Този материал е посветен на едно по-различно от връстниците си момиче. Тя се казва Антонина Георгиева и е от София. Притежава впечатляващите дарби да рисува и да създава поезия. Любопитно е, че предпочита да твори през нощта.
Въпреки че е на една зряла възраст – 27, Антонина признава, че доста често е същото объркано дете от преди години. Израснала е в големия град, но винаги ще пази в сърцето си едно селце на югозапад, където е прекарала голяма част от летата си. Срещнала е правилния човек и се чувства щастлива. През последните години е сменяла различни професии. В момента е художник и дизайнер на свободна практика.
„Невъзможно е да избера едно от двете, обичам ги еднакво, но по различен начин. Освен това двете изкуства имат много допирни точки. Често сте срещали изрази като „поетът рисува“, „илюстрира“. Винаги споменавам един цитат от трактата на Леонардо да Винчи: „Живописта е поезия, която се вижда, а не се чува, а поезията е живопис, която се чува, а не се вижда“ – философски споделя тя, неспособна да постави едното изкуство над другото.
Разказва, че рисува от съвсем малка, като първата ѝ „проява“ била с червен флумастер по тапетите на първия апартамент на семейството. На най-често задавания въпрос към едно дете – „Какъв искаш да станеш като пораснеш голям?“, отговорът на Антонина е бил повече от ясен и категоричен – художник.
Не така обаче стоят нещата с поезията. Тази страст се разпалва в нея на по-късен етап, когато се е намирала в тежък период. Това се случило преди три години, като тогава дори, донякъде случайно, изпраща свои стихотворения за литературен конкурс в Стара Загора и дори се класира на трето място. Бронзът обаче не е най-позитивното от конкурса, защото, благодарение на него, се запознава с други млади и интелигентни хора, които я мотивират да продължи да се занимава с поезия.
„Любопитни истории има най-различни – за поетичните конкурси, пленери и свързаните с тях пътувания, в които съм участвала, за изложбите и организацията покрай тях (откраднаха моя картина от изложба, което ще приема като комплимент). Но това, което искам да споделя, е по-скоро интересен факт, не история. Смятам, че доброто изкуство (в случая най-вече поезията) и пълното щастие са несъвместими, ако приемем, че такова съществува. Думите попълват някакви липси, недостиг на нещо в съществуването ни. Самата аз започнах да пиша по този начин и връщайки се назад тайно съм благодарна за изпитаните негативни емоции, заради които открих нещо, което толкова обичам“ – разказва пред Sofiapress, позовавайки се на опита си, Антонина.
Най-голямо удоволствие, свързано с нейните творбите, ѝ доставят портретите. Смята за уникален факта, че човешкото лице може да обхване огромен спректър от емоции и състояния. Като цяло, когато рисува портрет за някого и когато пише стихотворение, вдъхновена от някого, твори с най-голямо настроение.
Чувства подкрепата на най-близките си, което е изключително важно за нея. Често присъстват на изложбите и литературните четения, в която Антонина взима участие. Тя ѝм е благодарна и се надява и за в бъдеще да бъде така.
„Желая да бъда спокойна, да пътувам и да бъда с любимите си хора. В края на миналата година с приятели отворихме едно специално пространство за изкуство в центъра на София, което се казва „Хралупата“, където правим литературни четения, изложби с картини и фотографии и други интересни неща. Надявам се да съществуваме още дълго време и да се развиваме все повече. В последно време се занимавам и с дизайн на корици на книги и илюстрация, където най-интензивно се пресичат изобразително изкуство и поезията. Надявам се и скоро в ръцете си да държа първия екземпляр от собствената си книга“ – разяснява тя плановете си за бъдещето.
Трябва да бъдем радостни от факта, че има млади хора като талантливата Антонина, защото изкуството в България се нуждае от тях.
