Светът на Блага Димитрова е поетична амбивалентност между нежността на обичаща жена и бунтарския дух на непокорна и будна личност. Думите ѝ и до днес докосват със същата сила на философската си прозорливост. Всеки може да открие себе си в частица от тяхното откровение. Живота си тя изживява непреклонно, без да прави отстъпки в творчеството си в името на тоталитарни режими.
“Диря остава, когато се върви по неотъпкано.”
Днес отбелязваме 15 години от смъртта на поетесата, литературен критик и автор на романите “Пътуване към себе си”, “Урания”, и “Лавина”(екранизиран през 1982г.) Блага Димитрова. Автор с множество лица, които се менят през годините, но винаги искрена, винаги твърда в позицията си, независимо от промените, които се случват в душата:
Не търпят окови любовта и словото.
Свободата е единствен дом за тях…
Поетесата преминава през плахите възторжените трепети на любовта и възпяването на природата в своите ранни стихове… :
Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.
… За да се разгърне в по-късния си период в търсенията на модерната литература. Нейнят стремеж да превъплътят филофските размисли на XXв. в нашата литература тя осъществява ненатрапливо, без да утежнява излишно своя изказ. Напротив, тя постига въздушност и лекота, които разширяват и обновяват днешната българска реч.
“Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер… как бие с учестения ти пулс.”
“Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.”
