Когато Уинстън Чърчил е на около 40 години преживява сериозна кариерна криза. След провала на Галиполската операция (в съвременна Турция), която до голяма степен се счита за негов замисъл, Чърчил е премахнат от поста Първи лорд на адмиралтейството (май 1915). След оттеглянето си, става офицер в армията. Изцеден от властта и силно потиснат, той започва ново неочаквано хоби – рисуване.
„През най- трудният период от живота ми, само рисуването ме спаси”, пише Чърчил в книгата си Painting as a Pastime (Рисуването като развлечение) (1920г.).
За британския държавник това хоби се превръща в средство за отдих от напрегната му кариера и източник на наслада. В крайна сметка Чърчил създава 550 творби, което му помага да усъвършенства зрителната острота, наблюдателността и паметта. Вероятно артистичното му развлечение би процъфтяло още повече, ако Чърчил не бе насочил кариерата си в други области – световно известен писател, оратор и политически лидер.
Чърчил за първи път посяга към четката по предложение на снаха му, лейди Гуендолин Бърти, която също е художничка. В книгата си (Painting as a Pastime), той описва първия си опит за рисуване – ден в провинцията. Уплашен от бялото платно пред себе си, започнал да поставя светлосиня боя, за да изрисува небето, но не след дълго бил прекъснат от глазгоуския художник сър Джон Лайвър и съпругата му Хейзъл. „Картина! – възкликнала дамата – Но от какво се притеснявате?“. Взела една четка и с ожесточени удари нанасяла боята върху платното. „Хванах най-голямата четка – разказва Чърчил – и се нахвърлих върху жертвата си. Оттогава не изпитвам никакъв страх от бялото платно.“
През следващите пет десетилетия, Чърчил е изключително продуктивен. Рисува природни и морски пейзажи на чист въздух. И въпреки непрекъснатите си твърдения, че е само аматьор, той развива удивителен усет за изкуството.
„Неговият метод беше много прост – отиваше навън и рисуваше каквото види“ – отбелязва за списание Artsy, правнукът на Чърчил – „Той го правеше за удоволствие и не взимаше изкуството си много на сериозно“. Чърчил е любител предимно на маслените бои, поради тяхната лесна употреба и ярки цветове. „Просто да се рисува е голямо удоволствие“ – пише той – „Цветовете са прекрасни за гледане и изглеждат апетитно, когато изстискваш тубичката“
Чърчил поставял статива си на открито, за да улови пейзажите на своето имение в Кент, наречено Чартуел (Сега е отворено за посетители и все още е запазено арт студиото на Чърчил). Политикът-художник рисува и през пътуванията си до Египет, Италия , Мароко и южна Франция. Въпреки, че най-често предпочитанията му са към пейзажите, Чърчил не веднъж опитва да рисува натюрморт и портрети, с променлив успех. Картините му могат да се погледнат като поредица от интимни моменти – предпочитани места за пътуване, ваканции, членове на семейството. В крайна сметка, това което обединява творбите му е, че всички са позитивни и живи, усеща се радостта, която му е носело рисуването.
Чърчил е до голяма степен самоук и твърдо убеден, че формалните уроци по изкуство са игра на млад човек. Това, което той и съмишлениците му, любители на аматьорска дейност най-много се нуждаят, според него, е страст.
„Не може да се стремим към шедьовър“, пише той. – “Можем да се задоволим единствено с удоволствието от цветовете. Единственият начин, за да стане това е с кураж.“
Въпреки това Чърчил иска да подобри техниката си, по тази причина се учи от творбите на най-добрите художници за онова време. Той се възхищава на майсторите импресионисти и пост-импресионисти като Едуард Мане, Клод Моне, Пол Сезан и Анри Матис, и дори е известно, че пътуват до същите места, където те са рисували преди години, търсейки светлината и земята, които са доказано вдъхновяващи…
Светлите цветове вдъхновяват Чърчил. Той щедро използва светлосини и светлозелени тонове, ярко червено и ярко жълто. „Не мога да се преструвам, че се чувствам безпристрастен по отношение на цветовете“ – пише той в Painting as a Pastime. – „Аз се наслаждавам на ярките и светли цветове и искрено съжалявам кафявото“.
Картър казва за студиото на Чърчил: „Сякаш се разхождаш в калейдоскоп“.
Не е учудващо, че Чърчил се вдъхновява от живите цветове, след като често рисува, за да подобри настроението си. Той е страдал от пристъпи на депресия, които той сам описва като черно куче, което го гони през целия му живот. „Когато черното куче го достига, той намира истински комфорт в рисуването.” – обяснява Райли.
Картър отбеляза, че има връзка между най- трудните периоди в живота на Чърчил и обема на неговото творчество. Триседмичната почивка в Италия, след като е победен в изборите от 1945 г., е най- плодотворният му период.
Някои свързват уменията на Чърчил в рисуването с неговия забележителен талант да пише. „Той посегна към четката за рисуване по аналогичен начин, с това как взима химикалката за да пише реч.“ – каза Тимъти Райли, директор и главен куратор на Националния музей на Чърчил в Мисури. „Неговият блестящ ум, визията му, силата му на наблюдение го формираха като държавник, писател, читател и художник.“
Но неговият подход към рисуването и към писането са в противоречие. Докато рисуването е предизвикателство, писането се случва естествено. „В рисуването Чърчил беше енергичен ученик, докато с думите той винаги е бил най-добрият“, отбелязва Картър.
Въпреки че е възможно, умението му с думите и желанието му за рисуване да са били свързани. „Ние познаваме Уинстън Чърчил като велик писател и говорител – каза Райли. – речите му са едни от най-великите от 20-ти век и това, което той прави с думи, докосвайки хората, се опитва да направи и с цвят, светлина и сянка – нещата, които художниците използват, за да предадат послание, изобразят света, и предизвикат емоция”.
Сандис вярва, че благодарение на рисуването Чърчил е станал по-успешен лидер и умения за наблюдение и памет, които хобито е развило у него. Той посочва за пример битката на Великобритания през 1940 г., малко след като Чърчил става министър-председател, тогава той отива на първите линии, за да наблюдава британската отбрана.
„Мисля, че това е въпрос, който трябва да бъде поставен: дали живописта допринася за някои от решенията, които е взел в този критичен момент?”, казва Сандис (Самият Чърчил отбелязва паралели между ролите си на генерал и художник).
Въпреки че по принцип Чърчил рисува само когато има свободно време, все пак създава произведения и през Втората световна война. Това става по време на пътуване до Маракеш с американския президент Франклин Рузвелт през 1943 г., след Конференцията в Казабланка и представлява дипломатически акт между двете страни. „Това беше единствената картина, която той създава през войната. По късно е подарена на Рузвелт като сувенир от времето, което са прекарали заедно, кратък момент на спокойствие“, допълва Картър.
Картините на Чърчил не са революционни шедьоври, но ни напомнят каква радост и насладата, може да донесе рисуването. Чърчил най-добре е същинско изявление на думите на Матей от Новия Завет: „Щастливи са художниците, защото те няма да бъдат самотни. Светлината и цветът, мирът и надеждата ще ги пазят до края или почти до края на деня.“
Източник: arsty.com
