„Днес СБП като творческо-професионална организация с основание продължава да споделя идеите, общите гледища на Вазов за живота и литературата, възгледите му за народностния характер на българската книжовност, за органичната й връзка с многовековната ни култура“
След 10 ноември 1989 т. се внушава една невярна теза. Според нея Съюзът на българските писатели и Сдружението на българските писатели (заедно с нечленуващи в СБП автори) са представители на два типа художествено мислене, на два модела, на две културни пространства. Съюзът отстоява националната литературна традиция, завещана от Иван Вазов, докато Сдружението (заедно с нечленуващи в БСП автори) осъществяват културата на модернизма и постмодернизма.
Накратко за националните традиции, отстоявани от Съюза на българските писатели.
Твърдението, че БСП е опора, бастион на голямата Вазова традиция отговаря на истината, доколкото СБП се отнася с уважение към националните духовни наследства, както и към великите литературни наследства на народите в света. Доколкото се обявява против безогледните ревизии на историята на нашата литература. Доколкото се съпротивлява на произволното селектиране на литературната класика под знака на новите неолиберални критерии, подчинени на доктринерски гледища спрямо големи писатели, изповядвали леви, социални идеи, останали предани на националната кауза, допринесли за подема на революционно-демократичната литература през последните два века. В този план справедливо се подчертава, че СБП се явява наследник но традициите, завещани от патриарха на българската литература Иван Вазов.
Бих добавил още, че днес СБП като творческо-професионална организация с основание продължава да споделя идеите, общите гледища на Вазов за живота и литературата, възгледите му за народностния характер на българската книжовност, за органичната й връзка с многовековната ни култура, за близките Ј контакти с духовността на Русия, за призванието на литературата да изобразява българската действителност, да не призовава своите духовни учители да се затварят в кули от слонова кост.
По-нататък обаче проблемите се усложняват.
Що се отнася до реализма на писателя Вазов, съпоставим с т.нар. „натурална школа“ на Гогол, непосредствено свързан с принципите на критическия реализъм, ще припомня, че в ерата на Вазов критическият реализъм е новина у нас, нов литературен път с разклонение към натурализма, нов способ на творческо виждане, правдива критика на буржоазните нрави и порядки, възможност за прогнозиране на бъдещето в един или друг аспект. При по-смело боравене с дефинициите би могло до се каже, че Вазов използва модерни за времето идеи, подходи и принципи, които след Освобождението влизат в пряк конфликт с идеите, подходите и принципите на по-новото като рождена дата литературно течение на символистите.
Днешният Съюз на българските писатели обаче е продължител не само на традициите, оставени ни от Иван Вазов. Наред на Вазовото наследство Съюзът, в същата или подобна степен, се явява наследник и на големите реформи и реформатори, на модернизма в българската литература през ХХ в. На извисените песни на символизма, дал живот на творенията на Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Теодор Траянов и Христо Смирненски. На революционните идеи на експресиониста-авангардист Гео Милев, убит от българския фашизъм заради безсмъртната му поема „Септември”. На конкретната поезия на Атанас Далчев, издигнал в култ не символа, а предмета с неговата фактура и сетивност. На поезията на великия реформатор Никола Вапцаров, който променя идейния, но и художествен ландшафт и профил на националната ни поезия, за да построи нов мост между нейната небесна и земна природа, за да открие нови сърдечни тонове, ритми и диалогизъм в националната лирика, нови хуманистични проекции в отстояване на „човешкото в човека“, ново протестантско отношение към личността, обвързано с веруюто му на загинал комунистически революционер-антифашист.
Едва ли е нужно да увеличавам доводите си с онези наследства на СБП от втората половина на ХХ в., които също са белязани от новаторски подходи и реформаторски идеи, от характерни насоки и черти на модернизма. През този исторически период български писатели направиха огромни пробиви в културното пространство на родината си и Европа, разработиха естетически принципи, твърде раздалечени от естетическите принципи на Вазовия реализъм. Същевременно, те самите, но и творчеството им, в повечето случаи са съзвучни с хуманизма и патриотизма на Иван Вазов, с неговата отечествена обич, със славянската му единосъщност, с идеите му за смисъла на националното ни Възраждане и обществения напредък.
В такъв план, добре би било, ако ръководството на СБП вземе предвид посочените от мен факти, за да се избегне допускането, че не намира необходимия баланс между отстояването на литературните традиции, свойствени за светогледа и творческия потенциал на Иван Вазов и между доразвиването, понякога и полемизирането с неговите наследства, процес, характеризиращ промените, реформирането на литературния ни свят. Да обезсили съмнението, че нашият Съюз се чуждее от авангардните литературни виждания и насоки.
Същевременно у нас така са се стекли обстоятелствата през ХХ в., главно или изключително членове на Съюза или писатели, близки до неговото човеколюбиво светоразбиране, са били двигатели, активни и по-малко активни участници в реформаторските промени, в радикалните естетически „акции“ на модернизма. Но дори и поради различни причини – лични или обществени – да не са били формално членове на Съюза, техните идеи и творчество са вложени вече в темелите на идейно-художествената ориентация на днешния СБП. Не е ли истина, че членове на Съюза на българските писатели осъществиха програмните цели на българския модернизъм през първата и през втората половина на двадесетото столетие? Че членове на Съюза са автори на литературни образци, които преломяват заварените традиции в търсене на нови идеи, форми и средства, на нов път за развитие, отговарящ на културните потребности на новите времена?
От друга страна, доколкото през изминалите тридесет години на прехода се срещат достоверни реализации или докосвания до естетиката на постмодернизма в България, повечето от тях са също дело на писатели, членове на СБП. Даже на такива авторски реализации, в които безнадеждността, „умората от прогреса“, разочарованието, резигнацията, скепсисът, идеята на „нищото“ играят доминираща поля.
По-детайлно за постмодернизма!
Известно е, че конкретно във връзка с постмодернизма схващанията на редица членове на СБП се различават от моето. Според тях постмодернизмът е такова вредно и антихуманно явление в културата, което няма място в СБП. Техните възражения само отчасти са основателни. Основателни са, доколкото става въпрос за творби, „произведени“ от самопровъзгласилите се нашенски „постмодернисти“, които обслужват директно идеологията на неолиберализма, на антикомунизма и русофобията; слагат знак на равенство между постмодернизма и ексхибиционизма; псевдокритичен рупор са на властовите институции.
Но моите колеги-пишещи братя нямат основание да възприемат българските фалшификати на постмодернизма за еквивалент на постмодернизма като естетически феномен в развитието на съвременната култура и литература. Феномен с богата история и различни тенденции, с автори и произведения, някои от тях с качества на класически постижения. В биографията на постмодернизма се срещат крайности, които извеждат до отродяването, до фази на омерзение от човека. Постмодернизмът обаче, без да престава да бъде кризисен продукт на модерната култура, постига в същото време дълбоко трагични изображения на болката и самотността на интелигента, на хората в отчуждения свят на капитализма и авторитарния социализъм през втората половина на ХХ в, понастоящем – в потискащите условия на неокапитализма през първата четвърт на ХХI в. Уязвими са моите колеги и когато задоволяват собствения си вкус за сметка на противоречивите дадености, когато не осъзнават, че моделни постановки на постмодернизма у нас срещаме най-вече в стойностни творби на членове на СБП. Освен това СБП и по Устав гарантира свободата на експериментите, стимулира различията в идейните и формални настройки и търсения на отделни писатели или на група писатели.
Разбира се, свобода трябва да съществува и при споделяне на мненията и изразяване на позициите. Още повече, че постмодернизмът продължава да бъде обект на дискусии, на отрицания и утвърждавания, спори се дори и върху смисъла, вложен в категорията „постмодернизъм“. В случая възразявам не срещу правото да се изразяват свободно становища в литературните среди, а срещу плодовете на нетърпимостта. Просто призовавам да се проучи изворният материал такъв, какъвто е в Европа, в света и у нас. Да се оценят обективно не само бездарните, но и талантливите образци на постмодернизма. Да се прави разлика между фалшификат и оригинал на постмодернистичната естетика. Да се анализират вътрешните противоречия, функционирането на постмодернизма в различни отсечки на различните времевите периоди, в различни сектори на националните култури.
Не зная доколко аргументите ми звучат правдоподобно. Но съм убеден: разбирането за националните традиции, върху които се формира творческата политика на СБП, се нуждае от доизясняване, може би и от известни корекции!
Проф.Чавдар ДОБРЕВ
СБП
