На първо място изложбата е пътуване, разходка из произведенията на изкуството и между произведенията на изкуството. Тя е колаж, който идва от пространствеността на обектите на мястото. Мястото е катализаторът, монтажната маса, за да създадете атмосфера и усет. На това много специално място – Водната кула – този принцип значително се увеличава. Изкачването на кулата следва окръжност. Тялото ни се върти и завива, за да стигне до върха на града. Това движение в кръг с множество завои е движещата сила на нашия проект, наречен „Свободно падане“. Селсиан Ланглоа е звуков артист, а Полин Тоайе е скулптор, за всеки от тях всичко е свързано с пространството и неговия вечен партньор – времето. Пътят на спираловидното стълбище развива филмовата лента. Подобно на махалата на Фуко, окачените високоговорители от центъра на тежестта на кулата се движат бавно с въртенето на земята. Цветните витражи по маршрута подхождат на прозорците. Стъклото преобразува светлината и тона на помещението. Цветовете стават по-плътни – в тази светлинна бленда се редуват две допълващи се атмосфери. От розово червено до електрическо среднощно синьо. На половината път се изправяме пред първия обект – единственият, който най-накрая можем да схванем като цяло. Този обект вече не е в мащаба на сградата, а в мащаба на модел. Това е стройна конструкция, направена от медни тръби, същите, които се използват във водопроводната мрежа, препратка към предишната функция на кулата. Тази скулптура разкрива духа на кулата. В центъра на тежестта, махалото, малък високоговорител, разпространява слаб звук. Сега ние сме великаните, надвиснали и слушащи отгоре.
Пътуването продължава през синкавите и розовите ореоли. Краят на главното стълбище се усеща, расте нов декор и се появяват образи на растения. Това са фотографии, отпечатани върху платове. Изображението не е ясно с точни цветове, а усещане за природата, представа за природата, добавена към разказа на движението. Следва ни, преди да стигнем до последната стъпка, като прекосим резервоара в самото му сърце. Докато се изкачваме по последните спираловидни стъпала, докато се завъртаме около себе си, чуваме резервоара от центъра през металните стени.
След този тунел до нас достига миризма на иглолистна дървесина. Подът на платформата е покрит с дървени стърготини. Слънцето очертава пътя му с пепел по земята. Под краката ни резервоарът е изпълнен със звук. Сърцето на цялата Водна кула вибрира и резонира.
