Публикацията е последната част от текста “Свободният ловец сред лоното на словото” на Радослав Игнатов. Разделили сме комeнтарът му на няколко части, които може да прочетете на нашия сайт.
Радослав ИГНАТОВ
Промяната?…
… Когато представят апостол Павел нa съд за отклонение от израилтянството, той самоуверено казва: аз съм евреин от евреите, аз съм фарисей, равнител на бащините си закони и най-умният из евреите! След като не спират да го бият обаче, като християнин, той започва да се оплаква: “Стойте, какво правите? Аз съм римски гражданин!”
Апостол Павел търси спасение от римската цивилизация, която взе, че го осъди на смърт. Осъди го на смърт и придаде друг смисъл на живота му, оплоди го – убиха го в Рим, където издигнаха храма “Свети Павел”. А това е началото на нова цивилизация.
И Атила умира, и него погребват тъй, както подобава на времето: пресушават Тиса, полагат в гробницата му съкровищата, конете, жените и военачалниците му. Но Тиса потича отново в руслото си и от Атила не остава следа. Защото не носи нравствени закони. И не само зарад това: той просто не е потърсил една стъпила здраво на краката си цивилизация, до която да застане, за да има смисъл живота му…
… Струваше ми се вече както никога досега, че винаги съм стъпвал върху терен, който не е съществувал никога под нозете ми. Ти винаги си правил като децата, казах си един ден. Цял живот си играл с опашката на змията, а чак сега се сещаш, че тя има глава…
… Не познавам занимание, сподирено от толкова неблагодарност и злоба, каквото е талантливото писане. Там ти работиш сякаш само за да предизвикаш съпротивата на посредствения ум. Случва се и така, че възбуждаш към себе си омраза у хора, чиято единствена съдбовна заслуга пред човечеството е, че са се научили да четат, при това – понякога доста неправилно.
Мегаломанията, самомнението, грандоманщината погубиха много от онези край мен, които в стремежа си да докажат, че правят изкуство, затриха много народ покрай себе си. Животът им се оказа достатъчно дълъг, за да ги убеди, че изкуството им не е вечно. Движени от инерцията, с която се бяха сдобили по време на надвикването си с другите, в днешни дни те продължават да скъсяват дните и часовете на оцелелите след мощните им изяви, но никой вече не им обръща внимание. А те? Срещали били неразбиране!…
… Усетил вече веднъж, че е сбъркал посоката, от висотата на лъжовния връх, прахосал цялата си житейска енергия, за да достигне до заветната слава, вместо да търси вината за безсмислието на своя живот в собствената си личност, човек винаги е склонен да сее огън, болести, смерч, вражда, омраза и погибел, за да накаже околните зарад опропастения си от самия него живот. Но сама по себе си, пропадналата надежда не е страшна. Смъртоносна е нейната надпревара с останалата част на света. Тя не ще равенство. Тя винаги иска победа.
… Тези ми размисли не ме обнадеждават особено.
Никога не съм бил конюнктурен човек, за писател – да не говорим. В световната литература в момента печелят пет, шест автори. Някои от тях са сериозни мислители. Дори да си гений, в България от писане никога няма да спечелиш пари. Поради много причини, включително и тиражите. Смущава ме обаче едно единствено нещо: за българската литература в момента се подготвят нови канони. Гласят ги онези, повечето от които не успяха да влязат в предишните. И ги гласят по абсолютно същия начин, както се правеха преди двайсетина, трийсет години. А в изкуството няма законодатели и началници, които непрестанно да съчиняват поднормативни актове и добавят нови към установените вече условности. За всички тях сега е удобна позата на обвинители към не кой знае колко далечното минало, забравили своето собствено минало битие. Те дълго ще тичат пред вятъра в опити да извлекат политически дивиденти и да се представят като активни борци за граждански права. Ето как се постига новото неразбиваемо статукво. Как обаче да се постигне хомогенна в културно отношение държава?
Колкото до читателския прием, не знам. Засега бих бил радостен единствено от това, книгите ми да стигнат до своите читатели. Нека те преценят. Завоювал съм си правото да говоря така: не помня вече колко поколения лъжепророци съм преживял и имам право на болка…
… Банална и всеобща е истината, че колкото повече се модернизира едно общество, толкова повече се увеличават рисковете за съществуването на това общество.
Традиционното обучение в училище се заменя с тестове, книгите – с телевизия, съпрузите: с временни партньори в живота. В индивидуалния си развой човекът бе вече станал архитект на социума от невежи егоисти, които нямат нито творчески потенциал, нито позиция по някакви въпроси, нито желание за създаване на поколение. От друга страна обаче всеки беше започнал да проявява особено изострена чувствителност в изискванията си към държавата: според него именно тя беше длъжна да му осигури онова справедливо общество, за което самият той всъщност нямаше никакви лични амбиции да прояви каквато и да било борбеност.
… Разбира се, не бива да се забравя – още по-малко, да се отрича постоянното призвание на американската култура да открива нови герои. В края на отишлия си и началото на новия век сполучливата находка на литературата в това отношение, а после и в киното беше открит новият мъжки типаж, който доста успешно съчетаваше три трудно съчетаеми елемента в цялостната световна литература до това време – неспокойствието, чувството за уязвимост и несигурност, и успехът. В пищното изобилие от книжнина, сред авторите на която човек вече трудно може да регистрира особени авторитети, вече се отбелязваше един особен вид другост: идеята за weird, която препраща към едно усещане, което кажи-речи напоследък обзема всички ни и то е, че през света пробягва нещо като подземно движение: наред с чувството за един предстоящ край и едно предстоящо начало си пробива път вкусът към крайното, свръхестественото, неовладяемото, съдбовното, изкривеното, страховитото – път към нещата, които, доведени до дъно, се разкриват като противоположността на своята привидност, но така или иначе се оказват решаващи. Накратко “weird” е прилагателното, което определя това наше така неустановено и така тревожно време. Време, в което самоконтролът и рационалността вече не са достатъчни и в което изплуват желанието и заедно с него, страхът да се поставиш радикално на изпитание.
Въпреки че краят не се случи и началото не дойде, тази тема с необходимостта от авторски проникновения в дълбините на поставените от нея проблеми тепърва ще занимава съзнанието на съвременния човек. И ако вместо да прави новооткрития с давност отпреди век българският писател успее вникне във все по-развиващата й се в Европа същност, би могъл да разшири, да разгърне възможностите си: българинът отдавна го бива да се рови и вниква в тоталитарната двойственост на човешката психика, което предполага съставянето на формула за разрешаване на един от най-сложните в същността си проблеми на озовалото се в по-новите си измерения човечество.
… Все още бях млад, зъбите ми бяха здрави и не спирах да се опитвам да напредна. Потискаха ме подробностите, измъчваше ме всичко. После внезапно осъзнах, че героизмът, който ми предстоеше, трябваше да бъде забравен. Няколкото души, на които държах, стояха като на пост, загърбили целия свят. Обръщах се към вроденото им великодушие, към тяхната култура, доблест и благородство, към скромността и склонността им за саможертва, към българската им състрадателност. Исках да ми помогнат да съхраня достойнството си. Сдобил се бях с достатъчно основания да смятам, че нашият народ, който според думите на тогавашните властници навлизаше в най-златния от всичките си златни векове, се беше изправил с цял ръст пред света като духовен просяк. Но приятелите ми вече си имаха друго занимание: с пестеливи злоради усмивки, те очакваха несполуките на най-издръжливите свои връстници. Това бе отмъщението им към целия свят!
… Постигнали отдавна своите лични успехи в литературата и дивидентите си във връзка с тези успехи в предишната политическа конфигурация, някои от най-близките на сърцето ми хора в надпревара се втурнаха да се впишат и в новите властови структури. Погледнато отстрани, човек можеше да реши, че не знаеха какво вършат. Но не беше така, никак не беше така. Тези хора бяха изключително умни и е нямало как да не схванат смисъла на маньоврите, с които ги вкарваха във величественото представление, нито пък да не доловят, че както всяка пиеса, тъй и онази, в която се включваха, ще има някакъв край. Не знам, но аз не спирам да съм отвратен от това, че днес всичко изглежда така, сякаш още в онези години на ценностната си система и принципи държаха единствено слабите и объркани хора. А това не беше така, никак, съвсем никак не беше така. Явно беше обаче, че бездната на неизвестността, към която вървеше народа ми, все повече и повече се покриваше с тъмнина.
… Мина време, тъмнината обрастваше с паяжина, нещата се развиваха тъй, че населението на България вече не бе нация, не беше народ, за известно време то се превърна в електорат, за да претърпи после метаморфозите си и се превърне в учудена публика. Човекът вече се усъмняваше в истината, че всички войни, преживени от жадуващото мир човечество, са потвърждавали и доказвали правотата не на онзи мироглед на човека и обществото, който се отличава с широта, яснота, плурализъм, толерантност и демократичност, а на тесногръдството, ограничеността, расизма, дискриминацията и мрака. Слабостта, неактивността, реактивността във всичко, що се отнася до общото и излизащото извън границите на най-близките, моментните интереси – всичко това започваше да оформя основната характеристика на днешното общество като цяло, на поведението както на масата, така и на високостоящите групи. Най-важно обаче оставаше запазването и утвърждаването на основните черти, характерни за така наречения от социолозите базов тип човек, на структурите на неговите мотиви и ориентири, на очакванията и представите му за другите покрай него, на оценките и самооценките му. Всъщност това е образът на адекватния по установка и винаги към всичко адаптиращ се в реалното си поведение човек. Привикващият човек. За него като че ли в света никога нищо в живота не се променя. Въпреки това, той е непрекъснато недоволен. При цялото си недоволство обаче, той продължава да бъде несамостоятелен и асоциален, брани се от най-близките покрай себе си, изолира се, няма земна сила в света, която да го накара да организира живота си. Неговото спасение, неговата надежда, упованието му е във властта, срещу която неспирно мърмори.
Наред с тази пасивно недоволна от всички съществуващи вече две десетилетия и половина власти, в част от общественото пространство се формираше една количествено незначителна, ала социално важна група от хора, печелещи още от времето на горбачовата перестройка – до ден днешен: времето на „прехода”, времето на така наричаната все още „промяна”. Едни от тях сполучиха в бизнеса си благодарение на запазените връзки с остатъчните разпределителни механизми на предишната система: държавни организации и полудържавени предприятия, сраснали се с държавната власт. Други успяха да запазят местата си, да влязат или да се внедрят в същата тази власт, да заемат позиции в свързаните с нея и подкрепящи я с бизнеса си бизнесобединения, банки и медийни структури. Независимо от произхода на своето благополучие, този контингент се отличава с висока лоялност към действащия режим – при пряката си зависимост от него. Този контингент е корумпиран в най-високия смисъл на думата. Приносителите му отдавна са овладели тънкостите на вековен интернационален опит и по същия начин, както държавата, се стремят да контролират все по-твърдо и по-твърдо обществената система, процесите на комуникация между ресурси и ценности, между благата и услугите в нея. При това, споменатите подгрупи от социума нямат основания да са недоволни от начина си на съществуване и по всичко личи, че имат основания да гледат с оптимизъм към бъдещето си – с надеждата и очакването, че или днешната композиция от управляващи клики и източниците на доходите им няма да претърпят значителни промени в близко време, или самите те ще успеят да се вместят в каквото и да било евентуално по-нататъшно управление в страната. Според мен това е и единственият стремеж и на двете социални групи: да не изпаднат от съществувалото близо две десетилетия и половина статукво в обществената формация. За здравеопазването, образованието, науката и културата, пенсионерите, бездомните, за онези, които са под граничния минимум на фиксираната за страната ни бедност; за циганите и останалите извън борда поданици на днешна България, и двете посочени категории хора нямат никаква грижа, да ги мисли „държавата”!… Но България не е механичен сбор от непредсказуеми политици и ниско подстригани гангстери, артистични митничари, нискостеблени ръкопляскащи и бързоподвижни катунари.
… Демокрация – да. Европейски съюз – да. НАТО – да.
Осъзна ли обаче българският писател границите на собственото си мислене, които сам си бе причинил? Усетил ли беше пораженията от властта, с която злоупотребяваше десетилетия наред? На този въпрос отговориха още 90-те години на миналото столетие: Не. Същият отговор продължаваше да обтича реалностите в литературата и през всичките десет години от началото на ХХІ век. А през това време се случиха три „епохални” неща. Първо, светът, доколкото му беше възможно, от биполярен, неусетно се беше превърнал в унитарен, за сметка на което заживя с усещането за несигурност, а войната излезе отново на мода. Второ, Европейската конституция се състоя в един твърде компромисен вариант. Трето, избухна Световна икономическа криза, която упорито се загнезди в Европейския съюз и изкара наяве недъзите на досегашното негово състояние.
… Пиесата продължаваше да се играе с постоянен успех, ала действащите лица в нея не биваше да забравят следната заложена още в сценария й конструктивна грешка: в сегашните времена на динамика и тотално планетарно политическо непостоянство, реалността – не само в бъдеще време, а и в самото настояще, за секунди вече е спомен. Светкавичен спомен от настоящето, в настоящето – за настоящето. Една от причините за това е, че тези години бяха самия знак на болката от „промяната” – особено за страните от някогашния „социалистически” лагер. И ето го парадоксът: ако не го прави безкрайно, болката спира Времето. Ще направя и заключението от твърдението си: болката спира не само Времето, болката спира „промяната”. Освен това, продължителното човешко страдание и спрялото, обозримо за съзнанието Време водят до отчаяние, следвано винаги от озлобление. А отчаянието и озлоблението са изключително истински преживявания – те се допълват и в даден момент стават едно. Каквито и да са процесите, за да се стигне дотам, те са предизвикани винаги от липса на творческо въображение.
… Когато взаимовръзката между елементите от кипежа на сенки в цялата бъркотия на нещата край нас е прекъсната и ако нишката все още е здрава, но се дължи на самомнението, егоцентризма, залъчеността, безхаберието, алчността да надделееш над всички останали на всяка цена, ти се възправяш сред хаоса, който сам си създал, а после неизбежно търсиш помощ отвън. В термодинамиката турболентното движение на въздушната маса отдавна се е превърнало в постъпателна сила, която кара самолетите да летят. Благодарение на човешкия мозък. Хаосът в гъмжащото наоколо многолюдие също е овладяем, единствено от човешкия разум.
Разумът, неотменната част от таланта. Талантът, с хармонията, целостта и стила си. Най-вече, с умението да разбираш не само света, но и необходимостите, страстта и желанията на най-отдалечения от теб планетарен човек. Било е.
Да живееш, значи да подпомагаш природата. Да подпомагаш природата означава да се усъвършенстваш. А за това трябва стил. Стилът е характер, при това, добрият стил е добър характер. Добрият характер винаги е дисциплиниран. Дисциплинираният човек е по-цялостен, по-приветлив, по-умен, по-пъргав, по-действен, по-благонравен.
Човек не винаги успява да бъде дисциплиниран. Едва хванал намордника на възможности и стремежи, на него му предстои да се огледа наоколо. И току-виж конят се уморил, каручката захване да скърца; ситни отпреде ти някой до магарешкия си впряг, притиска те друг в шанеца с празен файтон; лъскава лимузина надува отзаде ти мощни тръби; возила, натикали род и отечество в брониран търбух търсят по-широчко място за показ и те; колоездач се сурне из суматохата, пешеходец страхливо ще се озърне, да приветства с богоподобни печални очи и той шумотевицата; военна колона обзема отнейде слуха ти…
Върви този калабалък, ти си мислиш, че произтича донякъде от прозата на Йордан Радичков, но той никак не произтича от прозата на Йордан Радичков, а нейде из глъбините на българското нещение за знание, може би и изсред пещерите на нещението и незнанието на целия свят. Ниже се тази навалица и хич й окото не мига, че всичко живо край нея и то неотстъпно преплита нога по петите на своята цел, като при туй целта му е най-важната от всички важни цели в света, включително и глобалната цел на света като цяло. В това шествие, ако претъпчеш някого, ще има отпосле да плащаш до Второ пришествие; да се оставиш мърцина, да минат през теб – не върви. Отпускаш юздите, изчакваш да се пооттече този Божи добитък, този поток, опъваш ги сетне до скъсване, всеобщият ритъм ти го налага. Чак когато поводите се скъсат и увиснат в ръцете ти, ти разбираш, че полза от тях като че ли кой знае каква никога не е имало и няма да има.
Как да бъде дисциплиниран човек в тази навалица? Къде? И защо?
Е, донякъде може. И си струва.
