„Жокера“ не е комикс, все още (или вече) не. Новият филм на Тод Филипс е психо(патска) драма, което си има и предимства, и недостатъци. Трийсет години след като Тим Бъртън извади от „нафталина“ кинопелерината на човека-прилеп, Филипс е решил да измъкне най-големия му враг от света на DC Comics и да му придаде реалистично битие в един не съвсем реалистичен свят. Режисьорът нееднократно заявява, че неговият антигерой ще бъде с различна биография, но това не му пречи да заимства почти изцяло визията, която познаваме от филмите за Батман (и най-вече тази, обезсмъртена от Хийт Леджър). А фактът, че новият Жокер, по-известен като Артър Флек, е повече душевно, отколкото физически деформиран, дава възможност на избраника Хокин Финикс (който може би най-сетне ще получи своя Оскар) да направи най-добрата роля в кариерата си.
ЗА
Достоен наследник на Джак Никълсън, Хийт Леджър и Джаред Лето, Хоакин Финикс изнася „Жокера“ на доста отслабналите си плещи. Ако ви се струва невероятно да го гледате във филм за супергерои – на прав път сте, този филм не е такъв. В един Готъм Сити стил от 80-те, който напомня повече на Ню Йорк от „Шофьор на такси“, Артър става жертва – и в пряк, и в преносен смисъл – на безразличието и подигравките на хората. Паралелите с филма на Скорсезе са съвсем официални, особено по отношение на централния персонаж. А този източник на вдъхновение сигурно е подтикнал Тод Филипс да увенчае проекта си и с присъствието на Робърт де Ниро в ролята на тв водещ – кумир за „смешния“ Артър, който цял живот мечтае да пробие като комик.
На фона на обществения упадък, ескалиращ след стачка на боклукчиите, вълната от насилие се надига като глух тътен от недрата на филма (нещо в атмосферата препраща и към „Портокал с часовников механизъм“) и съпътства като зловещ пейзаж кризата в живота на самия Артър, чиято житейска крива следва „ефекта на скакалеца“. В динамичния контекст на социална деградация персонажът упорито и продължително се бори да остане човек… Ако някога ви е било любопитно как изглежда комиксов герой в реална среда (не по Шаямалан), или по-скоро как действителността оформя антигероя, „Жокера“ предоставя добър материал за размисъл.
Филмът на Тод Филипс успява да улови финия баланс между индивидуалното човешко страдание и порива на онеправданите, преминаващи в тълпа, после в приливна вълна и масова истерия. Дали в крайна сметка ситуацията поражда Жокера, или той предизвиква ситуацията, е въпрос, достоен за сериозна драма. С натурализъм (дори на ниво идеи), който не се притеснява от обвинения в „политическа некоректност“, сюжетът подрежда едно до друго в мозайката на живота несправедливостта, жестокостта, порива за отмъщение и отприщването на лудостта. Без да пренебрегва предизвиканите от тях емоции, но и без да издава морални присъди.
ПРОТИВ
Каквито и да са достойнствата на „Жокера“, това със сигурност не е кинотворба за Златен лъв (а може би просто нивото на Венецианския фестивал е било такова). Американецът Тод Филипс има цяла филмография от комедии „между приятели“ – „Последният ергенски запой“ (2009) е забавен филм, а „В голямата игра“ (2016) има много добри драматични попадения, – но определено не е режисьорът, който може да направи от „Жокера” стилен психотрилър. В потвърждение на усещането, че Филипс не се чувства съвсем в свои води, идва постоянната потребност от фабулни и визуални препратки (малко като патерици), които често ни връщат към други филми, други жанрове, други истории, вече познати, предизвестени, неизненадващи. И без да е прекалено дълъг със своите 121 минути, филмът е протяжен на места, а това убива ритъма на случването и гледането.
„Оригиналната“ идея да обясниш оформянето на Злодея (иначе много добро момче и предан син) под натиска на семеен и обществен тормоз е тотално клише, при това напълно излишно – Жокера по презумпция е съвършеното зло, без примеси от обяснения, тълкувания и съжаления.
Фактът, че имаме персонаж без фиксирана комикс биография, едва ли е достатъчно оправдание всеки път, когато го видим на екрана, той да има различно име и житейски път, дори когато става дума за филм, странящ от супергеройския жанр, т.е. необвързан с други действащи лица от съответната вселена.
На сюжетно ниво личната драма с желанието за признание, търсенето на близост, прословутата „бащинска фигура“ и психиатричната диагноза не винаги се съчетават добре с изтърканите прояви на обществено недоволство и озлобление, а включването на фигурата на Томас Уейн (бащата на Брус/Батман) и семейството му, сякаш в опит за легитимиране на принадлежността на „Жокера“, по-скоро разводнява съспенса с мелодраматичните си примеси.
Жанровата колебливост на филма рецидивира в почти хорър сцени, за да отведе фабулата до невъзможност да „избере“ между няколко финала – излишно разточителство, при положение че това е историята на Артър, който става Жокера, и логичният ѝ край е моментът, в който новата самоличност придобива окончателното си визуално измерение. Останалото е самодоволен пълнеж.
5