“Мухата” е медитация извън времевата ос за случайността, страданието и нестихващия триумф на живота.
Изследването на най-съкровено личното е единственият начин да се познае вселенската пълнота. Способни сме да достигнем до онова ново и вечно търсено Друго, едва когато като искрено сме обходили нашите собствени повърхнини. Да се опиташ да погледнеш оголената си интимност е може би смущаващо – идиличните ни представи се срутват под истината и дори скучно – собствените ни желания не са интересни, вълнуват ни единствено желанията на другите. Не всеки би имал куража да посегне към този портал към личната перцепция с виртуозност и замах, както прави поетът Уилям Блейк(1757 – 1827).
Не буди учувдане, че човекът, който видя вселената като песъчинка в пясък, ще сравни триумфа и трагедията на човешката екзистенция в ефимерния и кратък живот на мухата. Поемата е публикувана за първи път през 1794г. като част от поетичния шедьовър “Песни за опита”. Самото лично битие на поета преминава през низ от абсурдности и привършва в забрава, само за да бъде източник на вдъхновение за цял куп творци векове по-късно. Той повлиява за написването на “Изгубения рай” на Милтън и илюстрациите му към “Божествена комедия” на Данте. Блейк е обожаван от писателите Хенри Милър, Джеймс Джойс, Уилям Бъроуз, поетите Т.С Елиът, Алън Гинзбърг, Уитман, музикантите Пати Смит, БоБ Дилън, Кийт Ричардс и кого ли още не.
Геният на британския поет се лута между религиозната му търсения. Той е привличан от мистичното, но едновременно с това официалната доктрина го отблъсква. Блейк заменя нейната структура със собствена абстрактна спиритуалност, в чийто въображаем свят избира да живее. Изгражда своя космогония, безсрамно антагонистична срещу официалната доктрина. Неговото непочтено благоговение към божествената мистичност презрително предизвиква догмите.
Блейк се уповава и вярва във потенциала на човешкия дух и неговата възможност за себенадмогваме. Според поета ние сме способни да облекчим страданието на нашата крайност, чиито полъх и присъствие постоянно ни напомнят за нейното присъствие през целия ни път. Истината и красотата са двата начина това да стане възможно. И тях поетът се стреми да пренасочи към своето изкуство – те струят от всяка негова поема и картина. Той може би умира в забрава, но е живял и живее в марша на креативността.
Изолацията на поета от обществото е абсолютна. Това е отдръпване на ума от профанното в търсене на най-доброто от небето и земята. Усамотение, породено от съвсем различна перспектива за света – неутолим копнеж по абсолютното сливане на човека в неговата тоталност с вселената. Изолацията на Блейк е обусловена от един трепнещ разсъдък, преливащ от абстрактни идеи. И, уви, който междувременно не е способен да осигури насъщното в ежедневния живот.
Със прекрасен пърформанс Есперанза Спалдинг направи свой прочит на поемата “Мухата” на британския поет. Оригиналната джаз и соул музикантка представи песента си по време на годишното издание на “Поезията и креативния ум”, на чието предишно издание Мерил Стрийп чете “Сутрешна песен” на Силвия Плат. Есперанза чувствено и нежно повежда сред рифовете на китара и кадифения тембър на своя гласа, докато ни разказва екзистенциалната приказка за крехкия щастлив полет през битието.
Мухата
Малка мушице,
твойта лятна игра
изтри, без да пита,
леко мойта ръка.
Не съм ли и аз
муха като теб?
Не си ли и ти
като мене човек?
Защото танцувам,
пея, пия, доде
една сляпа ръка
махне мойте криле.
А щом мисълта е
живот, сила, дъх
и нейната воля
е единствено смърт,
не съм ли муха
щастлива, ако
жив ли съм, мъртъв ли,
все е едно.
