас и в чужбина, и на още толкова документални и анимационни ленти. Някои от тях стойностни, други – не толкова. И ако имам повод за тиха гордост, той е, че по мой сценарий е заснет ПЪРВИЯТ игрален филм на българската държавна, социалистическа кинематография – „Тревога“, който донесе на България и първата международна награда. По-късно упорито се трудих и падах честно като работник – ту ме изключваха от партията, после ме връщаха – винаги с деликатното извинение – „партийният му стаж да се счита непрекъснат“. А аз довлачих за родното киноизкуство доста награди – от Кан, Акапулко, Виена, Москва, Единбург, Берлин и още фестивални градове, включително букет Златни рози от Варна. Но това е скромен повод за гордост – защото киното е колективно изкуство, много и много люде влагат в един филм своя труд и талант. И ако за нещо няма да престана да болея и да се възмущавам – това е пълното и все по-безнадеждно пренебрегване нуждите от добра литература, без която не може да се направи добър филм! Сякаш да напишеш сценарий за киното (кой идиот в Холивуд е измислил тази дума за означаване литературната ОСНОВА на филма!) – като че тя е равносилна с написването на сценарий как да протече гергьовския военен парад, или посещението на поредния брюкселски бюрократ!
Преди по-малко от месец бях в Берлин, по повод премиерата на един пълнометражен американски документален филм, посветен на мъките и страданията грешнаго Анжела – „Анжел Вагенщайн: Изкуството като оръжие“. Създаден е в Ню Йорк от добронамерени и очевидно леви кинаджии, посветен на социализма в киното и неговите крушения. Та по повод премиерата, централният берлински вестник „Дас нойе берлинер цайтунг“ публикува обширна статия за моите филми, като на първо място поставя „Звезди“, който според автора и досега оставал най-добрият филм за холокоста в панорамата на световното кино. Казвам го, драги Андасаров, за да знаеш, че има още един, който, макар и на немски, мисли като теб за този филм, което ме изпълва с тиха и нелишена от суета гордост! И предлагам тук да спрем за киното, какво ще кажеш?
Бихме могли да поговорим и за романите ми, издадени на всички световни литературни езици – от френски, английски, немски, руски, италиански и испански до китайски, с различна съдба и оценки. Но това е голяма и важна тема, която засяга не само мен, но и теб, и съюза ни, и цялата ни съвременна българска култура: стръмна пътека, по която днес трудно ще изпълзим. Пък и нека оставим малко теми за бъдните ти книги – пред нас са блеснали житата и имаме още толкова много недоизживени години и неизприказвани приказки!
Бъди здрав, високо ценя нашето приятелство!
ДЖЕКИ
И стана това, което никога нито бях предполагал, нито пък очаквал – уж не разговаряхме в наша среща, а разговорът се беше състоял. Такова оригинално интервю, такъв журналистически разговор за първи път регистрирах в моите 57 журналистически и писателски години. Заслугата бе негова – на милия ми, всякога мил и драг на сърце ми човек – приятел Анжел Вагенщайн-Джеки. Нека щастливата Съдба да върви по петите му още дълги, ама наистина дълги години…
Автор и снимки: SOFIAPRESS.COM
Златка Вълканова
