Александър ГОЧЕВ
ЗА ДЕМОКРАЦИЯ С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ
Национална държава и условия за нейното съществуване
Националната държава е държава, чиято политика е насочена преди всичко към добруването на собствените и граждани, а не в интерес на други държави или междудържавни съюзи т.е. тази държава е принципиален и най-голям враг на неолибералната глобализационна докрина, което e заявявано нееднократно от най-висока трибуна.
Абсолютно необходимите условия за просъществуване на националната държава са: самосъхранение на общността като уникален цивилизационен феномен (територия, език, култура) и осигуряване на нейната безопасност (защита на граници, суверенитет). Ако тези условия не се реализират от националната държава, тя престава да бъде даже държава. Следователно, най-важната задача, която стои пред всяко правителство, е да следи за реализирането на тези условия. Те би трябвало да се впишат в конституцията на страната като най-основни закони и неспазването им от дадено правителство да води автоматично до неговата смяна.
Какво следва от изискването да се запази националната държава като уникален цивилизационен феномен: запазване на езика, историческата памет, обичаи, легенди, народни песни, житейски опит, мъдрост, научни открития, спецификата на културата му. Това са и съставните части на уникалната национална „генетична” матрица, която е необходимо да се предава от поколение на поколение. Чрез образованието. Задачата на образованието е да направи от детето гражданин, т.е. личност, която, при необходимост, може да възпроизведе цивилизацията към която принадлежи. Гражданинът в този смисъл трябва да е наясно с главните цивилизационни теми и проблеми, с развитието на науката, с най-важните художествени произведения.
Университетите не трябва да стават роден дом за политически, социални и артистични дисиденти, за авангарда и бохемата – тяхната най-важна задача е да са трансмисии на безценното културно и научно наследство.
Най-общо, образованието трябва да бъде максимално консервативно и да отговаря за абсолютно необходимото самовъзпроизвеждане на националния културен елит, от който се набират кадрите за експертно управление на всички държавни дейности: политика, икономика, образование, култура, армия и т.н. Това са и хората, които на практика създават и реализират проекти за дългосрочно развитие на държавата с цел нейното запазване и за добруването на нейните граждани. Тази задача не може да се изпълнява от чужди поданици както и от интелектуалци специализирали в рамките на чужди програми – такива могат да бъдат наемани, разбира се, като консултанти при нужда.
ЗА ДЕМОКРАЦИЯ С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ
В никакъв случай, например, активисти от НПО-та от всякакъв вид, финансирани от чужди държави или чужди граждани, не могат да се допускат да имат каквото и да е влияние и да заемат каквито и да са позиции в образователната система на държавата.
Нещо повече, НПО-та, които са активни в областта на правото, икономиката, военното дело, културата и хуманитаристиката, не могат да бъдат финансирани отвън. Те могат да се опитват да реализират специфичните си програми без ограничения на тематиката освен тези на свободния пазар – приходи има ако има клиенти.
Нарушаването на горните ограничения за работата на всякакви НПО-та е еквивалентно на създаване на интелектуална пета колона в националната държава, която превзема нейното управление на експертно ниво и я превръща на практика в протекторат. За създаването и поддържането на такава една интелектуална пета колона нe се искат особено големи пари. Големите пари отиват само при големи пари, а за тази колона са достатъчни и 30 сребърника. Не е лошо да се напомни, обаче, че парите идват и си отиват, а позорът остава.
Пример от практиката – България в момента. Пример за абсолютно катастрофален резултат от такава дейност – образованието у нас.
От гледна точка на казаното по-горе европейският глобализационен призив на Ван Ромпой, предишният председатаел на Европейския съюз, за отказ от националната идентичност, “Няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом”, е максимално антинационален.
Следователно, българинът, ако иска да живее в националната държава България, не е необходимо да се учи да живее по американски, по английски, по френски, по европейски “цивилизовано”, политически коректно, джендър-ориентирано, и др. Българинът трябва преди всичко да живее по български. И не само това – всички, получили българско гражданство е необходимо да се научат да живеят по български. Оформя се такова едно “ретроградно” правило: “В България се живее по български”. Ако не искаме да се постави под въпрос самото съществуване на България.
Пример за нас може да бъде Франция, където поради днешните европейски бежански проблеми е доста вероятно да се приеме следното и вече много популярно изискване за получаване на френско гражданство: във Франция се живее по френски.
Монетарна неолиберална икономическа идеология
Неолибералната идеология се противопоставя най-безкомпромисно и на най-малкото съмнение в чудесата на свободния пазар за решаването на всякакви икономически проблеми на държавата и то без каквато и да е намеса от нейна страна. Разбира се, подобна намеса в работата на глобалния пазар е още по-немислима. И двете партии на Големия глобалния играч зад океана имат за главна задача да направят света напълно безопасно място за банкови операции, което съвсем не изключва воденето на войни на чужда територия, в които националните държави участвуват с предимство.
Какво лице има демокрацията – човешко или не, може веднага да се определи по критерия “Човек за икономиката или икономика за човека”. За икономика, успехът на която еднозначно се определя само от печалбата, човекът е “гориво”: ако не ставаш – довиждане! За никакво човешко лице не може и дума да става. По същество това е икономически фашизъм.
Остава икономика за човека, чийто широк спектър включва изискването да се поеме грижа за граждани, които, поради ограничени интелектуални или физиологически възможности, не могат да се справят сами с житейските си проблеми т.е. тези, които са непригодни за “гориво” за икономиката. А това вече е задача на държавата и на т. нар. цивилизовано общество, което не изхвъля тези, които по една или друга причина не са намерили мястото си в него. Изводът от такава постановка е, че цивилизована държава не може да се изгражда като бизнес проект.
Най-важният фактор за добруването на народа е икономическият в следния смисъл: има един минимум на средствата за физиологично съществуване под който човек не може да мисли за нищо друго. Мярка за този минимум е т. нар. екзистенц минимум или праг на бедността. В една държава, която има минимални претенции да минава за нормална, не може да има пенсия и минимална заплата под тази линия. Това е личностният икономически фактор, който служи за лакмусова хартийка за състоянието на държавната икономика като цяло и, съответно, за адекватността на нейното управление.
Икономиката на държавата е сложна система с много променливи и като такава, от най-елементарна научна гледна точка, се характеризира и описва с много параметри. В царстващата в момента монетарна теория управлението на икономиката се свежда до един параметър, парите, което е научна безмислица; съответно, изводите от тази теория нямат никакво отношение към реалните икономически проблеми. В нея цялата икономика се свежда до една примитивна търговия, в която всичко може да се обменя за пари, няма кредит, приема се, че всеки икономически агент притежава абсолютно знание (включително относно всякакви технологически решения), числеността на населението се счита за константа, липсват изисквания за технически прогрес – изобщо нищо не се мени и цялата система се намира в едно равновесно състояние близко до клинична смърт. Това е и доктрината на монетаристите за света, която, за компенсация, е идеологизирана до най-голяма степен, проповядвайки, че държавата не трябва да прави каквото и да е, че трябва да предаде управлението на икономиката в ръцете на най-богатите, които ще режисират всичко най-правилно в такъв един театър на абсурда, в който на всички ще е добре и всички природни ресурси ще се използуват най-ефективно. По същество монетарната икономическа теория не е никаква теория, а вид квазирелигия, в която мястото на бога се заема от парите и нейните жреци, монетаристите, използуват най-примитивен математически инструментариум, който и придава необходимия наукообразен вид, Съответно, представата им за бъдещето е образът предложен от Фукуяма в “Краят на историята” – установяване на пълно равновесие, в което всичко ще се управлява от световните пари (в първо приближение – долари) като индивидуалността на всяка държава ще се сведе до площадка за тяхното опериране. Картината резонира директно с тази на теорията за края на света и второто пришествие, когато всеки ще получи каквото е заслужил. Няма съмнение, че най-заслужилите ще се окажат банкерите и монетарните жреци, което следва директно от тяхната еднопараметрична “теория”, чийто краен резултат е разгадан отдавна от простия народ формулирал сентенцията “Пари при пари отиват”.
Резултатът от действията на неолибералните монетаристи е една най-радикална и непрекъсната поляризация на световното богатство. Неправителствената организация “Оксфам” публикува данни за тази година според които 26-те най-богати милиардери притежават толкова пари колкото 4-те милиарда най-бедни жители на земята. През 2017 година за същото съотношение са били необходими 43-те най-богати милиардера.
Ето и друг един пример за действието на монетарния механизъм по координатата богат-беден. Неолибералният подход за справяне с икономическата криза в Гърция предлагаше разпродажба на фалирали предприятияq за да се съберат пари за изплащане на държавния дълг. В резултат на последвалите банкови операции Германия като посредник, автоматично се оказа с печалба от около 10 милиарда евро, които беше решено да се върнат на Гърция. Алтернативният план на тогавашния финансов министър Варуфакис предлагаше най-напред да се финансират предприятията докато се възстановят и след това да се продадат на нормална цена, а не на безценица. Планът му не беше приет и той подаде оставка.
Съвсем очевидно е, че пропагандата на монетаризма не се различава по нищо съществено от пропагандата за предимствата на комунизма пред капитализма, което се приемаше за аксиома. Няма наука, съответно, не може да има никаква научна школа – само чиста пропаганда. Резултатите от прилагането и в практиката най-добре могат да се илюстрират с периодичните финансово-икономически катастрофи през 1990-те години в Русия под ръководството на едни от най-примитивните монетаристи без икономическо образование, спазвайки най-ревностно всички мантри на Международния валутен фонд, Световната банка и нарежданията от Вашингтон. За повече подробности – академик Сергей Глазев.
Едно алтернативно управление на икономиката с контролно участие на държавата и с използуване на пазарни принципи доведе до появата на нов световен икономически гигант, Китай, вече обявен за враг номер едно на САЩ. Иронията на този резултат, на фона на провалните 1990-те години за икономиката на Русия под ръководството на нейните собствени новоизлюпени монетаристи, се състои в това, че китайците днес използват стара программа, предназначена за икономическо развитие на СССР, разработена, предложена и радикално отхвърлена още по времето на Брежнев. Тъй като прилагането Й в Китай започна от икономическо ниво, катастрофално по-ниско от съветското по онова време, днес можем само да теоретизираме какво би било икономическото положение на Русия ако бяха приели още тогава на въоръжение собствената си хибридна държавно-пазарна програма за икономическо развитие.
Демократичен тоталитаризъм и упадък на неолибералната политико-социална идеология
Според Александър Зиновиев епохата на студената война е била кулминационната точка в развитието на западната демокрация и на Запада като цяло – изключително благополучие, истински свободи, социален прогрес, огромни научни и технически открития, всичко това благодарение на борбата с комунистическия тоталитаризъм, борба възникнала по необходимост, поради самото му съществуване. Този период е пряка илюстрация на тезата, че демокрацията се подразбира като плурализъм, който предполага наличието поне на две сили, повече или по-малко равни, сражаващи се, но и влияещи си. В епохата на студената война имаше световна демокрация и глобален плурализъм. След разпадането на Съветския Съюз настана епохата на пост-комунизма, а демократическият капитализъм се замени от днешният финансово-олигархичен глобален капитализъм (пост-капитализъм) с нова пост-демократична идеология, която може да се нарече демократичен тоталитаризъм (или, ако предпочитате, тоталитарна демокрация). Едната сила изчезна и с нея изчезна необходимостта от демокрацията поради формиралата се вече световна “еднопартийна” система. Демокрацията изигра своята ефективна роля по време на студената воина и трябваше да изчезне, защото се превърна в пречка за еволюцията на западния свят към свърхобщество и към световно господство т.е. стана пречка за Глобализацията.
Интелектуалният дисидентски елит от страните на соцлагера изкопира детайлно победната Западна идеология без ни най-малко съмнение, че това е необходимото и достатъчно условие за да заживеят “човешки”: достатъчно задоволени икономически, автоматично оставяйки се на магьосническата ръка на свободния пазар, с пълна интелектуална свобода при спазване на всякакви човешки права. В исторически мащаб по скалата на времето, след разпадането на СССР победилата западна идеология просто се събуди на другата сутрин без противник. Положението се оказа формално подобно и от политическа и от икономическа и от военна гледна точка.
Оттук започнаха и проблемите на западната неолиберална идеология. Без борба с противник, организиран и финансиран на държавно ниво, нейната задача се сведе само до запазване на т. нар. статукво – задача перманентна, една и съща както за всяка отделна капиталистическа държава така и за всякакъв новоконструиран глобален конгломерат: контролиране и манипулиране на “опасната” класа.
“Опасната” класа може да се дефинира най-общо и чисто формално като долната половина на човечеството по скалата на сумарното богатство. Особено днес такъв натрупван и постоянно нарастващ социално-поляризационен “волтаж” не обещава нищо добро. Оттук и необходимостта от засилен контрол и манипулиране, за да се избегнат нежелателни “гръмотевици и светкавици”, които само пречат на бизнеса и то в най-благоприятния случай за него.
Манипулирането се делегира на медиите, особено на т. нар. “световни” медии, които са под тотален двоен контрол – по линията на богатите собственици и по линията на финансовите свърхдържави. Примери тука са Европейския Съюз, БиБиСи, Google, Facebook, Apple, световните информационни агенции определящи кое е новина и кое не. Информационната машина се привежда в действие от избрана част от интелектуалния елит, за чиято подготовка и добруване не се скъпят никакви средства.
Този информационен елит завзема командни позиции в медиите, окомплетува т. нар. мозъчни тръстове (тинк-танк-ове), консултативни агенции от всякакъв род, свързани със социално-политически проблеми, както и следващия ешелон от академични позиции и ръководни места в безбройни и добре финансирани НПО-та.
Това е общата структура. Тя поема гладко постановките “отгоре”, които се преформулират разбираемо и еднозначно от идеологически технолози за всяко по-ниско ниво. Крайният клиент е “опасната” класа, която получава съответната постановка в предъвканата и лесносмилаема форма на комикс, работещ безотказно без да оставя възможност за каквато и да е алтернативна интерпретация.
Пример за комикс: гост-коментатор на Fox News сравнява Alexandria Ocasio–Cortez, новата звезда на Демократическата партия в САЩ, със Сталин, Хитлер и Мао поради нейната социално-политическа платформа, която включва 70% данък богатство и борба с глобалното затопляне.
За степента на успехите на такава една комикс-идеология извън Америка може да свидетелства заключението на изследователската служба на САЩ от 4 януари 2019 година за отчайващите резултати от “прокарване на демокрацията” в Русия. Заедно с реализацията, че “еталонният” образ на Съединените щати вече не служи като пример за подражание.
Победата на Тръмп в президентските избори показа на демократите, които напълно владеят медиите в САЩ, че е абсолютно необходимо да се контролират и “електронните” социални мрежи, които разпространяват неудобни факти и алтернативни мнения съвсем свободно и напълно безотговорно. Спешно бе пусната постановка за тотален натиск чрез кампании за борба с т. нар. фалшиви новини (т.е. неудобни факти и тяхната неправилна интерпретация) и за изкореняване на езика на омразата (т.е. – от неолиберална гледна точка: всякакви неправоверни мнения и неудобни въпроси).
Лепването на етикети русофил, хейтър, хомофоб, националист, нацист, расист, популист е типичен полемичен похват който внушава на читателя и зрителя, че няма нужда от никакво обосноваване при такова едно охарактеризиране на опонента (противника), тъй като става дума за тривиално-очевидни истини, които се знаят “от всички” и за което има богата и пребогата информация в Интернет. Всъщност става дума за неолиберален политически пърформанс в който най-важни са интонацията и позата на обидено достойнство, предизвикани от “безпочвената” позиция на всеки опонент. Ако позата не сработи се включва “заглушителната станция” – някоя дума на “противника” се използва за тригер на паралелен неспирен монолог на повишени децибели, който не дава възможност на зрителя (слушателя) да следи дискусията. Примери има на всяка крачка, като най-живописни са, разбира се, телевизионните дебати в стил “кръчмарски бой”.
Новини за институционно и масово “запушване на устата” на този фронт се появяват едва ли не ежедневно. Най-тривиалните са закриване на Фейсбук-страници. Друго последно изобретение е платформата NewsGuard, за трицветно белязане на степента на достоверност на новини и мнения, разбира се, от “безпристрастни” позиции, и за системно попълване на черения списък с неблагонадеждните. Готви се интегрирането на тази програма с платформите на Facebook и Twitter. Периодично нападаните от президент Тръмп медии New York Times и CNN за разпространяване на фалшиви новини получават, разбира се, зелено етикетче за абсолютна достоверност. Основатели на NewsGuard са изтъкнати неоконсерватори, а сред консултантите и съветниците му са бивши най-висши служители от ЦРУ и Homeland Security.
Паниката пък поради небивалия успех на една единствена алтернативна и вече глобална информационна агенция, “Россия сегодня” (RT, “Russia Today”), се разгаря до истерично кресчено главно поради очевидно неразрешимо противоречие: необходимостта да бъде тотално забранена от една страна и необходимостта да се спазва поне формално неолибералната мантра за свободата на словото и иформацията.
Като изход от това много неприятно положение е прокламирането, че срещу нас се е изправил един много опасен и потентен враг – Русия, толкова опасен, че, съгласете се, налагащите се компромиси с някои демократични принципи са едно абсолютно необходимо зло – националната сигурност преди всичко. Още, в такава една крайно враждебна атмосфера е просто смешно да се изискват каквито и да са допълнителни факти и доказателства за очевидното, че срещу западните ценности, тези на “цялото прогресивното човечество”, се води безпринципна и перфидна идеологическа война на живот и смърт, в която и най-малката крачка назад е еквивалентна на черно предателство. Най-живописен пример тука е САЩ с ежечасното световно шоу “Тръмп-руски агент”.
Методът е убийствено примитивен и е изненадващо до каква степен догматизмът на неолибералната идеология е огледален образ на догматизма на съветската – никакво усилие да се анализира противника и творчески да му се противодействува. Първосигнална автоматика, която произвежда не диалог а паралелни монолози.
Така се води битката за това какво точно трябва да знае “опасната класа” като последна и неоспорима истина. Другата и не по-маловажна задача е да се блокира каквото и да е нейно потенциално действие като организирано цяло.
Компоненти на хибридната вoйна
Терминът „текст” се налага като най-точен в хуманитарни дискусии, замествайки думи като роман, разказ, поема, драма, есе, книга, статия и т.н. налагайки убийствен стилистичен конформизъм, признак на висш абстрактен интелект. А мнението на автора на даден „текст” за смисъла му се счита за само начално такова, което не играе практически никаква роля в неговата бъдеща постмодерна съдба. Главната интелектуална дейност започва след публикуването на “текста” и тя се нарича интерпретация. Една от интелектуално най-извисените системи за интерпретация, според нейните последователи, е тази на Дерида, автор на метода за деконструкцията. Претенцията за най-висша теория в интелектуален аспект не е никак случайна. Крайната цел е обоснована претенция за перфектен резултат (друг текст), който просто няма смисъл да се подлага повече на промени (деконструкции). Ясно е, че последното, макар и нежелателно, е допустимо по принцип, и като верижен процес, може да продуцира безкрайно много все нови и нови текстове.
Такъв род безкрайни верижни интерпретации на даден начален текст могат да се илюстрират с един оптичен пример – огледален образ на предмет последователно отразяван от безкрайна система огледала. По аналогия, трябва да приемем, че не може да има идеален образ (идеална интерпретация) т.е. всички огледала са в известен смисъл дефектни и различни, като огледалото на Дерида, по интелектуални претенции, би трябвало да е последно и “най-правилно”. На елементарният и напълно резонен въпрос защо да няма смисъл да се подложи на деконструкция резултата от деконструкцията по метода на Дерида няма отговор, за което има обяснение – не се дават отговори на неприлични въпроси. Все пак би трябвало да сме благодарни, че верижният деконструкционен процес има край – “най-правилното” криво огледало на Дерида. Иначе не бихме могли да обърнем страницата.
Претенциите за превъзходството на метода на деконструкцията почиват на позицията, че методът позволява да се разкрие пълната етимологична и реторична сложност на даден текст с най-срупульозен анализ на всичките му вербални детайли. Основанието за такава една процедура почива на приемането, че не е важно какъв смисъл влага автора, а е важно какъв смисъл може да има текста като комбинация от смисъла на отделните думи, сегашен и предишен, имайки предвид възможна употреба и контекст. Всеки прочит, несъобразен с този подход се определя като нечувствителен към “възможната хетерогенност” на текста. Внушението е, че смисълът на текста като цяло (да кажем “прочитът” на автора) е нещо като оптична илюзия, почиващо на нелегитимно логическо заключение, докато реалното са отделните му компоненти. По аналогия, реалното не е построената сграда, а строителният материал, отделните тухли, с които може да се построи и нещо съвършенно различно. Ако извикаме, обаче, на помощ химията и особено физиката с лекота можем да покажем, че тухлите са “построени” от още по-малки частици, някои невидими (атоми, електрони), което, за изненада, съвсем не е пречка да се види построената къща. Или, неопределеността на атомно ниво съвсем не означава неопределеност на ниво къща. По отношение на даден текст: от неопределеността на смисъла на отделните му думи или части съвсем не следва неопределеност на смисъла текста като цяло. (Carl Rapp, Fleeing the Universal, pp.164, 191-2).
Последното дава известна надежда да се погледне благосклонно на едно мнение на Дейвид Мамет, считан за жив класик на американския театър: “Животът ни е яростен опит да открием аспект в този свят, който не подлежи на интерпретация.” (Roger Shattuck, Candor and Perversion, p.5).
За теоретични постмодерни постановки от споменатия тип пренаписването на историята се оказва детска игра от техническа гледна точка. Главният проблем, обаче, съвсем не е в самото пренаписване, а в пропагандата на резултатите. Сега вече на сцената по необходимост излизат заинтересувани личности, организации и даже цели държави, готови да финансират такива нови, революционни и изключително интересни проекти. Крайната цел е създаване на нова нация с нова история, удобна за стратегическите планове начертани и щедро финансирани от други държави.
Същата процедура се прилага и за преоценка на най-известни национални литературни произведения, добили ранга на класически, изиграли най-съществена роля в превръщане на децата в граждани с национално самосъзнание, поколение след поколение. Така “Под игото” може да бъде изхвърлено от учебните програми поради фрапантни внушения за междуетническа вражда или за безогледно насаждане на русофилство, което, по днешния единствено правилен евроатлантическия канон, е непростим грях.
За домашно упражнение на граждани (и особено на литератори!) на възраст 50 и нагоре е препоръчително да се вгледате в собствените си литературни предпочитания, насадени ви още в ретроградното соц-училище. Вгледайте се по-внимателно през новите правоверни очила, фокусирани мултикултурно и толерантно! Ще ахнете!
Политическа цел на културната война
Пита се защо се прави всичко това? Отговорът е повече от очевиден – за власт! Според Уили Старк, главният герой на романа на Роберт Пен Уорън “Цялото кралско войнство“, парите са важни само донякъде, после главното става властта. Технологически, при демократично управление, задачата е да се създаде манипулируем електорат, който не е способен да се организира в големи групи на обща опозиционна платформа. Електоратът не бива да бъде много образован – ще има твърдо собствено мнение по всички най-главни социално-политически въпроси. Не е добре и да е необразован, защото ако е необразован няма да може да схваща какво му се внушава.
Основеният социален конфликт Елит-електорат в страните с пазарна икономика възниква от принципа “хора за икономиката”, а не “икономика за хората”. “Хора за икономиката” на практика се свежда до следния въпрос: “Колко доход може да се получи от тези хора?”. Те са разходен материал, “гориво” за икономиката. Ако не си ефективен – довиждане! По същество – икономически фашизъм.
Икономика за хората означава, че тя е само средство за осигуряване живота на хората, за които се счита, че не се раждат за да бъдат ефективни за бизнеса. Задачата съвсем не е да се избият богатите, а огромната част от населението да намери себе си в живота. А това вече е задача на държавата и на т. нар. цивилизовано общество, което не изхвъля тези, които по една или друга причина не са намерили мястото си в него. Изводът от такава една постановка е, че цивилизована държава не може да изгради като бизнес проект.
Изборът на управление на държавата, като бизнес проект или като проект за добруване на хората, е тясно свързан с необходимостта да се формулира проект за нейното бъдеще, нещо което се обявява ако не за вредно, то за напълно излишно от гледна точка на принципа “Хора за икономиката”. Примерът с процесите в Русия през последните десетилетия е много илюстративен в този аспект.
В конституцията на Русия, под влияние на неолибералните западни инструктори е включена забрана за държавна идеология. Формално терминът “идеология” безапелационно се счита за еквивалентен на “комунистическа идеология”, а появата на каквато и да е държавна идеология се счита за реабилитация на комунизма и за опит за неговото възкресяване. Оттам и забраната. Погледнато чисто формално, обаче, това е пълен идиотизъм и то увековечен в конституцията на една от великите държави. И ето защо.
Идеологии колкото искаш, с най-различен характер, създадени както за малки или големи групи от хора, така и за цели държави и даже за наднационални обединения от рода, да кажем, на ООН. Особено днес, накъдето и да се обърнеш – идеология. Без идеология просто не те вземат насериозно. Голи хвърчащи оригинални идеи даже не почват да се обсъждат ако не са оформени като идеология, да не говорим за финансиране. Работата е там, че държавна идеология, ако има изобщо шанс за нейната реализация, не се създава с почесване по главата от т. нар. национални интелектуалци, експерти по произволно зададени теми. Национална или държавна идеология възниква най-естествено само след като е формулиран проект за бъдещето на нацията или държавата. Без такъв проект всякакви идеологии биха си останали само на книга.
Следователно, забраната за държавна идеология е еквивалентна на забрана за какъвто и да е проект за бъдещето. Обосновката е неолиберално тривиална – няма никаква необходимост от такъв проект, пазарните сили автоматично се гижат за бъдещето, просто не трябва да им се пречи с някакви си там планове и проекти. Остава само да си припомним, че отдавна няма свободен пазар (справка, например, Чомски), че всичко се контролира и дирижира от наднационалния финансов капитал, който , освен всичко друго, си печата “световна” валута когато си поиска и колкото си поиска. Резултатите от работата на западните пазарните консултатнти са широко известни с последиците си за Русия (само като пример тук), което е отразено в много статистики за периода 1989-2010 години. Най-свежи доказателства, че за свободен пазар и дума не може да става се предоставят почти ежедневно от правителството на Доналд Тръмп – икономически санкции, едностранно отказване от международни икономически съглашения или най-бруталното им нарушаване, едностранно въвеждане на митнически тарифи.
Конституционната забрана за руска държавна идеология, обаче, не бива да бъде утешение за нейните западни автори и идеолози. От постмодерна гледна точка, например, заобикалянето на тази забрана е интелектуална задача на ниво детска градина. Въпрос на елементарна лингвистична еквилибристика. Има проект за бъдещето, има и съответен план, а също и пояснителни текстове. Само трябва да се внимава да се избягва думата “идеология”, а който си няма работа да ходи и да доказва, че съвкупността от текстове, речи и обсъждания са еквивалентни на идеология. Даже Сорос с неговите кохорти от НПО-та би се оказал безсилен пред възможните терминологични блудства на тема “Това идеология ли е или не?”, да не говорим за възможността да се използуват изпитани еластични теоретични постмодерни методики.
Една от най-съществените съображения да използваме Русия като пример тук е, че тя е поставена насилствено в най-добрата стратегическа позиция в днешната културна война – обявена е за главен враг на Запада. По-точно на днешния пост-Запад и, следователно, не е необходимо да се съобразява с каквито и да са културологични пост-западни платформи, постановки, правила, ограничения от рода на мултикултурализъм, джендаризъм, политическа коректност и други подобни, налагани например на Европейския Съюз. Последиците от тази пост-културна пост-западна програма за Европа са такива, че ако искат да видят как са изглеждали класическите европейски ценности, които днес бавно но необратимо се рушат, след 10-20 години ще трябва да посетят Русия. Последната забележка е на Андрей Кончаловски, който обяснява този феномен с „изостаналостта” на Русия, която (според Алдо) пътува към пропастта с трамвай, докато американците предпочитат Ролс Ройс.
„Хората за икономиката”, в система, в която печалбата е най-висшата и крайна цел, формират т. нар. “опасна” класа, която трябва да се държи под контрол с всички средства. Този проблем е осъзнат от момента, в който възниква капиталистическата система. Много скоро след това възниква идеята за необходима буферна класа, между двете крайни такива – “практически всичко имащите” и “практически нямащите”. Взривоопасни социални ситуации могат да се видят и днес в някои капиталистически страни, в които няма добре оформена средна класа от образовани и сравнително добре заплатени хора, от която се отбират и служители за управленческия апарат на държавата. Една от социалните роли на средната класа е да предотврати организирането на опасната класа по време на избори под единен лозунг за чисто социални промени от типа “Пролетарии от всички страни съединявайте се!”. Тази задача може да се окаже доста комплицирана по простата причина, че съществена част от средната класа, обикновено по-образованата, е с леви убеждения. В тази ситуация от решаващо значение е ролята на медиите, които се владеят, с малки изключения, от “всичко имащите”, а добре платени представители на средната класа заемат журналистическите позиции прокарвайки безапелационно “установките” на собствениците. Главна цел на информационната обработка на електората е да предотврати организирането му на единна социална платформа за подобряване на благосъстоянието на “нямащите” и на средната класа, т.е да предотврати каквито и да са опити за реализация на постановката “икономика за хората”.
Една от тактиките за разбиване на потенциална единна социална платформа на електората е създаване на враждуващи малцинствени групи, всяка със своя идеология, за отстояване на техни специфични права, “потъпквани” от всички останали. Така вместо две електорални групи (полярните бедни и богати) се получава мозайка от борещи се за правата си социални сегменти формирани на основата на расови, полови, религиозни, професионални, екологически, национални, интернационални, глобалистки и други признаци от неограничения идеологически неолиберален спектър. Само за илюстрация можем да споменем постоянно нарастващия брой десетки джендърни разновиднисти надхвърлил 70.
А ето и някои любопитни особености. Американските леви поддържат тезата, че не може да се говори за расизъм по отношение на белите мъже – каквото и да се говори срещу тях, както и да се действува срещу тях, се счита за приемливо, защото са си го заслужили като главни подтисници на всички останали. Друго, появява се проблем, че сексуални контакти на “трансформирани” мъже с лезбийки може да бъдат интерпретирани като изнасилване.
Пример за абссолютно неорганизиран електорат е т. нар. атомизирано общество. Представа за него можете да получите ако влезете в някоя голяма чакалня или младежко кафене – всеки сам с телефона си, погълнат изцяло от личните си предпочитания и интереси, напълно свободен и изолиран в личния си виртуален свят. Тук е мястото да си припомним оригиналния смисъл на думата “идиот” – така гърците за наричали хора, за които реалния свят като че ли не съществува.
Повсеместното разпространение на всякакъв вид портативна комуникационна “електроника” се оказва друг фактор подпомагащ културната катастрофа, предоставяща мигновено най-различен вид второсортна интелектуална “храна” (фаст фуд), пренасяща индивида в т. нар. виртуална реалност, в която и социално най-ограничената личност може да се почувствува господар на вселената, за което се изисква само периодично натискайки копчета като кучето на Павлов. Още, около подобни “електронни” занимания се създава и своеобразна субкултура благодарение на социалните мрежи, което засилва още повече действието на такъв един психологически наркотик. Там, в този виртуален свят на интелектуален фаст фуд, хората се превръщат в своеобразни дигитални “прасета”, там има само потребители, а управляват други, които могат да преценяват реалността и кой какво представлява, могат да формулират проблеми и да намират техни решения. Децата на хората с пари се обучават в закрити учебни заведения, в които всякакъв род електронни виртуални занимания с подобни телефончета, айпади и подобните им са забранени. Защото отдавна им е станало ясно, че с такива занимания се разрушава способността да се мисли и да се вземат отговорни решения. По същество наркотичното потапяне във виртуална реалност води до загуба на идентичност – перфектен начален продукт за бъдеща загуба на суверенитет. И фундаментална цел на глобализацията, за което съвсем не се тръби по медиите.
Знае се, че в кризисни ситуации, да кажем от рода на тази с мигрантите в Европа, трябва да се търси помощ от науката. За най-голяма изненада на международни конференции по хуманитарни и социални науки се забелязва точно обратна тенденция: замазване и избягване на проблемите, туширане на всякакви научни конфронтации; всякакви неудобни термини се квалифицират като недобре дефинирани и се изключват от дискусиите (нация, история, култура); полагат се неимоверни усилия нищо да не се каже ако не е проверено за лоялност, никакви обобщения, никакви особени мнения; всякакви оценъчни съждения се считат за погрешни. На някои конференции има официални “дискутанти”, които обясняват на слушателите, непосредствено след всяка лекция, какво е искал да каже поредния докладчик, оглаждайки всякакви “неравности”, които биха предизвикали остри дискусии. По същество, от професионална гледна точка, докладчиците официално са признавани за дебили. Целият този наукообразен цирк е резултат от царствуващата политкоректност в областта на западните хуманитарни и социални науки, способствуваща за културната катастрофа на най-фундаментално ниво.
Културата на една нация не се определя само от “текстове” и тяхната интерпретация, а от цялата комплексна дейност на хората, тяхното общуване, традици, въздействия на катаклизми, войни и други социални сътресения. Психоисторическата матрица на нацията не е константа, тя се променя еволюционно, вътрешно самосъгласувано, има масов и неизбежно консервативен характер и би се променяла и без анализ и ревизия на смисъла на “национални текстове”.
Тъй като няма критерии за “най-добра” външна намеса (за най-правилно криво огледало) може да си спомним и за алтернативата, която се казва Ненамеса! Например, има дълбок смисъл в правилото да не се пипат с мръсни пръсти легендите на един народ, квинтесенции на историческия опит на нацията, събрали на едно място отделни и несвързани красиви думи, жестове, героични саможертви и победи, без стриктни фактологични претенции към крайния продукт. Става дума за такъв един “екологичен” подход към културата на дадена нация – по възможност максимално да се остави на собствените си вътрешни импулси за еволюция, интегрално следствие от безкраен брой неконтролируеми спонтанни действия на всевъзможни компоненти, с особено внимание и защита по отношение на промени на нейната генетична матрица – образованието.
