Книгата носи в себе си интелектуални послания, от които читателят има жаждаща потребност
“Светлина над Мадрид“ е нарекъл поредната си книга Лъчезар Георгиев, дело на изд. АН-ДИ, С., 2019 г. За нея в предговора си авторът споделя: „Някои творби бяха преведени и поеха на английски език в авторитетни национални библиотеки. Наред с тях написах нови разкази и новели, някои вдъхновени от мои пътувания в чужбина, които успях да публикувам в печатни литературни и електронни издания. Така закономерно дойде и решението да подготвя нов сборник с разкази и новели. Тук читателят ще срещне и нови разкази, но и такива, към които се върнах след години и реших да им направя осъвременена авторска редакция, така че да звучат актуално и дори злободневно в динамичния и често объркан свят на днешния читател.“ Като се основавам и върху по-ранни произведения на Лъчезар, които познавам, уверено твърдя, че тук той е надградил собственото си творчество в нравствено-етичен и художествен план. Ще добавя, че някои заглавия са „стари“ само във времето на създаването им, а иначе те са неизменно актуални. Привличащи ни със съвременния ракурс на сюжета, изваян с детайлно познаване на избраната тема в реалностите на живия живот, но вместен в матрицата на авторовото виждане за битието. За неувяхващите морални ценности на обществото, идващи от дълбока древност и съпътстващи ни сега и в бъдещото време. Творбите са вместени в географските очертания на Португалия, Испания, Малта и България, като в центъра им винаги е поставен Човекът – щастлив или страдащ, обкръжен от приятели, или самотен; настойчиво търсещ личностното си „аз“, но търсещ и онзи, другия, с когото заедно ще изминат отредения им земен път. В рамките на повествованията е втъкан мотивът за доброто и злото, за смисъла на нашето съществуване, за любовта и взаимното привличане. За красотата, извисена над мимолетното, незначителното, пошлото. За себеотдаването в името на значими цели и на хармонията между разноезични люде, облитащи света по силата на предначертаната си орис. Много често в разказите ненатрапчиво, ала осезаемо, присъства нашият Създател. Слязъл отново на земята, за да носи утеха и да вдъхва на хората оптимизъм, от който те така много се нуждаят. Да им нашепва борбено смирение пред превратностите на съдбата, защото и след най-тъмната нощ настъпва светло утро. И да ги връща в лоното на вярата, която е най-изпитания във вековете лек за всякакви тегоби. „Да пием за Оногова, дето винаги се връща при нас – споделя старият Франсишку в „Лисабонският странник“ – а ние смъртните и грешните, все не можем да го познаем и възлюбим. Все не вярваме и се обърнахме едни срещу други, и станахме зли, агресивни, завистливи, а в гърдите си носим сякаш камъни вместо сърца.“ Струва ми се, че условно можем да разделим книгата на две части. Първата е с разкази и новели, а втората – обемната „Заветът на Енрике“, е вариант на излязлата малко преди това книга „Лисабонската наследница“. Всички творби в първата част – „Приземяване“, „Исусови ливади“, „Просякът, базиликата и Жоана“, „Среща в Кавала“, едноименният „Светлина над „Мадрид“, „Смъртта на старицата“ и пр., носят в лоното си идеята за хуманизма.
За извисяването на човечността над атавистичното начало, дълбоко закодирано в съзнанието ни откакто свят светува. За смисъла на цивилизационните послания, закодирани в красотата на старинните дворци, прекрасните паркове и неспирно жужащите големи градове. Животът, ако го обичаш, е навсякъде прекрасен и макар смъртта да е само негово продължение, тя може да почака. А когато дойде и нейният ред, „ще зачука камбаната, ще се провлачи плачливият й напевен звън като престаряла оплаквачка и ще напомня на живите колко къси са и земният делник, и завистта, и проклетата ненавист между хората, и ще звъни в ушите на всеки, дошъл от близо и далеч, че нищо никой не отнася със себе си там, в отвъдното – ни къща, ни земя, дето за нея се карат най-близки люде и довчерашни приятели.“ Но дотогава нека се радваме на битието. Нека като светла дъга над всички ни грее взаимната обич, а не притворството. Откритият поглед, а не свъсените вежди и другарски протегната ръка, вместо свити до побеляване юмруци. Лъчезар Георгиев е вещ психолог и отлично познава сложната душевност на своите съвременници. В разказите и новелите тя е вплетена в привидния делник, за да прерасне в изповед на типажите за вълнуващите ги проблеми и тяхното не винаги лесно решение. Понякога, както в разказа „Извънреден полет“, читателя се докосва до почти невероятното възкръсване на героинята за нов живот след привидната й кончина. За ново начало, избуяло над трудности и проблеми. И почти навсякъде теистичното и реалистичното се сливат в обща канава, върху която съдбата изписва предначертаните крачки на подвластните й човеци. Именно тя, съдбата, е онзи двигател на вечния житейски кръговрат, в потока на който цветно се сливат радости и скърби, надежди, очаквания, убити мечти и сбъднати желания. Нейният пулс мощно тупти и в новата книга на Лъчезар Георгиев. Усеща се в постъпките, начинанията и въжделенията на различни представители от нееднозначната гражданска пирамида и подрежда доминото на днешния ден. Също толкова противоречив и странен, както е бил вчера и най-вероятно – и утре. Антони Стоилов, Анета и Крум, Жоана, Станимир и Надя, доктор Елена Ставридис, Жельо, Радославов и останалите понякога изглеждат познати. Лица от тълпата, с която се сливаме и в която се разминаваме мълчаливи и анонимни. Но всеки от тях е малка вселена. Енигматична част от същността на времето, което населяват, градят или рушат, отричат или приемат безрезервно. Някои изглеждат изтънчени, други – грубовати и първични. Какво надделява в тях? Какво е важно за тях в храма на индивидуалното, съкровеното, несподеленото с никой друг? Духът или тленната обвивка? Трудно може да се направи обобщение, то всъщност не е и потребно. Защото всеки е моделиран така, че да не прилича на околните и в това е неговият чар. Но пък всички персонажи, поставени един до друг, съставят модела на човечеството такова, каквото е в ХХI век. Познато и все пак – винаги изненадващо ни с нещо ново. С поредната идея, крачка напред или с поглед, упорито вперен в миналото. Защо не сме еднакви? Нали всички сме създадени по образ и подобие Божие? Не сме ли само безкрайни песъчинки на брега, от лицето на който знайният финал отмива хиляди и хиляди наведнъж? Не, не сме. Защото всеки е роден с призвание за нещо, различаващо го от останалите люде. Защото ориста е строго личен „подарък“, който не можем да откажем и послушно вървим по предначертания ни път. Докато се срещнем на финала, отстъпвайки встрани пред идващите нови поколения…
Специално място бих искал да отделя на условната втора част – новелата „Заветът на Енрике“, съкратен вариант на излезлия по-рано роман „Лисабонската наследница“. Привидно тя е приключенско четиво с криминален привкус, а многоцветният сюжет се развива в Португалия с нейното атлантическо крайбрежие, красивата Малта и мамещото Средиземноморие. Но след прочита разбираме, че това е творба за каузата на съвременника от ХХI в. Попаднал в необичайни, екстремални ситуации, от които може да излезе с чест, или да бъде безвъзвратно загубен. Че хората продължават да се делят на добри и лоши и всеки, според обстоятелствата, прави своя морален избор. Красивата Ещрела трябва да спаси богатството на починалия си брат Енрике от нелоялни съдружници. В художника Андре девойката открива своя дълго чакан житейски спътник, съратник в начинанията и любим. Приживе Енрике създава завидна колекция, парите от която ще отидат за хуманни начинания. Дотогава обаче героите трябва да надмогнат редица митарства. В новелата Андре и Ещрела са наши модерни съвременници: мислещи, чувствителни, одухотворени. Носители на доброта, вплетена в древните библейски послания. Техен апологет е свети Павел. Като символ той се появява по страниците, споделяйки истини за смисъла на нашето съществуване. За божествената поява на човека и мисията му тук, на земята. Свети Павел е олицетворение на единството между минало и настояще, между физическото и духовното в същността ни. Истинска икона, пред която дълбоко се прекланят героите на творбата.
Новелата „Заветът на Енрике“ е сполучлива галерия от теми, несъмнено вълнуващи читателя. Преди всичко: къде е неговото „аз“ в живота, който водим, съотнесен към разказаното в творбата. Има ли още романтика? Достъпна ли е тя за обикновения човек и можем ли и ние да се потопим в магията й, макар и само чрез мечти? Къде да я търсим? А още – как да отличим ценното от фалша, благородното от пошлото, трайно значимото от мимолетното, сивото, обречено да отмре още в рождената си дата. И тук, както в цялата си книга, талантливото перо на Лъчезар Георгиев е изградило наистина запомнящи се характери. С благородството на мъжа и всеотдайността на жената, с взаимното им допълване по пътя на съвършенството. И с непоколебимото доверие помежду им, без което любовта би била непълна и с кратък живот, а романтиката може би ще нагорчава…
„Светлина над Мадрид“ е книга, която непременно трябва да бъде прочетена отново и отново. Тя носи в себе си интелектуални послания, от които читателят има жаждаща потребност. Носи светлина, мъдрост и вяра в позитивното на изгряващия ден. Носи и благодарност към своя създател. А това е най-голямата награда за всеки автор, нали?..
Автор: Георги Н.Николов
