По-бързо, по-високо, по-силно. Как е възможно мото, утвърдено през далечната 1921г., да е толкова актуално днес? Човеци, не сме на Олимпиада!
По-бързо!
Бързо. Винаги бързаме. Бързаме да излезем в точно 06:37, защото метрото ще дойде в 06:45. Ако сме с кола, бързаме да тръгнем в точно определения час, за да избегнем по-големия трафик. Защо? Защо от малки все бързаме? Още от училище. Ставаме, отиваме на училище, заливат ни с бърза информация на всякакви теми, а на следващия ден, бързайки, отиваме отново, за да ни изпитат набързо на това, което искат да знаем.
Бързо. Сякаш съвременният човекът е свикнал постоянно да бърза. Една по-бавна крачка и някой те блъска отзад, защото се „влачиш“. Една стотна забавяне, след като светофарът е светнал от червено на жълто (дори не и зелено), и веднага човекът, който ви е родил, става обект на интимни желания от шофьорите зад вас. Дори може да се стигне и по-далеч, но зависи. Зависи колко бърза човекът отзад. Бързаме да събудим децата, за да отиват на училище. След това, бързаме, като искаме да ги накараме и те да бързат. Учим ги още от малки да бързат, дори това да коства караница или дори шамар. По принцип, би станало и ако просто с приказки ѝм се обясни защо трябва да побързат, но познайте – с висок тон (и бонус шамар) става по-бързо.
Бързо. От толкова много бързане като че ли забравяме защо всъщност бързаме. Малко объркано стана – опитах набързо да го обясня. Няма значение, ако тръгна да го разяснявам ще стане прекалено дълго, а все пак вие бързате, нямате чак толкова време за губене. А, ако случайно не бързате, може да се позамислите върху първото изречение от този параграф.
По-високо!
Високо. Гледаме хората от по-високо. Сякаш сме нещо повече от всеки, който не е като нас. Вирваме високо нос и край, вече няма какво да ни се каже. Отблъскващо-неоправдано високо самочувствие. Дори да си най-високопоставения, а срещу теб да стои най-нископоставеният, знай, че сте еднакво високи. Това обаче, което може да те постави най-високо, далеч от съвременното общество, е човещината.
Високо. Хубаво е да се целим нависоко. Да мечтаем високо. Но понятието „високо“ е твърде относително. Всеки сам за себе преценява кое е неговото „високо“ и не трябва да го налага на околните. Визирам болните високи амбиции на родителите. Масово, в желанието си да осигурят най-доброто за децата си, ги губят някъде из височините, повтаряйки ѝм: „Това не е за теб, сине, цели се по-високо“. Твърде висока тема, която изисква много високо разглеждане, с което обаче би се избягало от акцента.
Високо. Ниско. Нито твърде ниско, нито обаче твърдо високо. Думите на Дедал звучат толкова логични и смислени. Няма обаче кой да го чуе, а докато това е така, ще го има и Икар. А, Икар, ще лети все тъй високо, буквално окрилен, след което безславно ще се спуска стремглаво надолу, изгорен от яркото слънце. Надолу, докато не стигне самото дъно, където обаче няма да е сам. Там той ще се присъедини към безброй многото високи хора.
По-силно!
Силно. Което не става със сила, става с много сила.
Силно. Кое е силно? Виждаш човек, който в момента е слаб и се нуждае от помощ. Кое е силно? Да го смачкаш? Да му помогнеш? Кое е силно?
Силно. Силно и бързо сме се устремили към пълното погубване на ценностите, които ни правят хора. А, вероятността това да се случи е висока.
По-бързо, по-високо, по-силно! Мотивиращ и прекрасен лозунг за Олимпиада, но хищническа и користна нагласа за живот сред хора.
