Напоследък имам нова практика около ежеседмичния ми ритуал за самоподдържане: заедно с маската за лице, успокояваща музика и огормно количество хубаво кафе, разглеждам картини на избухващи в гнева си жени. Не мисля, че съм сама в това, Ренесансовите и Бароковит изображения на това как Джудит обезглавява Холоферн, Орфей бива разкъсван от менадите, а Тимоклея, хвърля изнасилвача си в кладенец, се появяват из фийда на моя Instagram и Twitter от седмици. Те са станали миймове; реконтекстуализирани, те дават глас на яростта на жените, породена от някоя несправедливост на настоящето.
В книгата си “Добре и лудо” “Революционната сила на гнева на жените” Ребека Трайър предизвиква своите читатели да потърсят в Google името на някоя наложила се в политиката жена – особено тези, които предизвикват мъжката сила и власт. Те ще намерят не малък брой изображения на тази жена в момент на фрустрация, когато крещи и изпуска своите нерви. “Най-добрият начин да се дискредитират тези жени и да ги накарат да изглеждат непривлекателни е като ги заснемеш, докато крещят. “, пише тя. “Актът на жена, която отваря устата си и то уверено, често в знак на оплакване, е кодиран в ума ни като нещо грозно”. Не е изненадващо, че ядосаните жени, когато се появяват в западната история и митология, често приемат формата на богини или чудовища: харпии и вещици, Медуза и Сфинкса.
Елизабета Сирани, “Тимолкея убива своя изнасилвач”
Италианската барокова художничка Елизабета Сирани защитава по време на краткия си живот както жените художници, така и темите, свързани с жеското начало. Тя загива донякъде мистериозно на 27 години и по време на краткия си живот открива живописно училище, където обучава голям брой жени, включително и по-малките си сестри. В своята работа често избира теми, които поставят женската перспектива на преден план.
“Тимоклея убива своя изнасилвач” пресъздава популярна история, описана в биографията на Плутарх за Александър Велики. По време на нахлуването на Александър в Тива, капитан от армията му изнасилва Тимоклея. След обругаването ѝ капитанът пита къде са скрити нейните пари. Тимоклея го води в градината си и докато той се взира в нея, тя го го бута в кладенеца наблизо и хвърля камъни върху него, докато той умре.
Картината обръща историята буквално с главата надолу, преобдръщайки концепцията за йерархия. Изнасилвачът се появява с главата надолу, безпомощен, краката му се подмятат във въздуха, а жената решително над него. Сирани, подобно на много барокови художници, има усет към драмата, но си струва да се отбележи, че повечето от описанията на тази история показват последиците от събитието: Тимоклея стои пред Александър, за да приеме отсъдената от него присъда, обикновено придружена от децата си. Сирани, обаче, държи да покаже справянето Тимоклея сама със ситуацията и нейното отмъщение, вместо милостта на Александър.
Артемизия Джентилески, Юдит обезглавява Олоферн (1614 – 1620)
Юдит на Артемизия Джентилески, която обезглавява Олоферн предлага още една драматична сцена на обикновена жена, която надделява над високопоставен мъж. Библейската героиня Юдит и нейната слугиня понасят жертвата им, нахлулият асирийски генерал Олоферн. Жената е уловила вражеския нож и го забива във врата на неговия притежател. Кръвта се разпръсква в дълги струи, изцапвайки гърдите и врата на Юдит. Измъченото изражение на Олоферн и обилно количество кръв могат да се видят и във по-ранната версия на Каравадж по този сюжет(около 1599 г.), от която се смята, че е вдъхновена Джентилески. И все пак в неговата версия жената изглежда по-скоро уплашена, лицето ѝ сгърчено от отвращение, а не от решителност.
Спорно е дали собственият опит на Артемизия със сексуалното насилие не оформя подхода й за изобразяване на тази брутална история. На 18-годишна възраст тя е изнасилена от учителя си по живопис, художника Агостино Таси. Необичайно за 17-ти век, художничката свидетелства пред съда срещу своя нападател. Таси е освободен, след като е осъден поради намесата на папата, докато Джентилески изтърпява публичния срам от процеса , на който е принудена да свидетелства, докато е измъчвана с винтове! Юдит е може би е бил изображение на справедливостта, което самата тя не успява да получи.
Жан – Леон Жером, “Голата истина излиза от кладенеца” (1896г.)
Желанието на академичния френски художник Жан-Леон Гером да изобрази алегоричния образ на истината (по-специално афоризма на философа Демокрит: “За истината ние не знаем нищо, защото истина е в кладенеца”) се различава от съвременните интерпретации по много начини. Красива гола жена излиза от кладенец, с отворен широко уста и с отчетлив гняв на своето лице. В ръката си държи камшик, а не обичайното в картините от това време дамско огледалце. Макар че тя е гола (приличаща на “голата истина”), тя изглежда готов да се захване директно със зрителя в боен вик.
Очевидно е, че Гером смята картината за един вид коментар на положителното въздействие на фотографията върху живописта, доста ограничена метафора. (“Тя отвори очите ни и ни принуди да видим това, което преди това не сме виждали”, пише той.) Но днес картината се превърна в популярна мийм поради яркото изобразяване на женския гняв.
Вал Експорт, “Панталони на действието: генитална паника” (1969)
По-ясното премисляне на женското тяло като оръжие, а не като сексуален обект, идва под формата на “панталони за действие: генитална паника”. През 1968 австрийската художничка Вали Експорт влиза в кино в Мюнхен, обута в панталони с ирязана в интимната зона предна част и с диво развяващи се коси. Като се разхожд из театъра и се изправя пред публиката с изложените си гениталии, тя се опитва да провокира зрителите да се ангажират с истинска жена, вместо да гледат пасивно жените на екрана.
На следващата година, за да отпразнува изпълнението си, Експорт позира за снимка. Тя е седнала в провокативна поза, с разкрачени крака и смело показваща гениталиите си. В ръката си държаи пистолет и гледа към камерата с бунтарски поглед. Тук Експорт прави ясно сравнение между военното оръжие и неизбежния факт на женската сексуалност.
Пипилоти Рист, “Някога е над всичко”, (1997г.)
Една жена, носеща блестящи червени токчета върви надолу по улицата в “Пипилоти Рист” и весело разбива прозорците на всяка паркирана кола, която покрай която минава. Вместо да я спре, жена полицай я спира и поздравява. Филмът на швейцарската художничка е радостен апел за разрушаването на властта и освобождаването от нормите на женското задължение за “добро поведение”.
По-подчертана вариация по темата (често в сравнявана с Рист) е музикалният видеоклип на “Hold Up” от визуалния албум “Lemonade” на Бийонсе от 2016г. “Опитвах се да бъда нежна, по-хубава”, признава Би в началото на песента, преди да спре да се опитва да задоволи тези очаквания и да започне с радост да разбива паркираните автомобили с бейзболна бухалка. Видеото предлага същото инфантилно удоволствие от освожодението като при Рист. Идеята е, че самият гняв може да ни освободи от всичко, от измамата на съпрузи до системен расизъм и сексизъм. Когато бухалката на Бийонсе разбива пожарен кран, децата наоколо се усмихват и подскачат, а когато разбива предното стъкло на кол, избухва експлозия и я обгръща като огнен ангел. Но най-поразително е нейната липса на каквато и да е била вина за вандализма. Тя се усмихва, разхожда се в красива дълга рокля и разбива и оспорва всичко, което в крайна сметка я ядосва.
