Загубил всичко, не загубвай себе си!
Към себе си
Когато си на дъното на пъкъла,
Когато си най-тъжен, най-злочест,
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени,
От всички свои пътища прерязани
Нов път си направи и пак тръгни.
Света когато мръкне пред очите ти
И тъмнее в тези две очи,
Сам слънце си създай и от лъчите му
С последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребуса,
На кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
Единствено така ще го решиш!
Дамян П. Дамянов e български поет и прозаик. Роден е на 18.01.1935 г. в град Сливен в учителско семейство. Завършва гимназия в родния си град (1953) и българска филология в Софийския университет (1961). Работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж”. От 1968 г. е на щатна работа към писателската група при ЦС на българските профсъюзи, редактор в отдел „Поезия” на списание „Пламък”. Печата от 1949 г. – в. „Сливенско дело”. Книги: „Ако нямаше огън” (1958; 1959), „Очакване” (1960; 1962), „Лирика” (1962), „Поема за щастието” (1963), „Пред олтара на слънцето” (1964), „Стени” (1964), „Преди всичко любов” (поема, 1965), „Като тревата” (1966), „Гимназия „Родина”” (стихове и поеми, 1967), „И си отива лятото” (1968), „Коленича пред тебе” (1968), „Живей така, че… Есета, силуети, импресии” (1969), „Ти приличаш на моя сълза” (1969), „Вчера по същото време” (1971), „И моята България пътува” (1971), „Ако нямаше огън” (1971), „Молба към света” (1973), „Радостно тъжно и светло” (1974), „Ще има връщане” (1976), „Първото име на щастието” (пътеписи, 1976), „Да бяха хляб” (1977), „Хвърчилото се връща” (роман за деца, 1978), „Благословено да е нещото, което!…” (1979), „Стигат ми солта и хляба” (1980), „Тетрадка по всичко” (проза, 1980), „Отворен кръг” (1982), „Таванът” (роман, 1983), „Живей, измислице любов” (1984), „Всеки делник има красота” (1985), „Извървяното” (1985), „Молитва в полунощ” (1986), „Ако нямаше огън” (1987), „Сбогом, бързам!” (разкази, 1989) „Любовна лирика” (1990; 1992), „Още съм жив” (1993; 1999, 2005), „До следващата смърт” (1994), „Обади се, любов!” (1995), „С извинение” (епиграми, 1995), „Остани тази нощ” (1995), „Минава тъжният човек” (1996), „Иска ми се да живея” (1997, 2001), „Душа на възел” (1998), „В духа си вечен” (2000), „Ти и Аз” (2001), „Обичам те, живот” (избрана проза, 2005), „Обича ме, не ме обича” (2007), „До себе си ме възнеси” (2008), „Когато те измислих” (2009), „Душа без покрив” (2010), „Прощална разходка. Непубликувани стихотворения” (2010). Народен деятел на културата. Носител на Димитровска награда, на наградата „Ив. Вазов” за цялостно литературно творчество (1997). Член на Съюза на българските писатели. Превеждан на редица езици. Умира на 06.06.1999 г. в София.
Литературен свят
Говор
Говорих лошо цял живот.
Говорих глухо, безобразно.
Едва разбирахте какво ви казвах аз,
а аз ви казвах да сте човечни и добри,
да вярвате, макар и малко
на милия лъжец дори.
Нечут остана моят глас.
Ще дойде време, мили хора,
аз няма да съм между вас,
ала дано поне тогаз
да разберете моя говор.
Снимка: Facebook
