НА ВИСОТАТА НА БУЗОНИ

От 28 август до 6 септември се състоя 62-ото издание на международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони“ в Болцано, Италия. На 6 септември стана ясно, че носител на първа награда е българинът Емануил Иванов. Туровете от конкурса се предаваха по интернет и много хора следиха изпълненията на младия музикант. Конкурсът на името на известния италиански пианист и композитор се провежда от 1949 г. Идеята е на Чезаре Нордио, директор на консерваторията в Болцано, подкрепен от световноизвестния пианист Артуро Бенедетти-Микеланджели, за да се отбележи 25 годишнината от смъртта на Бузони. Първият конкурс започва на 12 септември 1949 г. В почетния комитет влизат Клаудио Арау, Вилхелм Бакхаус, Алфред Корто, Валтер Гизекинг, Дину Липати, Артур Рубинщайн и самият Микеланджели, който предоставя значителна сума за една втора награда. В първото издание 18-годишният Алфред Брендел се класира четвърти. Едва през 1952 г. първа награда печели Серджо Пертикароли. През 1956 първото място е за Йорг Демус, а на следващата за Марта Аргерич. Когато всички членове на журито са единодушни в избора за носител на първа награда му се присъжда и една допълнителна на името на Артуро Бенедети Микеланджели.

Няколко български пианисти също са печелили награди на този конкурс. Това са Иван Дреников през 1964 г. – трета награда, Божидар Ноев през 1965 печели втора при неприсъдена първа, Боян Воденичаров през 1981 – трета награда, и през 1999 г. Ралица Пачева печели четвърта.

Председател на журито тази година беше австрийският пианист Тил Фелнер. Според регламента на конкурса председател трябва да бъде сравнително млад пианист с международна кариера. Останалите десет членове представляват всички специфични музикални категории – изпълнители, композитори, артистични директори, диригенти и разбира се, утвърдени пианисти. След полуфиналите остават дванадесет музиканти, след това шест за финал, на който трябва да свирят с камерен състав, а накрая трима, които свирят с оркестър „Хайдн“ с диригент Арво Волнер.
„Журито избра да награди таланта на Емануил Иванов, който успя по време на всички турове да бъде на висотата на прочутия  Бузони“ – пише в пресата. След конкурса Емануил Иванов изнесе три концерта като спечелил първата награда – един рецитал в Азуло на 8 септември и  два концерта в Триест и Венеция с камерен оркестър „Феручо Бузони“.

Всеки музикант, когато се готви за конкурс, очаква да спечели. Когато разбрахте, че сте първи, коя беше първата мисъл, която мина през ума ви?

Не знам дали е имало конкретна мисъл. Беше един водовъртеж от всевъзможни емоции, но основно беше радост. Беше много запомнящо се.

Кога решихте да се явите на конкурса?

Още  миналата година, когато започна целият процес по записване с изпращането на запис и попълване на формата. Тогава още не бях студент. Това е първият голям, сложен конкурс, на който се явявам. Може да се каже, че е един от петте най-престижни в света.

Над 400 са били кандидатите. Какви записи направихте, за да ви одобрят сред двадесет и двамата, които се представиха в Болцано пред журито?

Трябваше да бъде 20-минутен запис. Аз свирих Брамс – Интермецо, Шопен – Етюд, и „Златни рибки“ от Дебюси. Записа направихме в Музикалната академия в София.

Разкажете и за програмата, която представихте там.

Първо имах 45-минутен рецитал. След това трябваше да изпълня едночасова програма. Изборът в конкурса беше достатъчно свободен и разнообразен. Задължително беше в първия кръг да има пиеса на Бузони, което е естествено. Във втория кръг трябваше да има съвременна пиеса и класическа соната. Аз изпълних Соната №18 от Бетовен. Избрах я, защото не се чува толкова често по конкурсите в наши дни. Най-често се избират „Апасионатата“, „Валдщайн“, такива тежки, впечатляващи произведения, докато тази е малко хумористична, има много фино и възвишено чувство в нея. С квартета беше истинско удоволствие да се работи. Беше поканен струнен квартет „Давид Ойстрах“, който е базиран в Москва. Само за пример – водачът им е носител на първа награда от конкурса „Кралица Елизабет“ през 2011 или 2012 г. Представете си на какво ниво е този квартет! Много лесно се работеше с тях. Изпълнихме Квинтета във фа минор от Цезар Франк. Много емоционално, мрачно, драматично произведение, при което често може да се появи лека помпозност, но ние успяхме да намерим баланса.

Изборът за финала явно също е бил много точен, защото журито избра вас.

Може би трябва да започна оттам, че списъкът за финала с концерти за пиано и оркестър беше доста по-широк от този на някои други подобни конкурси. В него имаше неща, които не винаги се срещат – например Сен-Санс №2 и №5, Барток №2, концертът за лява ръка на Равел. Аз реших да избера творба от този тип. Не първия на Чайковски или третия на Рахманинов. Тях винаги чуваме по конкурси. (Носителката на втора награда японката Шиори Кувахара свири Концерт №3 на Рахманинов, а заелият трето място Гиорги Гигашвили от Грузия избира Концерт №3 на Прокофиев.)

Защо избрахте Сен-Санс?

Вторият концерт на Сен-Санс е много интересно произведение, защото в него той съчетава по успешен начин наглед несъчетаеми неща – драматична първа част в сол минор, втората част е шеговита и изразява la joie de vivre (радостта от живота), а третата е фантастичен танц. По необичаен и оригинален начин съчетава тези емоции. Самата структура на концерта е нестандартна. Вместо бавната част да е в средата, той я слага в началото.

Може да се каже, че успех са ви донесли по-малко изпълняваните произведения и разбира се, интерпретацията. Не сте се впуснали в най-популярните, които могат както да ви помогнат, така могат и да ви навредят.

Да, може би. В последните няколко години винаги съм имал интерес към по-непознати творби, въпреки че едва ли тези са непознати. Просто бяха нетипични за конкурс. Беше ми интересно какво ще се получи, каква ще е реакцията.

Представили сте и творба на Панчо Владигеров.

В първия тур беше задължителна само пиесата от Бузони и в останалите 38 минути имах пълната свобода да изпълня каквото искам. Затова реших да е нещо, което никой друг няма да изсвири и никой дори не е слушал. Естествено това е нож с две остриета, защото както може да им хареса и да ги грабне веднага, така може да се почувстват леко неловко от факта, че им се представя нещо, което не познават, и дори може да се засегнат. Това пак беше леко рискована постъпка от моя страна. Но нещата се получиха. Българската пиеса им хареса. Изпълних Сонатина кончертанте от Владигеров. По моето скромно мнение една от най-успешните му композиции за пиано и много любима моя творба, която свиря от доста време и ме съпровожда и в чужбина, и у нас.

Не сте завършили музикално училище, нито консерватория. Учили сте в езиковата гимназия в Пазарджик. Там започвате уроци по пиано при Галина Даскалова…

Когато бях на шест години започнах за ходя на уроци по пиано при г-жа Даскалова. Първите три или четири години не смятам, че са били нещо сериозно. Беше като хоби. Имах влечение към музиката като цяло, към това да се опитвам да импровизирам, да сътворявам някакви нови неща. Интересно беше, че в този период, когато едва изсвирвах неща, пак се опитвах да импровизирам. Естествено, леко нескопосано, но това се чуваше само от мен и моето семейство. После, когато бях на десет или единадесет години, не знам какво се случи, но започнах да се интересувам по-сериозно от пианото и от репертоара, който е написан за инструмента, който е толкова безкраен. Започна да става все по-интересно. С всяко ново откритие – не само на произведения, но и на технически начини за тяхното изпълнение, се убедих, че това е моят път.

Кога отидохте при проф. Атанас Куртев?

Аз винаги съм бил леко инатлив и винаги съм избирал сам нещата, които да свиря. С проф. Куртев се запознахме в края на 2012 г. Той организираше първия конкурс „Скрябин – Рахманинов“ в София. Това беше конкурсът с по-сериозна програма, на който се явих. След конкурса проявих желание да поработя с него. Отидох на урок и започнахме да се виждаме редовно.

Защо не кандидатствахте в музикално училище?

Така се случиха нещата. Реших, че ще имам по-голяма свобода на избор. Ако бях се записал в музикално училище, нямаше да се чувствам така свободен да работя, когато аз реша.

По колко часа на ден свирехте? Явно никой не ви е принуждавал. 

Не, никога не съм се лишавал за сметка на музиката, защото това не би било полезно. Но зависи от човека. За мин винаги е бил важен балансът между заниманията и развлеченията.

Когато не свирехте, какво ви беше интересно да правите?

Те, нещата, се променяха през годините, но винаги съм обичал да общувам с приятели, когато бях по-малък, да играя различни игри, което продължава и сега, защото трябва да пазим детското в себе си. Искрено вярвам в това.

Защо решихте да отидете в Бирмингам?

Имам много добър приятел, който учи в Бирмингам. Той отиде там две години преди мен. И той е студент на проф. Куртев, казва се Паскал Паскалев, много добър пианист. След гимназията не постъпих веднага в университет, защото много се двоумях къде точно, при кого да отида, дали да продължавам с музиката. Беше леко кризисен период. Всеки има подобни моменти. Той ми препоръча консерваторията в Бирмингам, най-вече заради двамата преподаватели, с които работи. Свързах се с администрацията, с ръководството. Изпратих им мои записи. Те ме харесаха и ме поканиха една година да уча по така наречения самостоятелен учебен план. Това са основно уроци по пиано, без много теоретичен материал. Като поработих с Паскал Немировски и Антъни Хюит, осъзнах, че там ми е мястото, че се чувствам добре и е полезно за мен във всяко едно отношение. След това кандидатствах за официалния бакалавър и след няколко дни предстои да го започна.

След този успех мислите ли за следващи конкурси? Със сигурност има и по-трудни.

Да, има. Аз не съм конкурсен тип музикант, за който конкурсите са самоцел. За мен конкурсите са средство да стигна до по-широка публика, да се даде гласност на това, което правя. От друга страна, човек не трябва да бъде много алчен. В момента съм доволен от това, което се случи. След няколко години може би…, но засега това ми е напълно достатъчно.

Казвате, че сам избирате какво да свирите. Сега накъде ще насочите репертоара си?

Винаги съм се стремял репертоарът ми да е възможно най-широк. Да включва творби от всички стилове – барок, класика, романтика, съвременна музика също. Леко всеяден съм и се стремя да открия нещо хубаво във всяко произведение. Дори то да не е първокласно или сръчно направено, винаги търся нещо, което да ми хареса в него. И винаги успявам.

Веднага след конкурса изнесохте три концерта. Ще има ли следващи?

В действителност концертите от конкурса ще бъдат следващия сезон. Но и сега имам вече доста. През февруари имам шест рецитала в Италия и Австрия, което за мен в момента е много. Никога не съм имал толкова много изяви в един месец, и то през ден. Програмата е готова и сега трябва да я науча. Ще свиря Бетовен, Вариации върху оригинална тема оп. 34, „Отражения“ от Равел и „Картини от една изложба“ на Мусоргски, което е единственото по-старо. Следващият сезон ще имам концерти с оркестър в Япония, имам още предложения и дано в даден момент не се окажат вповече. Това е нещо ново и не съм свикнал.

След конкурса срещнахте ли се с журито?

Само с един-двама от тях, тъй като вечерта след обявяването на наградите премина в срещи с журналисти и интервюта. Беше много приятен разговор, в който говорихме най-вече за музиката, а не за моето свирене.

На 19 септември 2019 г. Емануил Иванов свири в Казанлък на концерт, наречен „Импровизация и токата“, посветен на 120-годишнината от рождението на Панчо Владигеров. На 1 октомври в София в залата на ул. „Оборище“ №5 ще се състои концерт на носители на първа награда от конкурса „Млади виртуози“, където той ще свири Вариации по тема от Хендел от Брамс. Още миналата година Емануил е получил покана от Людмил Ангелов, чиито майсторски класове в НБУ е посещавал, да изнесе рецитал на фестивала „Пиано екстраваганца“. Той ще бъде на 12 октомври.

„Половината програма за този концерт е изцяло нова за мен. Подбрал съм шест транскрипции на Алексис Вайсенберг върху шансони от Шарл Трене, които бяха издадени миналата година от едно японско издателство. През 1958 или 59 г. се появява грамофонна плоча „Мистър Никой свири Шарл Трене“. Едва четиридесет години по-късно става ясно, че свири Вайсенберг. Решил е да я издаде с псевдоним, защото по онова време не е било прието класически музиканти да свирят лека музика. Тези аранжименти са толкова майсторски направени и толкова завладяващи, че не може да става дума за лека музика. Личи си талантът във всяка една от пиесите. Дълго време се е смятало, че това са импровизации. Дори прочутият Марк Андре Амелен ги записва преди почти 18 години, като ги е научил изцяло по слух. Преди няколко години дъщерята на Вайсенберг – Мария, открива нотен материал на четири от шестте и те вече са издадени. Аз веднага се сдобих с нотите, научих ги и предстои да ги представя. Освен това – три пиеси от Сюита Ява на Леополд Годовски, също много интересно произведение, едно от най-колоритните в този репертоар. Това са преки впечатления от една екскурзия на остров Ява през 1923 г. След това Годовски направил една голяма сюита от дванадесет пиеси в четири тетрадки по три, аз ще изпълня втората тетрадка – „Бъбрещите маймунки“, „Размишление върху будисткия храм Боробудур на лунна светлина“ и „Вулканът Бромо“. Освен товаКартините на Мусоргски и Сонатината на Владигеров.“