Димитър Христов
Българската литература е отново на кръстопът и по-точно казано, разпъната е на кръст. От кого и защо, трябва да се запитаме и да дадем отговор. Иначе агонията ще продължи, а възкресението ѝ може да се окаже невъзможно.
Скандалите около редица литературни награди са сигнал за честото разминаване между реалностите в литературния живот и борбата за надмощие на различни, понякога алтернативни и воюващи помежду си литературни общности. Конюнктурността и субективизма при журирането в литературните конкурси са неизбежни, но доколко естетическите критерии играят роля, това оставяме на съвестта на членовете на журита и комисии. Проблемът е, че те не винаги изразяват собствените си професионални възгледи, а често робуват на лобистки и извънлитературни съображения. Това е особено опасно, когато в литературата ни се инплантират агресивно чуждоземни модели и щампи, с които се цели подмяна и подценяване на хилядолетния път на българската словесна традиция – от фолклора до днешните постижения на писателите ни. Разбира се, българското изкуство винаги е било отворено за благотворни влияния и взаимовръзки с други култури и литератури, но когато интервенцията на външните влияния застрашава изконно българското, истинските творци са призвани да съхраняват и развиват богатата ни традиция.
Върхът на айсберга – литературните награди – това е поводът да се гмурнем под повърхността и да видим причините за девалвация на художествените стойности, за пренебрегването на талантливите автори в полза на посредствени и бездарни самозванци и рушители на българското литературно наследство и съвременната книжовност. Кой има интерес от това?
Споровете, свързани с наградата „Иван Пейчев“ /и според мен, незаслужено дадена на автор, изкуствено фаворизиран/, взривиха мълчанието и толерантността на личности, които имат авторитет и принос към родната словесност и към естетическите и нравствените принципи в литературния живот. Масло в огъня наляха и някои медии, които сервилно и тенденциозно се опитаха да лансират тезата, че награденият Петър Чухов е неразбран и потърпевш от членовете от квотата на Съюза на българските писатели в журито. Едва ли кметът на Шумен е подозирал, че в добре подредения предварителен сценарий може да настъпи промяна. А опитът за промяна от страна на СБП беше не само за да се спази статута на наградата, а за да се спре обкичването с награди на един автор, който е под равнището на най-добрите кандидати за въпросния приз… Ясно е, че наградите не правят никого по-талантлив, но когато у нас има истински даровити поети, да се пилеят оскъдни средства и сили, за да се възкачват на първото място автори със съмнителни качества е кощунство.
Естествено е, че в годините на прехода българската поезия е поле на ожесточен сблъсък на критерии и влияния. Но нека да видим от какво са продиктувани различните тенденции и доколко те са литературни. За да не се връщам към времето на Иван Вазов, Пейо Яворов, Кирил Христов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов и пр., ще припомня, че именно в Съюза на българските писатели съществува онова необходимо естетическо и гражданско противоборство, без което няма развитие в изкуството и което е двигател на творческата енергия, на възникването и осъществяването на най-значимите идеи и произведения, образи и сюжети. Писателите се отличават не само със своята ерудиция, но и със своята емоционална натура. Затова увлеченията и грешките на редица ярки личности в литературата са довели и до ярки творби. Но защо Съюзът на писателите, който тази година отбелязва 105 години от своето създаване, е обект на атаки от страна на злостни недоброжелатели. Оказва се, че основната причина е в отстояването от СБП на национални и общочовешки идеали, проверени в различни епохи и то от обединени творци с активна творческа и общественополезна дейност, автори на литературни произведения, които не могат да бъдат пренебрегнати и които в литературния живот и в духовността на България имат своето трайно участие и принос. Опитът да се омаловажи или очерни дейността на СБП или на негови членове е обречен на неуспех, защото Писателският съюз обединява над 700 автори от различни поколения и защото СБП е плуралистична творческа непартийна организация, за разликата от възникналото през 1991 г. Сдружение на български писатели като придатък на СДС, призван да демонтира и ликвидира СБП, да обсеби литературните му издания, имуществото му и с девиза „времето е наше – с малко, но завинаги“ да наложи новия ред, новия прочит или аутодафе на всичко старо и ненужно според тези новатори-нихилисти. Амбицията им стигна дотам, че те си въобразиха как, заличавайки десетилетия от литературната традиция, ще изпъкнат със своя талант, без да имат конкуренцията на известните си предшественици, от които може би са пропуснали шанса да се учат на литературно майсторство. Тук трябва да кажем, че във време на бърза преоценка и пренебрежително отношение към близкото минало, именно в СБП се отнасят с нужното внимание и уважение към литературните постижения, които не биха били възможни без духовните проекции и приемствеността в литературата.
Но, за съжаление, някои от опитите на Сдружението на български писатели да осъществи демонтажа в литературата се увенчаха с успех, в резултат на който бяха отречени постиженията на поколения писатели, творили през втората половина на ХХ век, „кастрираха“ се учебниците по литература като се махнаха от тях, наред с идеологически обременените текстове, гениални творби на класици, които са възпитавали и поддържали народния дух и националната култура. Но какво значи „идеологически обременени“ – не е ли това част от миналото, от стремежа ни за национално и социално освобождение, не е ли това съдбата на българина, който в своите въжделения и нрави е бил и е такъв, какъвто е, а не какъвто искат неговите приятели и врагове да бъде. Не трябва ли преосмислянето на една епоха или на едно литературно дело да се прави както от съвременна гледна точка, така и в контекста на историческото време. Не допускат ли новите идеолози на промяната същата грешка на марксистко-ленинските стратези от сталинисткия период, които смятаха, че литературата е буржоазна или социалистическа и това определя отношението към съответните автори. Забравят ли те, че в условията на реалния социализъм, с преодоляването на култа към личността, а и по негово време бяха създадени върхови, емблематични творби за литературата ни. Защото талантливият български писател винаги е граждански ангажиран, а неговото творчество надхвърля стереотипите и утилитарните представи на властниците. И в крайна сметка основно мерило за едно творчество си остава талантът, завладял вниманието, интереса на читатели и ценители.
Без излишна носталгия, но с огромно огорчение от днешните бездуховни нрави, ще припомня, че никога, както по времето на социализма, българските писатели не са имали толкова добри условия за творческа реализация и възможност да живеят от литературния си труд. Не е ли показателно и това, че ярки дисидентски произведения не се пръкнаха, а инакомислещите, критичните пера бяха именно в средите на СБП. В онези години всички издателства, всички книжарници, всички медии работеха за българската литература. Да, те тогава бяха държавни. Но къде е днес държавата – нали именно под нейно ръководство още в началото на прехода се ликвидира държавността в системата на книгоиздаването и книгоразпространението, на доминирането на българската литература в медиите. Предателството отвътре се оказа удобно за хората, които искаха да заличат всичко, постигнато от народа ни и от интелигенцията и да се изгради пазарното общество, което да регулира цените и ценностите. Но кои ценности, когато новите стратези, учейки ни на морал, организираха „ликвидационни съвети“ не само в селското стопанство, но и в литературата, за да могат, след като промият мозъците на младите, да ги убедят, че по времето на социализма е имало само цензура, доносничене и партийност – и никаква литература. Да, по времето на реалния социализъм в България имаше грешки, спадове и възходи в културния живот, но при гостуването си у нас видни западни писатели споделяха възхищението си и дори нескритата завист от възможностите за реализация на българските творци. И все пак, не носталгия, а зряла оценка на миналото е необходима. Защото „новият прочит на ликвидаторите“ в литературата ни е аналогичен на същата оная класово-партийна цензура, която не успя да наложи догматичност и схематичност на талантливите писатели, но нанесе вреда на творческия процес и беляза жестоко съдбата на не един и двама автори. Но днешните убийствени условия за живот и творчество на литературните таланти са несъизмеримо по-тежки в сравнение с онези от времето на социализма у нас. Сега около 1% от писателите съумяват да се справят някакси и да получат някакви хонорари и предложения за издаване или превод на тяхна книга. Останалите им колеги, между които има и по-талантливи от първите, но не така пробивни и комерсиални, се препитават кой както може. Стигна се дотам, че писатели си отиват от този свят с диагноза СИСТЕМНО НЕДОХРАНВАНЕ! Ще спестя имена на даровити творци, заради неудобство от близките им и паметта им, но не е ли това диагноза за цялото ни общество, за управниците, които през десетилетията на преход доведоха до такъв упадък България, че е срамно да четем статистиките.
Самообявилите се за глашатаи и ментори на новото в литературата след 1989 година продължават да ни представят процеса на забрана и отстраняване на опонентите си като деидеологизация, а именно това е нова идеологизация, но с цел лансирането на посредствени и бездарни автори и творби. Не е ли това добре платената отцеругателска функция на новата номенклатура в литературата, лансирана от десни интереси, отварящи широко вратите на всичко чуждоезично, на всичко небългарско. Не ви ли напомня това времето на гъркоманите у нас… и ако нямаше Паисий, а по-сетне Раковски, Ботев, Левски и т. н., сега щяхме да сме с фесове и да хортуваме само турски и гръцки. Днес англоезичието е на път да захлупи нашата словесност, която е класическа по своето богатство и мисия на славянско и европейско просветителство и цивилизаторство. Колкото повече младите не познават българското, родното като изкуство, история, традиции и модерност, толкова повече ще странят, ще се срамуват и ще бягат към чуждото. Но МОДЕРНОСТ не генномодифицирана и отглеждана на чужда почва, а талантлива, ярка, естетически и обществено значима, с български корени, което значи национално обагрена.
Моделът и амбициите на главните организатори и мислители на Сдружението на български писатели е привнесен отвън, той е антибългарски и затова, че лансира бездарни автори и писания като ги обкичва с хвалби, награди и медийна врява. Не случайно повечето от талантливите членове на Сдружението го напуснаха, както и други, които търсеха лесна печалба и слава, но се изпокараха помежду си, вдигаха скандали и се биха по кафенетата за награди и проекти и накрая обидени хукнаха да правят индивидуална кариера.
Тъжна е равносметката, че за почти три десетилетия Сдружението не успя да излъчи сериозни автори, с изключение на малцината бивши членове на СБП, които бяха привлечени от обещанията за нови и по-големи възможности за реализация. Под маската на антикомунизма, Сдружението се превърна от сборище на съмишленици на СДС, в тесен кръг на радикални автори с университетски титли и пагони. Те не постигнаха сериозно присъствие в литературата, но успяха да превземат чрез своите възпитаници и протежета голяма част от медиите. Ето как се наложи през всичките тези години новата цензура на самозваните лидери в литературното битие и тази цензура не е само политическа, тя е осъществявана от добре обучени и послушни съидейници. Жалко за протежетата и възпитаниците им, защото от тях трудно ще изпъкне писател. Защото писателят не търпи фалшиви догми и оказва съпротива, когато вижда истината в очите. Но ние свикнахме с наемниците в политиката и в културата, мисията им е ликвидаторска, на тях им плащат не да мислят, а да изпълняват нарежданията на благодетелите от задокеански и по-близки фондации и структури, поставили си задача за участие в новото преразпределение на света като един голям глобален пазар, който трябва да носи печалби на тарторите и невежество, слугуване и страдание за масите
Литературното образование, знанията по български език са сведени до минимум. Училищата, голяма част от университетите, Литературният институт на БАН, като добавим и електронните медии – всички са ерозирани от дебългаризация и липса на пари за смислени дейности за развитие на родната култура.
В СБП много преди 1989 г. зрееха и се претворяваха реформистки идеи, остро се осъждаха рецидивите на социалистическия модел. Но днес кой признава истината за постиженията на българската култура, икономика, образование и пр. в онези години, за които можем да кажем, че социализмът у нас, носейки белезите на и на положителните, и на опасните черти на политическата система, изгради не само материалната база на българската култура, но и създаде условия за активен литературен живот и литературна култура на цялото общество. А днес кой доведе народа ни до просешка тояга, кой девалвира писателския труд и обрече на глад творците! Защо апологетите на т. нар. демокрация не отговорят? Няма ли кой да им потърси сметка? Или чувството за вина ще бъде ловко заменено от тях с обвинения към онези, които изградиха нова просперираща България след Втората световна война.
Трийсет години ни занимават с политическите недостатъци и грешки на комунистите, без да се споменава за приноса и постиженията на онази България. Моето поколение много добре знаеше кусурите на обществото и още със своето съзряване търсеше формите и възможностите за промяна. Но не такава промяна като днешната. Дори най-елементарното позоваване на теорията за конвергенция е достатъчно да ни подскаже, че промените в България бяха неизбежни, но се осъществиха порочно, грабителски и съсипаха икономиката, селското стопанство, културата, образованието и т. н.
Затова е смешно и тъжно, че днес има автори, които се ровят в кофите за боклук на постмодернизма, за да прикрият политическата си мимикрия и бездарието си. Кой да ги спре! Читателите са отвратени от подобни писания и си казват: „Това ли е днешната литература – благодаря!!! Повече няма да посегна към български автор!“ А години наред награди и субсидии се връчваха точно на такива драскачи. Да ни е честита постмодерната реалност в литературата – тя е оправдание за всичката посредственост и неграмотност, която не понася нищо истинско и талантливо. Псевдомодернистите вероятно са удобни на властта, която предпочита техните халюцинации и недомислици, вместо талантливи произведения. Е, господа на несъстоялата се модерност. Като правите демонтаж на нещо огромно и красиво, защо го заменяте с жалки и нескопосани човечета, озлобени, че не ги разбират и че елитарното им изкуство не е за плебеи. Процъфтяването на чалгата е отлична алтернатива… Това ли е съвременният модел на българската литература и култура! Не! Култът към другостта може да бъде допустим само с нов по-висш модел, с по-талантливи творци, с повече грижа за българското и общочовешкото, за социалната справедливост и нравствените устои.
Голяма част от творците в Съюза на българските писатели изповядват истински демократичните принципи и създават своите творби – стихове, разкази, романи, литературна критика, есеистика и публицистика, пиеси, киносценарии и пр. като отстояват с гражданска съвест и отговорност мисията си. Затова апологетите от Сдружението хвърлят кал по Съюза, но той не е казионен. Казионно е Сдружението, защото обслужва тяснопартийни и псевдоелитарни интереси.
Нека припомним, че у нас, поради скокообразното развитие на културата, продиктувано от историческите превратности, различни западноевропейски и други направления, тенденции и влияния са се възприемали и използвали с по-голямо или по-малко закъснение. Но големите ни писатели със своята ерудиция и с талант са дали своя български принос към тяхното обогатяване. На фона на европеизирането на литературата ни в началото на ХХ век, днешните постмодернистични експерименти са псевдоавангард на нихилисти, загърбили голямата традиция. Защото и Пенчо Славейков, и Яворов, и Гео Милев и всички модернизатори и европеизатори на книжовността ни след тях не се откъснаха, не пренебрегнаха, а използваха натрупания духовен опит, за да създадат нещо ново и непостигнато до този момент. Но и във формата, и в съдържанието те не избягаха от изконното българско звучене, от образната система, метриката и стилистиката на българската мисловност и емоционалност. Те не копираха чуждите конструкции и клишета, те бяха новатори в използването на похвати и изразност, дошли от чужбина, но облагородени и използвани по оригинален начин. И все пак, да не забравяме, че не глобалистичният дух, а националната специфика и език придават на всяка литературна творба яркост и неповторимост.
Когато беше създадено Сдружението на български писатели, си помислих, че ще има още една възможност за диалог и многообразие в литературния живот. Макар да съм убеден, че Съюзът на писателите обединява не само съмишленици, а множество тенденции и противоборства, от които могат да се направят десетки сдружения. Но дали диалогът е възможен. Самият СБП се реформира като професионална творческа организация, но понесе и тежки удари, които целяха очернянето на писателската съвест и памет, лишаването на творците от нормални авторски възнаграждения, от литературни издания и медии, от книжарници и пр.
В Сдружението на български писатели и до днес имам неколцина приятели, талантливи творци, с които съм в добри отношения. И продължавам да се надявам, че Сдружението ще излезе от състоянието на алтернативен конкурент и злостен агитатор срещу СБП, защото политическите илюзии и амбиции са до време. А горчивият опит се оказва неблагоприятен за всички творци на словото, независимо къде членуват. Нашите професионални и социални проблеми са едни и същи, а що се отнася до инакомислието, то е приоритет на всяка креативна личност. Важно е да се спрат опитите за политическо и властово манипулиране с литературните ценности, да се търсят начините за съхранение и развитие на литературата ни. А това предполага градивно партньорство на писателските общности в общественото пространство, в европейския и в световния културен процес. Проблемът на „българския казан“ все повече ни пречи, когато отпадат границите в международния културен обмен, когато българистите в чужбина са на изчезване и когато по витрините на нашите книжарници не можеш да видиш книга от български автор. Не е ли това цензурата, която ни наложи времето. Или „времето е наше“ за неколцина ловки фокусници. Но литературата е по-сложна, по-дълбока и по-трайна реалност и магичност от моментните фокуси и преображения, които след беглото аплодиране никой не помни.
Диагнозата на амбициозната псевдоелитарност в литературата днес ни отвежда към причините: несъстоялата се демократизация на обществото ни; смяната на едни идеологеми с други; пренебрегване и омаловажаване на приемствеността и националната традиция; отсъствие на национална доктрина и механизми за спиране на демонтажа и обезбългаряването на духовното ни пространство, за стимулиране на българския творчески гений, за консолидиране на дарованията, които са ярки индивидуалности и могат да бъдат противоречиви личности, но могат и да се обединяват срещу общото зло и за достойно участие в съграждането на съвременната ДЪРЖАВА НА ДУХА – БЪЛГАРИЯ. 105-годишната мисия на Съюза на българските писатели от Иван Вазов до днес е ясна и неизменна, затова нямаме право да мълчим или да се боим от проблемите, които са пред нас в резултат на необявената национална катастрофа, наречена преход.
