Г-н Капур, вие сте в привилегировано положение, защото можете да направите фантастични, сложни произведения на изкуството, които струват много пари. Означава ли това, че ‘‘имате по-голямо платно, с което да работите‘‘ от други артисти?
Не мисля, че това работи по този начин. Вероятно съм в привилегировано положение, да. Разходите винаги са проблем, но мисля, че богатството може да бъде банално. Голямото може да е и безсмислено. Не това е същественото. Въпросът е, че величието трябва да е свързано с това, за което става дума, а то е съдържанието. Надявам се, че мащабът на моите творби е по-голям от това, което виждате. Надявам се, че те живеят във вас.
По какъв начин?
Искам да напиша голяма опера! Искам да се справя с всички големи човешки проблеми.
Всички тях? Това звучи доста амбициозно.
Разбира се, човек би се заел да вярва, че човек може да направи това. Но това, което може да се създаде е повече пространства, които да не изключват в работата възможностите за смърт, радост или красота и всички тези неща… Да се каже : “Аз правя произведение за радост” или “Тази работа е всичко за смъртта” е прекалено шаблонно. Не се интересувам от изразяване.
Не се интересувате? Не е ли за това изкуството?
Често съм казвал, че нямам какво да кажа като художник. Пътуването на художника е пътуване на откритието и е вид обвързване с природата на материала, с телесните неща и всичко, което ме води до тук. Очарован съм например от червеното, в продължение на много, много години… Червеното има ужасяващ вид тъмнина в него. Чувствам, че човек иска да отвори историята, а не да я затвори. Искам този обект да е тук, сякаш е истинско нещо, сякаш е феномен, очевидна истина. Ако направя коментар по някакъв въпрос, той някак изключва възможността за истинско откритие. В крайна сметка отивам в студиото и си казвам: „Не знам какво да правя. Загубих се. ” След това възникват идеите и това е нещо вътре в стаята, в която създавате и работите. Наистина се интересувам от това като процес, защото той ви движи в посоки, които не бихте могли рационално сам да поставите.
Бихте ли казали, че работата ви е интроспективна?
Винаги съм бил интроспективен. Това е като да отидеш на психоаналитик , да легнеш на диван и да кажеш: „Чувствам се ужасно за това“ и изведнъж всичко е в стаята и си мислиш: „Виж какво се е случило, всичко е тук!“ една мащабна работа, която направих в Тейт, наречена Marsyas, това име, разбира се нарочно поставено е свързано с мита за раздробяването на Марсия от Аполон. Самата опъната форма като обект се отнася до вътрешността. Това е като опъната кожа.
В течение на вашата кариера работата ви е поразителна за начина, по който използвате различни материали. Как избирате материалите, с който работите?
Много съм привлечен от екзотични материали. Обичам например розов мрамор. Зависи от това, което човек се опитва да изработи. Vantablack е нов и невероятен материал. Това е най-черното черното сред черните. В момента те могат да го направят само с размер на лист хартия във формат А4, така че ние работим заедно, опитвайки се да повишим мащаба му. Но един нов материал носи всички възможности. Аз се занимавам и с идеята за празния обект, който поглъща цялата светлина, която по някакъв начин е нещо като не-обект. И Vantablack изглежда готов точно за такова нещо.
Черното винаги се възприема като въплъщение на хладното. Мислите ли, че може да намери приложение и в света на модата?
(Смее се) Това черно е толкова необичайно, обещавам ви, че можете да го задържите в ръката си, можете да го прегъвате и да не се види дори гънка. Поглъща толкова много светлина. Мисля, че можете да направите абсорбиращи дрехи, които е трудно да се видят.
Някои от вашите скорошни творбим както в галерия Лисон, използвате силиций. Как стигнахте до този материал?
Знаеш ли, че търсех нещо, което би могло да бъде по-физическо, отколкото боя, по-триизмерно. Използвах този материал малко за други неща и ми хрумна, че всъщност ще бъде доста добър за боядисване. Така че това е чист процес, който работи от едно нещо и отива в друго. Такава е скулптурата, въпреки че това са полу-картини.
Намерили ли сте някакъв материал, с който работите по-популярен от други?
Да.
Например, когато работите със стомана, изглежда поляризира хората повече. Защо мислите, че е така?
Ами някои хора харесват блестящи неща, други не. Неизбежно е. Това не е причината да го правим. Няма значение какво харесват хората. Мисля, че човек трябва да следва чувството и след това да се надяваме, че то ще доведе до нещо смислено.
Същото важи и за красотата, нали?
Красотата не е нещо статично. Красотата винаги се променя, нашите концепции за красота се променят през цялото време. Те зависят от наблюдателя. Никога не е само едно нещо. Колкото и красив да е човек, нещо, каквото и да е друго, винаги има тази друга страна. “О, да, много красиво, но …” и в зависимост от ситуацията, времето … Това е крехко състояние и мисля, че това е ключът – да се признае. Както красотата, така и грозотата – нейната противоположност се променят.
Прочетох, че когато сте решили да станете художник, сте били в кибуц. Имаше ли нещо от това преживяване, което да ви накара да си кажете: ‘‘Искам да бъда художник?‘‘
Не, не особено. Това беше: “Какво по дяволите правя със себе си?” Бях млад човек, работещ в кибуц и трябваше да отида в университет, но реших, че правилното нещо за мен не е това. „Не искам да ходя на университет. Искам да ходя в училище по изкуствата и да бъда художник.” Мисля, че имах късмет. Страхотен подарък е да бъдеш на 17 и да знаеш какво искаш.
Снимки: Pinterest
Изображение на корица – Anish Kapoor – When I am Pregnant, 1992
Интервю: The talks
