портрет на Николай Райнов
Николай Райнов не е единствената личност във фамилия Райнови, която заслужава внимание, но неговата колоритност със сигурност е уникална сама по себе си.
Всичко започва от Иван Райнов. Когато страната ни има нужда от Освобождение, той се включва в Българското опълчение, а в последствие и в Сръбско-българската война от 1885г. Вече освободената родина има нужда от културен и духовен възход, в който пък се включват те. Единият му син- Стоянсе прочува като керамик, а през 1955г. е признат като заслужил художник. Вторият, Николай, се развива двустранно, като художник и писател, и достига научно звание академик. На 2 май 1954г. той напуска своя земен път, но поради даденото от него на българската култура, заслужава своето почитане и до днес. Завършва духовната Академия, а след това и философия в Софийски университет. Също като баща си, изпълнява своя военен дълг към България, участвайки в Първата световна война, а след това завършва и Държавно художествено-индустриално училище.
За неговия живот е достатъчно красноречиво това, което самият той казва за себе си:
“Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…
Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.”
Нека акцентираме на това, че тези думи са отпечатани в Алманах “Жътва” от 1922г. Тогава той е едва на 33г., но въпреки тази възраст, се забелязва богатството на житейския му път. Създава усещането за дълъг живот и последвало асимилиране на целия път. Сякаш живота сам по себе си е нещо, което трябва да се изстрада. Обикновено, хората на поне двойна от тогавашната му възраст говорят по този начин, но това вероятно потвърждава закономерността за по-голямата чувствителност в хората на изкуството, следователно и техните по-фини възприятия.
сборници с приказки
Николай Райнов се извява в областите на поезията, белетристиката, автор е и на много културологични произведения за фолклора и етнографията. Издава и редица книги, главен редактор е и на две списания – “Зеница” и “Орфей”. Пише разкази, романи, професор по история на изкуството в Художествената академия, съосновател на Института за литература на БАН и негов първи председател. Бил е дори и главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Пътешествал е из света в страни като Египед, Индия, Сирия, Палестина и т.н. Прави изследвания на българската дърворезба и древната българска история. Дори се заема с изследването на всички надгробни плочи в Копривщица.
картина на Николай Райнов
Несмиримо дейна личност. Но с него не идва краят на фамилията. Гените са предадени на децата му – скулпторът и художник Боян Райнов и писателят Богомил Райнов. Така, целият 20-ти век е белязан от присъствието на тази фамилия в българският културен живот.
Автор: Пламен Михайлов
