Джордж Базелиц е един от най-известните съвременни германски художници. Роден е 1938 година в Германия.
В началото на 60-те години на 20 век Базелиц и неговият приятел Шьонебек публикуват два манифеста, известни под името „Пандемониум 1“ и „Пандемониум 2“. Тяхна обща изложба през 1963 г. предизвиква скандал. Картините на Базелиц са конфискувани, прокуратурата настоява да бъдат цензурирани и преработени. Като особено провокативно е било възприето платното „Голямата нощ в кофата“, която показва онаниращо момче. Според тогавашния му галерист Бенямин Кац, Базелиц е бил изненадан от разразилия се скандал.
В средата на 60-те Джордж Базелиц се обръща към експресионизма. Индивидуалният му почерк се налага. В началото на 70-те картините му стават популярни и той излага в Гугенхайм и Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. През 1977 г. става професор в Академията в Карлсруе и отново предизвиква скандал, като оттегля участието си от изложбата Документа, защото на нея официално са поканени партийни художници от ГДР. Постепенно той излиза от рамките на чистата живопис и започва да се занимава със скулптура, вътрешен дизайн, сценография, иконография.
Г-н Базелиц, вярно ли е, че сте започнали да правите изкуство, защото сте търсили внимание?
Да. Това е нещо, което правят много артисти, много актьори, много водещи на телевизионни предавания, започват да рисуват, защото, разбира се, не могат да свирят на пиано или цигулка – за това трябва да се ходи на уроци, но не и да се научите да рисувате. Мисля за художници като Удо Линденберг или Глория фон Търн и Таксис или Армин Мюлер-Стал… Можете просто да претендирате, че можете да рисувате.
Така че човек не се нуждае от талант да рисува?
В изкуството и в рисуването „ефектът на вундеркинда“ играе много малка роля. В историята на музиката има много гении – това е много важно, защото с музикален талант е голямо предимство. Но в изобразителното изкуство е по-скоро обратното.
Как така?
Винаги съм казвал, че е по-добре да си без талант. Ако нямате крака и се опитвате да се изкачите по стълба, това е много по-трудно, отколкото ако имате две ръце и два крака. Това може би не е най-доброто сравнение… Но въпросът е, че е по-трудно. Борбата, която човек има с образа, борбата за изразяване, борбата за представянето е по-силна и актуална, когато няма талант.
Наистина ли вярвате, че позитивността не може да генерира добро изкуство? Дори не по дидактичен начин?
Днес е обичайно хората да правят нещо, което наричат изкуство – скулптура, фотография, картина, инсталация – и след това пишат много дълги обяснения за работата си, безкрайни концепции. Почти винаги се говори за социални компоненти, за социалната значимост… смятам за смешно, когато един художник започва да прави коментари за световните събития или мнения и да дава съвети как можем да подобрим света, усъвършенстван от идеята, че професията като художник ви носи и отговорността да го направите.
Марина Абрамович казва, че изкуството трябва да бъде обезпокоително, изкуството трябва да задава въпроси, изкуството трябва да предсказва бъдещето. Не бихте се съгласили?
Това са пълни глупости. Това е само едно изречение, в което се изброяват три неща, които са чисти небивалици. Човек трябва да приеме, че художниците взимат всичко, което казват и правят на сериозно, но сериозността често е грешка, а още по-често от идеологическа глупост. Смятам, че тези високи стремежи на художници като Абрамович не са нищо повече от арогантност.
Глупости по какъв начин?
От една страна, бъдещето може да бъде предсказано само чрез спекулации под формата на научна фантастика, които, когато погледнете назад към научнофантастичните филми от миналото, можете да видите колко смешен е той. Кинг Конг, например, е филм, на който наистина можем да се смеем. Но тогава това беше взето много сериозно! Така че отвъд настоящето не можем да кажем нищо. Съзерцанието на миналото е единствената позиция, която човек може да направи, за да направи нещо ново.
Но дали съзерцанието на миналото задължително означава, че не можем да се чудим и за бъдещето?
Мисля, че трябва да знаем точно какво е било и тогава от това, че можем да направим изводи за това какво би могло да бъде … Великите учени като Айнщайн се опитаха да намерят яснота за света чрез теории, които се считат за правилни, докато следващите не се появят. Някои от хората вярвали, че земята е плоска – не можете да обикаляте сега и да наричате тези хора глупави или да смятате, че вярванията им са смешни, защото сега знаете по-добре. Разбира се, трябва да дадем обяснения за това какво съществува, но да се опитаме да предвидим бъдещето? Това е, което е направил Сталин, какво е направил Маркс, какво е направил Адолф Хитлер. Бих казал, че тези хора са доста притеснителни за сравнение.
Работихте много с размисъл във вашето изкуство; особено вашата лична история, историята на вашата страна и историята на изкуството.
Това е вярно и за мен това е единствената възможност. В моя случай това беше ожесточена лудост, дивота, нежелание да се приемат съвети или да се разчита и търси някакво формално обучение. Мисля, че това е основен белег на един художник, всъщност, че те са много бунтовнически настроени, много непокорни… А аз самият бях един от тях.
Официалното обучение не ви интересува, въпреки че сте бил в художествено училище?
Не, за съжаление , не. Образовах се не като седях в лекциите в университета, а като стоях в библиотеката и намирах и четях всичко, което исках да знам. Този опит ми даде много. Днес съм много по-свободен. Тогава направих работата си в сравнение с работата на други художници, мои конкуренти или врагове, но всичко, което е било вече е изчезнало. Това ограничение е изчезнало. Това беше само личен недостатък, но него вече го няма.
Дали това идва със самочувствие?
Не, вярвам, че идва с времето. Някои го наричат опит, някои го наричат мъдрост, но определено има връзка с изминалото време.
Дали съмнението в себе си е нещо, което остава дори след всичките тези години?
Много дори се провалят, но провалът в обществената сфера е нещо различно от вътрешен провал. Познавам много артисти, които са се провалили в публичната сфера, но това не е довело до съмнение за тях. Хората не харесват работата си, не могат да покажат работата си, но за себе си изобщо не са се провалили, защото остават убедени в това, което правят.
Снимки: Pinterest, преводно интервю от The Talks
