„Достойни наследници ли сме на онези славни векове и пазим ли в сърцата си завета на дедите?“
Периодът на Второто българско царство е крайъгълен камък в хода на развитието ни през вековете. Той с право привлича и днес голям брой научни работници и майстори на художественото слово. Защото, след близо две столетия под византийско владичество, страната ни отново става самостоятелна. Укрепва под мъдрото ръководство на братята Асен, Петър и Калоян и заема полагащото Ј се място на средновековната европейска карта. Сред множеството заглавия на творби, свързани с историята на това смутно време, видно място заема Фани Попова — Мутафова със своята знаменита тетралогия за Асеновци: „Солунският чудотворец“ — 1929 / 1930 г., „Дъщерята на Калояна“ — 1936 г., „Йоан Асен II“ — 1938 / 1939 г. и „Последният Асеновец / Боянският майстор“ — 1939 г., които са дали основа за написването на настоящата монография „Асеновци и българската държавност“, родена под вещото перо на Лалка Павлова.
Лалка Павлова е утвърден поет и проницателен литературен критик. Но тя доказва и трайния си интерес към историческата тематика, особено с монографиите „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“ и „Стефан Стамболов: един образ — две творчески визии“. А настоящото Ј изследване има няколко основни задачи. Сред всички — отново да открои личността на Фани Попова в биографичен и творчески план. Да възроди нейните родови корени като дъщеря на известния в близкото минало генерал Добри Попов, несъмнено дали тласък в интелектуалното Ј развитие и подбора на темите. И да напомни за трудностите на жената — творец у нас, когато Мутафова започва своята писателска кариера. „Явно е – споделя Л. Павлова, — че патриотичният дух на бащата по някакъв начин е бил закодиран в нейния ген и намира своите проявления в интелектуално-творческия диапазон на произведенията, излезли изпод перото на тази талантлива българка. Неслучайно още тогава известният български поет Кирил Христов заявява: „Най-високият връх, достигнат от българската жена, който напълно я изравнява с мъжа, този шеметен връх се казва Фани Попова — Мутафова. Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература.“ А съпругът Ј Чавдар Мутафов признава: „В нашето семейство тя е писателят.“ Днес трудно можем да си представим нивото на стоицизма, притежаван от писателката, за да превъзмогне всички перипетии, изправили се на художествено-творческия Ј път. Доста преди политическия вододел на 1944 г. — че е жена и като такава, независимо от разностранните Ј заложби на писател и преводач, се намира извън центъра на нашия духовен живот. И трябва да доказва себе си още с първата издадена книга — „Жени“, 1927 г. Чак до общественото признание с появата на тетралогията, която Ј завоюва свое място в съвременната българска литература. Не така мислят обаче новите апологети на политиката и културата след тази дата, когато Фани Попова е изключена от Съюза на българските писатели и осъдена на затвор заради идеологическите си пристрастия по-рано. След освобождаването Ј пък идва забраната да бъде преиздавана.
По-късно са споровете с рецензентите от издателствата и… смъртта в крайна бедност. Изобщо можем да твърдим, че зрелият живот на Фани Попова — Мутафова е едно безкрайно себедоказване като мислеща личност и несъмнено надарен автор, със своя визия за нещата. Със свой специфичен подбор на теми, преди всичко от българската история, интерпретирани и поднесени на читателя по един блестящ начин. От тази позиция тръгва и Лалка Павлова, въвеждайки ни сполучливо в своето изследване още с първите страници в главата „Мутафова в литературния контекст на ХХ век“. Веднага става ясно, че Лалка Павлова познава в детайли житието на своя литературен обект. Вниква дълбоко в неговата психологическа нагласа и ни поднася синтезирано борбения Ј творчески образ, който докрай отстоява позициите си на автор с разкрепостено мислене и ясна позиция за онова, върху което се е спряло вниманието Ј. Да, историята привлича редица майстори на словото, но тя е и много труден обект за интерпретиране. Защото преди всичко трябва да се вникне в дълбоката същност на епохата, за която се пише. Не само чрез анализ на достигналите до съвременника факти, събития и имена на знаменити личности. Историческата епоха, която и да е тя, не може да се разглежда фрагментарно и сама за себе си. Изолирана от корените и предпоставките, създали възможност тя да се разгърне мащабно в живота на обществото през този или онзи век. Тя е неделима цялост от неговата историческа съдба в столетията. Надгражда случилото се в техния отрязък от време и търси брод към бъдещето. Което утре също ще е къс минало. Къс история, в поуките на която ще се съгради нещо ново, все още непознато, за което думата ще имат изследователите и писателите. И тук Лалка Павлова, още с встъпителните страници на изследването, поставя въпроса кой именно твори историята: отделната личност ли, осенена от Бога за велики дела, или народът? И как трябва да разглеждаме връзката между владетел и народ. Царят ли, царете ли водят масите към бляскави успехи на бранното поле и създават впоследствие условия за мирен труд, или народът излъчва своите герои? Какви качества трябва да притежава избраният за водач и как ще увлече след себе си масите? Факт е, че образите на централните персонажи Павлова разглежда в границите на абсолютизма. На династическото предаване на царската власт, споделена с чисто човешката им същност. Чрез текстовете в тетралогията читателят се докосва до няколко семантични пласта в общото повествование, извеждащи последователно политическата линия на Асеновци, всеки в неговото време. Преди всичко — възраждане на „стара“ България от руините на византийското владичество с политически средства и последвал бунт. След което — нейното укрепване на Балканския полуостров, бранните страници и договори за мир, доколкото това е възможно. Превратните исторически моменти са прецизно посочени в книгата чрез анализ на текстовете в романите на Фани Попова — Мутафова. Слети са в единна цялост времето и пространството на съответната епоха, хората в нея, обществените стремления и гражданските вълнения. Споменатите контакти със съседните държави и договорите за мир, сключвани с ромеи, латини и гърци. Неведнъж се акцентува върху факта, че на Балканския полуостров няма място за две велики държави и трябва да остане една — именно Велика България, опряла границите си на три морета. И това не е шовинизъм, а историческо право на нашата страна, извоювано с много труд, народна кръв и граждански въжделения. В общия контекст на анализа е отделено пространно място и за ролята на църквата в лицето на светия старец Василий: чрез лъчите на източното православие и чрез контактите на Калоян с римския папа за евентуалното приемане на католицизма по нашите земи. Откроена е ролята на богомилството, особено в поредицата години на масова бедност, отчаяние и неверие в държавата, че може да подобри по някакъв начин съществуването на социалните низини. Съборът срещу тях, иницииран от Борил, има за цел не само разправа с носителите на еретическото учение, разпространило се в редица страни на Стария континент. А да измести центъра на внимание на сивите тълпи от слабата централна власт, непосилните тегоби и тежки данъци. Как завършва тази борба знаем от историческите сведения. Но е факт, че богомилството, социално-политическо по характер и теософско по форми на изява, се явява утопична алтернатива на официалната власт и става все по-привлекателно както за бедните, така и за някои представители на болярската прослойка. Не по-малко впечатляващ е начинът, по който са моделирани женските образи: на царица Ана, Елена, Мария, царица Ирина, Целгуба. Българките са посланички на своята страна в близките царски дворове в името на мира. Ирина и куманката пък робуват на жаждата си за власт и заради нея са готови на всякакви подмолни ходове и съюзи. Царица Ана пък е предадена като жива светица, за която няма низши и богоизбрани. Пред страданията, болестите и глада за нея всички са равни и на всички трябва да помогне по еднакъв начин. Тя е носител на тихото милосърдие, което не чака отплата. Поне не и на този грешен земен свят. Най-общо персонажите са разделени в две групи — на представители на официалната власт и на народ. Болярството е разединено, робуващо на своите лични интереси, на алчността си и жаждата за власт. И трябва здрава царска ръка, за да бъдат усмирени и още повече: да се взрат в далеч по-мащабните интереси на феодалната държава, без която те не биха просъществували. Контактите между двете групи литературно-исторически личности са обусловени по силата на феодалните отношения между властимащи и крепостни. Феодалната прослойка има всички права на собственост върху населението и неговото скромно имущество. Върху съдбите на отроци, парици, занаятчии и дори върху правото им да съществуват. Най-отдолу, в подножието на социалната пирамида, е безименният, привидно сив и безлик народ. Той е почти изцяло обезправен, беден и без реални признаци това му положение да се промени по някакъв начин. Защото всяка власт е от Бога! А в недрата му зрее бунтовен протест, който доста години по-късно ще избухне под водачеството на Ивайло. Но сега, когато става дума за оцеляването, а още повече — за просперитета на страната, пропастта между тях сякаш се размива и става по-малка. Националният нихилизъм също отстъпва на заден план. И всички се втурват да помагат за осъществяването на глобалните царски цели и задачи с каквото могат. Чрез творбите на Фани Попова Лалка Павлова е успяла да вникне в народопсихологията на людете от епохата на Второто българско царство: едновременно обезправени, ограбвани по всякакъв начин от държавата, от болярската клика и всякакви войнстващи пришълци. Но именно те, често и с войнската си кръв, са преките изпълнители на националните приоритети: за Велика България, силна и неприкосновена, които управляващите са длъжни да реализират. Обикновените човеци са изразители на собствено родолюбие, избухващо спонтанно и придобиващо бърза масовост. Буйна, дрипава, но възторжена България, без която нито една династия, колкото и бляскава да е тя, не може да просъществува…
Монографията „Асеновци и българската държавност“ още веднъж трайно доказва задълбочения интерес на Лалка Павлова към българската история в различни етапи от нейното развитие. История, интерпретирана чрез визията на значими наши автори в увлекателен художествен текст. Свързващ минало и настояще, вълнението на отдавна изтлели поколения с национални приоритети днес, помагащ ни да се докоснем мислено до същината на видни люде, ковали нашата история с меч, гъвкава дипломатичност, умно слово и благодарност към Всевишния. От позициите на ХХI век сега Лалка Павлова ни пренася столетия назад, за да тръгнем по неспокойните друмища на Второто българско царство. Да усетим пулса на епохата, наситена с войнствен плам, династическа приемственост, църковно утвърждаване и народни въжделения. Всичко това: основано върху увлекателната тетралогия на Фани Попова — Мутафова, страниците на която не губят от ярката си значимост днес. И които Лалка Павлова познава до най-дребните подробности. Нейната голяма заслуга се корени в задълбочения опит чрез перото на един доказан и много надарен творец да влезе отново в храма на националната ни величавост, без тя да бъде прекомерно идеализирана. А осмислена и представена достъпно чрез критериите на наш съвременник, силно обичащ родината си. Да ни вдъхне национална гордост и да ни подтикне към размисъл : „Достойни наследници ли сме на онези славни векове и пазим ли в сърцата си завета на дедите?“ Опит, който в изследването е напълно успешен.
Днес живеем в трудно за България време на икономически и демографски проблеми. На почти разбит патриотичен фундамент и липсващи национални идеали. Ала без да обичаме страната си и без да познаваме и обичаме историята си, няма как да бъдем равни на водещите по света народи. Отказът от тях е равнозначен на национално предателство. Прочитът на това изследване ненатрапчиво, но убедително ще ни подтикне към размисъл. Щом сме наследници на толкова богата и героична история, с какво я продължаваме в наши дни и нейни достойни наследници ли сме? А как да бъдем? Като обичаме, пазим и ценим идейната същност на миналото и го претворяваме в съвремието. На това ни учи и съветва монографията на Лалка Павлова, която си струва да бъде прочетена пак и пак с любознателен взор и гореща съвест…
Георги Н. НИКОЛОВ
за новата книга на Лалка Павлова
СБП
