Каква е ролята на времето в един човешки живот?
Струва ми се, че с всеки изминал час, а после и ден времето започва да играе главна роля. Изгражда я постепенно, за да бъде брилиантна и изрядна играта. Когато си дете, в училище, сякаш стрелките почти не се движдат и времето е сложило маската на лекотата. С все повече и повече свободни избори, които правим и развиващи се обстоятелства, ролята на часовете и то измерените се превръща от второстепенна в поддържаща. Неминуемо е да не използваме линията очертана от времето, все пак предоставени ни са методи за точно преброяване.Хиляди ежедневни обекти – телефони, социални мрежи,медии, часовници и изобщо технологии, безобразно многообразие от избори. Какъв бонус е,че ние сами можем да документираме неговото съществуване, чрез снимка, текст и местоположение на някое поредно приложение. Така Оскар за най-добра главна роля се връчва на времето. Когато нещо се случи, казваме, че го притежаваме, понякога го обвиняваме, нали не стига. Друг път го назоваваме и му даваме форма на надежда, дори лекарство и сила, която ”отмива всичко лошо”. Лекува. Наистина ли? Не е ли то едно огледало, в което се оглеждаме и изпълваме… със самите нас. Не остава ли после пространството в безкрайността? Дали усещате съществуването му понякога почти физически, как тича пред вас, играе си, настига ви и подсеща, че този ден е минал или пък ви хваща, изпълзва се и бяга напред, а вие стоите може би в една позиция…
”Historia de la eternidad”, 1936 г.
Ето каква гледна точка поднася и един от най-ярките писатели в есето си ”История за вечността”:
Обръщайки Плотиновия метод (единствен начин да го използвам), ще започна, като припомня мрачините, присъщи на времето: метафизическо, естествено тайнство, което трябва да предшества вечността, дъщеря на хората. Една от тия мрачини, не най-трудната, ала не по-малко красива, е непозволяващата ни да уточним посоката на времето. Че течало от миналото към бъдното, е всеобщо вярване, ала не по-нелогично е обратното, уловено в испански стих от Мигел де Унамуно:
Нощна, реката на часовете тече
откъм своя извор, който е вечното утре…
След времето следва… време.
Да,но все пак в опитите си да опишем и уловим какво казва Дейвид Линч, ”Голямата риба” по някакъв начин в часовете и дните, виждаме че съдържанието е съществено. Някои ценни, безценни хора, някои снимки на тези личности. Как в някоя минута от днес може да се случи нещо, което да има значение в следващите 20 000 минути и то не само за нас. Всъщност колко са тези минути? Не стигат. Не може да изживеем всичко сега и в тях, защото разтеглянето на времето също е от значение. Как ние живеем сякаш сме безсмъртни и как жадно желаем да планираме, да проектираме, да отлагаме и да пестим. Не е ли спонтанното решение и действие най-вкусното от плодовете, които ни дарява времето? Ако трябва да избера колко и кога ще избера сега. Как се заиграваме със стрелките на часовниците и защо? Време ли е да хвърлим електронното и аналоговото измерване и да кажем ‘‘старт‘‘? Всекидневието ни предоставя различни примери за усещане на времето, вътре в нас, за и около другите, да и това да превърнем настоящето в спомен и неговите съпътсващи ни символи да формират у нас емоция. Емоция за някого и нещо, случила се, облечена в някакъв цвят, избран от нас и записан във времето…
