Галерия Нюанс представя изложбата Guardians (Пазители), организирана от Арт-галерия “Нюанс” , съвместно с “Misericordia di Venezia” във Венеция, Италия. Изложбата ще представи за първи път пред италианската публика творбите на двама изявени български автори – Лили Владимирова (иконопис) и Крум Дамянов (скулптура). Откриването ще се състои на 5 май от 18 часа.
Двама съвременни творци ни приканват към размишление във време, в което е изгубено доверието в способността на изкуството да повдига въпроси, да внушава интерпретации, да дава израз на мисълта като средство за разбиране на реалността и на самия смисъл на съществуването. Използват на пръв поглед напълно различни изразни средства – той създава скулптури с модерна, актуална техника, докато тя рисува сакрални образи, тръгнала по стъпките на хилядолетна традиция. Ключът, който ги обединява, е в заглавието, което са дали на тази изложба – Guardians. Стражите са пазителите, бдителни и грижовни, на благата и ценностите, които са им поверени. Вдигат се в тяхна защита срещу всеки, който ги застрашава. Това е древна представа, много важна още в Платоновата „Държава“: phýlakes, стражите, са пазителите на градивните принципи на идеалната държава. Те са природно надарени мъже и жени, които биват възпитани да предоставят качествата си в служба на гражданите, които са поверени на тяхното управление. Пазители и кормчии – „кормило“ е етимологичното значение на думата управление (ит. governo)[1] – тяхна е отговорността да защитават и водят.
Лили Владимирова
Лили Владимирова е пазител на древното учение на иконописта. Съхранява и предава нейната сакралност, представата ѝ за света. Работи в тишината на своето ателие с мъдрост и търпение, подчинявайки времето. Търпение и време за Толстой са най-важните атрибути на един воин. За нея модел е Традицията, тоест изучването на произхода на нещата. Строгата техника е съществена част от ритуала – не допуска импровизации, отклонения, пропуски. Художничката избира най-трудния път – отказва се от собствената си свобода. Или по-скоро я затваря в измерение, което има свой език и свои правила. Ограничаването на пространството не задушава креативността, дори я прави по-видима. Същото се случва с поетите, които избират да се подчиняват на правилата на метриката – рамката не е ограничение, а предизвикателство, което само големите преодоляват.
Художникът на икони работи в измерението на святото, защото иконата е сакрално пространство. Художникът е свещенослужител – Бог ръководи движенията му, линиите, цветовете. Светлината озарява отвисоко, понеже Бог е високо. Създаването на творбата следва точно определени фази, разграничени от верността към традицията и от усърдната грижа към детайла, защото иконата отразява съвършенството на света. Само голям творец умее да превърне завръщането към древните корени в модерност, в авангардност, умее да съчетае строгия канон и посланието на творбата. Изборът на това изразно средство позволява на Лили Владимирова да даде израз на своето призвание. Нейните картини са метафизични, теология в изображения, където техниката е в служба на духовността. Светците изглеждат лишени от мускули и кости – художничката пресъздава тяхното дихание, техния дух, вътрешната им енергия, нравствената им сила. Всичко в нейното изкуство е наситено със символизъм – като се започне от избора на дървото, суровина пар екселанс, която напомня за древния занаят на дърводелеца Йосиф и на неговия син, Баща и Творец. Дава на дървото форма на дъска, заглажда я, закрепя отзад отделните ѝ чати части и ги подсилва с коси подпори. Желатинов разтвор подготвя дървото за поставянето на бяло ленено платно, символ на плащеницата – лененото платно, архетип на всички икони, върху което е останал отпечатан образът на Бога, станал човек. Бялото е цветът на Бога, божествената светлина, която осветява мрака, онова „да бъде светлина“ от Битие 1:3. Подготовката продължава с поставянето на няколко слоя праймер – грундиращ лак, който се използва за подобряване ефекта на крайното лакиране. След внимателно изравняване и полиране Лили прокарва с молив очертанията на рисунъка и после ги изрязва, вдълбавайки ги незаличимо в дъската. След това Лили извършва позлатяването – сложна техника, която предвижда апликацията на листове 22-каратово злато на определени места, където предварително са нанесени осем слоя червена глина. Златото символизира царствеността на Бога, „Вседържител на Небето и Земята, на всичко видимо и невидимо“, понеже в сакралното пространство на иконата творецът е призван да направи невидимото видимо. Всичко бива перфектно загладено с полировъчен инструмент от ахат и запечатано с нанасяне на лак. За създаването на света напомня крайният ритуал със счупването на яйце – символ на космическото яйце, космогоничен архетип, добре известен на древните религии – чийто жълтък, отделен от белтъка и разтворен във вода, ще бъде съчетан с различните приготвени чрез стриване на минерали и растителни материали на прах естествени бои, които ще дадат живот на цветовете.
Ритуалност и духовност. Лили избира да работи в този контекст, да приложи таланта си в това измерение. Западът до голяма степен е изгубил сакралното измерение, докато нашите градове, села, малки населени места и полски кръстопътища ни разказват за епоха, в която населението е имало друга връзка с Бога. При влизането в осветено пространство би трябвало да се припознаем в онзи, който го е създал и който е живял там в продължение на векове, а не да се държим като туристи, които се лутат из залите на музей. Ние днес търсим красотата и се оставяме да ни привлече известността на някоя творба или някой творец, а всъщност би трябвало да се вълнуваме какво представлява съответната творба, в традицията на какъв светоглед се вписва. Без такъв подход няма да разберем Капела дели Скровени на Джото или Мадоната от Брера с космическото яйце, нарисувано от Пиеро дела Франческа.
Нашата идентичност минава през следното разсъждение: в света като цяло, за да се съпоставим с другите народи, се налага да разберем техните обичаи, начин на живот, светоглед, култура – тоест в какво се състои тяхната идентичност. Това е процесът, който наричаме инкултурация – очевидно е, че доловима разлика има, само ако базата за сравнение е ясно определена. Следователно, за да разберем другите, трябва да се запитаме кои сме ние, да опознаем каква е нашата история, какъв е светогледът, който ни кара днес да мислим и разсъждаваме по определен начин. Ние сме деца на древните гърци и на Христос. На това трябва да сме пазители, това трябва да пазим, за него трябва да се грижим, да съхраняваме, да защитаваме, да браним, да предпазваме. Съхранението само по себе си е ценен жест, то е благо. Мъдрост и търпение, строг канон и креативност, ритуалност и духовност, древни движения, изживени наново в лишено от време измерение, което същевременно е и модерно. Това е пътят, избран от Лили, която обновява традицията със силата на своя талант и на своята женственост. Така при изобразяването на Богородица Гликофилуса, Девата, която „сладко целува“, Лили добавя тънък слой меланхолия към нежността на майчината обич – предчувствието за страстите и жертвата, които очакват малкия Иисус, който доближава своето лице към майка си и ѝ се усмихва, сякаш за да я утеши и да я успокои.
Крум Дамянов
Гласът на Крум Дамянов има епично измерение, което го свързва директно с древните корени на родната му земя. Скулптурите му имат изразителната мощ на Омир. Той е певец и пророк в етимологичния смисъл на думата – „който успява да пред-рече“, който предупреждава съзнанието на другите, който предвижда развоя на събитията. Лили твори е измерението, съсредоточено в диалога с божественото, Крум се сражава с порива на виждащия приближаващата се заплаха – яростен и безпощаден враг. Енергията на Лили е изцяло вътрешна, както енергията на нейните светци. Крум обаче освобождава енергията в пространството с такъв яростен порив, че самата фигура бива повалена, разчупена, разбита на парчета, разкъсана. Сякаш творецът иска да открие физическия лимит на скулптурата, да открие друго нейно измерение, динамичността, движението в пространството.
Това търсене, този тревожен стремеж за овладяване на пространството напомнят майстор, на когото Крум се възхищава – Пикасо. Скулпторът го е изобразявал неведнъж, улавяйки неспокойния му и магически дух в тъмния поглед на големите му очи, проницателни и визионерски. През юни 1937 г. – годината, в която Дамянов се ражда, – Пикасо разобличава със своята Герника свирепостта на престъпна власт, която избива беззащитно население. На голямото платно, изложено в испанския павилион на Световното Изложение в Париж, Пикасо изобразява страданието на една майка и безразличието на бика към болката, която самият той е причинил. Бикът символизира дивата, първична сила – онази, срещу която човекът се бори още от времето на древните тавромахии. Това е Минотавърът, който изисква кръвния данък и когото единствен Тезей – герой на рационалността и на интелигентността – ще успее да убие. Бикът гледа извън картината, пренебрегва писъка на майката, която притиска в обятията си мъртвото телце на своето дете.
За Крум също пръв враг на човечеството е безразличието, извръщането на погледа, затварянето в себично пространство, измиването на ръцете – жестът на Пилат. Идват на ум думите на Ели Визел относно безразличието: „Най-голямото зло е безразличието. Обратното на любовта не е омразата, а безразличието; обратното на живота не е смъртта, а безразличието; обратното на ума не е глупостта, а безразличието. Срещу него трябва да се борим с всички сили.“ Изправените персонажи, разположени по продължение на книгата, върху която са разположени иконите на Лили Владимирова, са явни изображения на безразличието. Един единствен жест ги обединява – търкат ръце, те са множество пилатовци, които, подобно на древноримския прокурàтор, отхвърлят доблестта на нравствения избор да направят онова, което усещат като правилно, оставяйки така да се случи онова, което се случва или е на път да се случи, затворени в обятията на своето себично безразличие. Тези скулптури представляват пълната противоположност на стремежа към истината, на доблестта на съхранението. Те са символ на злото на века, на една епоха, която е изгубила същностните ценности на човечеството.
Група сурикати са изправени на задни лапи, но посоката, в която гледат, е еднозначна. Не гледат към хоризонта, за да забележат вражески атаки, а гледат невярващи, потресени една човешка глава, дарена с мозък. Рядкост! Творецът иска да ни разтърси. Ужасите на войната са ни обезчовечили. Намираме се в библейското измерение на болката. Сякаш вселенската болка отеква в ума и по ръцете на Крум, който надава своя вик, своето предупреждение. Изкуството не може да пренебрегне действителността, а историческата действителност е поредица от ужаси. Трагедиите на Двадесети век приканват към конкретността, враг на надеждата. Изкуството учи да виждаш, задължава те да не бъдеш безразличен или разсеян, заставя те да вярваш в живота и в силата на културата. Спасението на човечеството минава през възпитаването в основните ценности, върху които се крепи човешкото общество, чийто символ е музиката, схваната в платоновия смисъл на съвкупност от форми, чрез които се изразяват Музите. Символичното превъплъщение на мощта на музиката е Орфей, роден на същата земя и под същото небе като Крум Дамянов. В митичния певец е заложена сигурността, че светлината накрая ще тържествува и над дивите, както пише Пол Елюар в стихотворението „Победата на Герника“: „правото ще е наше“ („nous en aurons raison“)
Отношението на твореца към традицията е в тези негови думи: „Аз променям смисъла, интерпретацията, съдържанието на онова, което е общоизвестно. Почитам традициите и диалога с традициите. Това е като поглед в огледалото за задно виждане, който ти позволява да продължиш напред.“ Така новото в една творба или в една епоха „е да намериш друга пропорция, различна от старата, в артистичните средства и методи, които за дълъг период от историята на изкуството остават относително непроменени“. По това неговата артистична дейност прилича и се различава от онази на Лили. И двамата ни говорят по важни теми в тази изложба. Крум ни безпокои, тревожи ни, събужда ни внезапно; Лили ни успокоява, утешава ни, дава ни упование. Изтерзаните скулптури на Крум от керамика, бронз и алуминий, които се сливат в зашеметяващо ефектни съчетания, влизат в диалог на тази изложба със светлината, очарованието и вътрешното спокойствие на иконите на Лили. Тя е пазител на традицията и на идентичността, той изобличава безразличието и заплахата на безчовечността. И двамата поверяват на изкуството отговорността, която му се полага. Те са нашите стражи.
проф. Джулиано Пизани
[1] Италианската дума governo означава „управление“, „власт“, „правителство“ и произлиза от латинското gubernum, което означава „кормило на кораб“. Терминът е заемка от гръцки: лат. gubernare < стгр. kybernáo „управлявам кораб“. (Б. пр.)
